въртящите се около нея микроцефали се изсипа град от камъни, един от които ме улучи по главата. Понеже бях вързан, не можех да погледна натам, откъдето летяха камъните. Чувах само ехото от битката. Най-сетне миклоцифалите, които ме бяха завързали, се спуснаха да бягат. Притичаха други, освободиха ме от пленничеството и с признаци на най-голямо почитание ме отнесоха на раменете си дълбоко в гората.
Шествието спря в подножието на едно дърво с широка корона. От клоните му висеше на лиани нещо като въздушна колиба с малко прозорче. Пъхнаха ме през него вътре, а струпалата се под дървото тълпа падна на колене, като нададе молитвени вопли. Върволици микроцефали ми поднасяха в жертва цветя и плодове. През следващите дни бях обект на всеобщ култ, жреците гадаеха бъдещето по израза на лицето ми, а когато той им се струваше зловещ, ме кадяха с дим, така че едва не се задуших. За щастие, когато изгаряха жертви в моя чест, един жрец разлюляваше параклисчето, в което седях, и от време на време можех да глътна малко въздух.
На четвъртия ден моите поклонници бяха нападнати от отряд въоръжени с тояги микроцефали под ръководството на великана, който ми беше преброил зъбите. Като преминавах по време на битката от едни ръце в други, ставах ту обект на почитания, ту на оскърбления. Битката завърши с победа на нападателите, които бяха предвождани от великана на име Глистолет. Участвах в триумфалното му завръщане в лагера, бяха ме завързали на един дълъг прът, а роднините на вожда ме носеха. Това стана традиция и оттогава се превърнах в нещо като знаме, което носеха по време на всички военни походи. Беше тежко бреме, но свързано с привилегии.
Като понаучих диалекта на микроцефалите, започнах да обяснявам на Глистолет, че той и неговите поданици дължат толкова бързото си развитие на мене. Това не беше много лесно, но мисля, че някои неща започнаха да му стават ясни. За съжаление беше отровен от племенника си Одлопенз. Той обедини воюващите дотогава горски и полски микроцефали, като се ожени за Мастозимаза, жрицата на горските.
Щом ме видя по време на сватбения пир (бях дегустатор на храната — длъжност, въведена от Одлопенз), Мастозимаза нададе радостен вик: „Каква беличка кожа имаш!“. Това ме изпълни с лоши предчувствия, които скоро се оправдаха. Мастозимаза удуши съпруга си, докато спеше, и сключи с мене морганатичен брак. Опитах се да обясня и на нея моите заслуги по отношение на микроцефалите, но тя ме разбра криво, защото при първите ми думи извика: „Ах, вече ти омръзнах!“ и трябваше дълго време да я успокоявам.
По време на следващия дворцов преврат Мастозимаза загина, а аз се спасих с бягство през прозореца. От нашата връзка остана само бяло-лилавият цвят на държавното знаме. След бягството намерих в гората поляната с машината, която ускорява времето, и исках да я изключа, но ми дойде на ум, че ще бъде по- разумно да почакам докато микроцефалите създадат по-демократична цивилизация.
Живях известно време в гората, хранех се изключително с корени и само нощно време се промъквах до лагера, който бързо се превърна в град, опасан с ограда от подострени колове.
Микроцефалите от селата се занимаваха със земеделие, градските ги нападаха, изнасилваха жените им, а самите тях убиваха и грабеха. Това допринесе за бързото развитие на търговията. Тогава укрепнаха и религиозните вярвания, чийто ритуал се обогатяваше с всеки изминат ден. За моя голяма тревога микроцефалите завлякоха ракетата ми от поляната в града, поставиха я насред главния площад за нещо като идол и оградиха мястото със зид и стражи. Няколко пъти земеделците се обединяваха, нападаха Лиловец (така се казваше градът) и с общи усилия го разрушаваха до основи, но всеки път следваше бързото и точното му възстановяване.
Край на тези войни сложи крал Сарцепанос, който изгори селата, изсече горите и изкла земеделците, а останалите живи засели като военнопленници в селото до града. Отидох в Лиловец, защото нямаше къде са се дяна. Благодарение на връзките, които имах (дворцовата прислуга ме познаваше още от времето на Мастозимаза), заех длъжността кралски масажист. Сарцепанос ме обикна и нареди да ми бъде даден високия пост помощник на държавния палач с чин старши изтезант. Отчаях се, отидох на поляната, където работеше машината, която ускорява времето, и я нагласих на максимално действие. Наистина, в същата нощ Сарцепанос умря от преяждане и тронът му беше зает от Тримон Синкавия, командира на армията. Той въведе служебната йерархия, данъците и принудителната военна служба. От нея ме спаси цвета на кожата. Сметнаха ме за албинос и като такъв нямах право да се доближавам до кралския дом. Живеех сред робите, които ме наричаха Йон Бледон.
Започнах да проповядвам всеобщо равенство и да изяснявам моята роля за общественото развитие на микроцефалите. Около мене бързо се струпаха много последователи на това учение, които се наричаха машинисти. Започнаха вълнения и безредици, а гвардията на Тримон Синкавия ги потапяше в кръв. Машинизмът беше забранен под страх от гъделичкане до смърт.
Няколко пъти трябваше да бягам от града и да се крия сред крайградските езера, а вдъхновените ми последователи бяха подложени на сурови гонения. След това на моите проповеди започнаха да идват все повече хора от висшите кръгове, инкогнито, разбира се. Когато Тримон завърши трагично земния си път, след като забрави от разсеяност да диша, властта беше взета от Карбагаз Благоразумния. Той беше последовател на моето учение, което издигна в ранг на държавна религия. Получих званието Пазител на машината и великолепна резиденция край двореца. Имах много работа и сам не зная как стана така, че подчинените ми свещеници започнаха да разпространяват тезата за моя небесен произход. Напразно се опитвах да се противопоставя на това. В същото време се появи сектата на антимашинистите, които проповядваха, че микроцефалите се развиват по законите на природата, а аз съм бивш роб, който — след като е избелил кожата си с варовик — мами хората и ги прави на идиоти.
Водачите на сектата бяха задържани и кралят настоя като Пазител на машината да ги осъдя на смърт. Като не видях друг изход, избягах през прозореца на двореца и известно време се крих сред крайградските езера. Един ден до мене достигнаха слухове, че свещениците проповядват възкресението на Йон Бледон, който — след като е изпълнил мисията си на планетата — се е върнал при своите божествени родители. Отидох в Лиловец, за да опровергая това, но тълпата, която беше коленичила пред моите икони, поиска да ме убие с камъни при първите ми думи. Защити ме свещеническата стража, само за да бъде вкаран в затвора като самозванец и богохулник. Три дена ме миха с четки и ме стъргаха, за да изтрият мнимото белило, с помощта на което (според обвинението) съм се преправил на възкръсналия Бледон. Тъй като не посинявах, трябваше да ме подложат на мъчения. Успях да се спася от бедата благодарение на един пазач, който ми намери малко синя боя. Отправих се бързо в гората, където се намираше машината, която ускорява времето, и след дълги занимания усилих нейното действие с надеждата, че по този начин ще направя по- бързо идването на следващата цивилизация, а после се крих две седмици сред крайградските езера.
Върнах се в столицата, когато бяха провъзгласени републиката, инфлацията, амнистията и равноправието. При бариерите на края на града вече искаха документи и понеже нямах, ме арестуваха за скитничество. Като излязох на свобода, станах поради липса на средства куриер в Министерството на просветата. Понякога министерските кабинети се сменяха по два пъти на денонощието и понеже всяко ново правителство започваше управлението си с анулиране на декретите на предишното и издаване на нови, имах доста тичане с циркулярите. В края на краищата ми отекоха краката и си подадох оставката, но не ми я приеха, защото точно тогава имаше военно положение. Преживях републиката, две директории, реставрацията на просветната монархия, авторитарното управление на генерал Розгроз, неговото посичане като държавен изменник и, нетърпелив от бавното развитие на цивилизацията, започнах пак да ровя в машината, от което вътре се скъса едно болтче. Това не ми направи особено впечатление, но след няколко дена забелязах, че става нещо странно.
Слънцето изгряваше от запад, на гробището се чуваха някакви шумове, можеха да се видят покойници и състоянието им се подобряваше с всяка измината секунда, юношите се смаляваха пред погледа, а малките деца изчезваха някъде.
Върна се управлението на генерал Розгроз, просветната монархия, директорията и накрая републиката. Когато видях със собствените си очи да се връща назад погребалното шествие на крал Карбагаз, който след три дена се вдигна от катафалката и беше разбалсамиран, ми стана ясно, че трябва да съм повредил машината и сега времето тече обратно. Най-лошото беше това, че самият аз виждах върху себе си признаци на подмладяване. Реших да чакам, докато Карбагаз І възкръсне и стана отново Велик машинист, защото използвайки тогавашното си влияние, бих могъл да проникна без затруднение в ракетата, която служеше за идол.
