При нито едно като че ли пътешествие не съм успявал да се измъкна от толкова ужасни опасности, както в случая с експедицията ми до Амауропия, планета в съзвездието Циклоп. Това, което преживях там, го дължа на професор Тарантога. Този учен-астрозоолог е не само велик изследовател, защото се знае, че прекарва свободното си време като прави изобретения. Между многото неща той е създал течност за почистване на неприятни спомени, банкнота с водоравна осмица, означаваща безкрайно голяма парична сума, три начина за оцветяване на мъглата в приятни за окото цветове, както и специален прах, с който могат да се посипват облаците и да се пресоват в съответни калъпи, от което придобиват трайни и здрави форми. Негово дело е и една апаратура за използване на обикновено пилеещата се енергия на децата, за които е известно, че не могат да стоят и една минута неподвижни.

Това устройство представлява система от стърчащи на различни места в жилището ръчки, макари и лостове, които децата натискат, дърпат и преместват по време на игрите си, като по този начин изпомпват, без да знаят, вода, перат, белят картофи, произвеждат електричество и т.н. В грижите си за най-младото поколение, оставяно от родителите си понякога само вкъщи, професорът измисли и непалещ кибрит, който вече се произвежда масово на Земята.

Един ден той ми показа най-новото си изобретение. Отначало ми се стори, че пред мене стои някаква желязна печка, и Тарантога ми издаде тайната, че наистина е използвал за изходен материал печка.

— Това, скъпи Йон, е една стара човешка мечта, облечена в реални форми — разкри ми той, — с една дума — машина, която ускорява, или, ако искаш, забавя времето. Тя прави възможно произволното удължаване на човешкия живот. Ако не се лъжа в изчисленията си, една минута вътре в нея продължава около два месеца. Искаш ли да опиташ?..

Любопитен както винаги по отношение на техническите новости, кимнах запалено с глава и се напъхах в машината. Едва приклекнах и професорът затръшна вратичката. Носът ме засърбя, защото от тласъка, с който беше затворена печката, се разлетяха неостъргани остатъци от сажди, така че, като си поех въздух, кихнал. В този момент професорът включи напрежението. Заради забавеното време кихавицата ми продължи пет денонощия и когато Тарантога отвори отново машината, ме видя едва жив от изтощение. Отначало се изуми и се разтревожи, но като разбра какво се е случило, се усмихна добродушно и каза:

— А в действителност по моя часовник са изминали само четири секунди. Е, Йон, какво ще кажеш за изобретението?

— Не, честно казано, струва ми се, че още не е съвършено, макар че заслужава внимание — казах аз, когато успях да си поема дъх.

Благородният професор се огорчи малко, но след това ми подари великодушно машината и ми обясни, че тя може да служи еднакво добре както за забавяне, така и за ускоряване на времето. Чувствах се малко уморен и отказах за момента да изпробвам допълнителната възможност, поблагодарих сърдечно и откарах машината у дома. Честно да си кажа, не знаех много добре какво да правя с нея, така че я сложих на тавана на ракетното помещение, където стоя има-няма половин година.

Като пишеше осмия том на своята знаменита „Астрозоология“, професорът се запозна детайлно с материалите за съществата, които живеят на Амауропия. Тогава му дойде на ум, че те представляват превъзходен обект за изпробване на машината за забавяне (както и за ускоряване) на времето.

Запознах се с този проект и така се запалих по него, че за три седмици заредих ракетата с провизии и гориво, след което взех на борда картите на тази малко позната ми галактическа област заедно с машината и стартирах, без изобщо да се бавя. Това беше оправдано и от факта, че пътуването до Амауропия продължава около тридесет години. Какво правих през това време, ще напиша вероятно някъде на друго място. Ще спомена само едно от многото чудновати събития, каквото беше срещата ми в околността на галактическия център (в скоби ще добавя, че това е област, запрашена като малко други в космоса) с племето на междузвездните скитници, наречени изгонти.

Тези нещастници изобщо нямат роден дом. Меко казано, те са създания, пълни с фантазия, защото почти всеки ми разказа историята на племето си по съвсем различен начин. После чух, че просто са разсипали своята планета, тъй като в голямата си алчност се занимавали с разхитителен рудодобив и износ на различни минерали. И така изровили и прокопали с тези свои начинания цялата вътрешност на планетата си, че я унищожили напълно и накрая от нея останала само една голяма дупка, която един ден се разпаднала под краката им. Наистина, има и такива, които твърдят, че след като отишли един път на пир, изгонтите просто се заблудили и не могли да се приберат у дома си. Не се знае как е било наистина, но във всеки случай никой не посреща сърдечно тези звездни скитници; когато пътуват из космоса и се отбият на някоя планета, веднага се оказва, че нещо липсва: ту изчезне малко въздух, ту някоя река изведнъж пресъхне, ту не излиза броят на островите.

Говори се, че веднъж задигнали от Арденурия цял континент, за щастие необитаем, защото бил заледен. Те се наемат с удоволствие да почистват и регулират естествените спътници, но рядко някой им поверява тази отговорна работа. Дечурлигата им замерят кометите с камъни, возят се на ронливи метеори, с една дума — грижите с тях са неизброими. Реших, че не трябва да се примирявам с подобни условия на живот и като прекъснах за малко пътешествието си, се разтичах и то с добър резултат, защото успях да намеря случайно една съвсем прилична луна. Тя беше ремонтирана и благодарение на моите познанства беше обявена за планета.

Наистина, там нямаше въздух, но аз организирах благотворителна акция, околните жители направиха вноски и си заслужаваше да се види с каква радост добродушните изгонти стъпиха на своя собствена планета! Благодарностите им просто нямаха край. Простих се сърдечно с тях и продължих пътя си. До Амауропия нямаше повече от шест квинтилиона километра; изминах този участък от пътя, намерих съответната планета (а там те са безброй) и започнах да се спускам към повърхността й.

По едно време, като включих спирачките, установих с ужас, че не работят и аз падам към планетата като камък. Надникнах през люка и видях, че спирачките изобщо ги няма. Помислих си с възмущение за неблагодарните изгонти, но време за такива размисли нямаше, защото вече пресичах атмосферата и ракетата започна да се нажежава до рубиненочервено — още миг и щях да изгоря жив.

За щастие в последния момент си спомних за машината, която забавя времето; включих я и направих хода му толкова бавен, че моето падане към планетата продължи три седмици. Измъкнах се по този начин от опасността и се огледах наоколо.

Ракетата беше кацнала на обширна поляна, заобиколена с бледосиня гора. Над дърветата с наподобяващи пипала на сепия клони излитаха изумрудени създания и кръжаха с голяма бързина. При вида ми в лилавите храсти се изпокри цяла тълпа същества, които удивително приличаха на хора, само че имаха лъскава яркосиня кожа. Вече знаех за тях някои неща от Тарантога, а като извадих джобния справочник за космонавти, получих малко допълнителна информация.

Според текста планетата се населяваше от биологичен вид човекоподобни същества, наречени микроцефали, които се намираха на много ниско равнище на развитието си. Опитите за контакт с тях не бяха дали резултати. По всяка вероятност справочникът казваше истината. Микроцефалите ходеха на четири крака, приклякваха тук и там, пощеха се с голямо умение, а когато се приближавах до тях, ме гледаха с облещени смарагдови очи и кряскаха без всякакъв смисъл. Въпреки липсата на разум те се отличаваха с добродушен и кротък характер.

Изучавах в продължение на два дена небесносинята гора и заобикалящите я обширни степи, а когато се върнах в ракетата, легнах да си почина. Когато вече си бях в леглото, ми дойде на ум за машината, която ускорява времето, и реших да я пусна в действие за няколко часа, за да разбера на другия ден дали това ще даде някакви резултати. Затова я изнесох не без усилие от ракетата, сложих я под дърветата, включих я на ускоряване и като се върнах в леглото, заспах праведен сън.

Събуди ме силно разтърсване. Отворих очи и видях над себе си лица на надвесени микроцефали, които, вече на два крака, разговаряха кресливо помежду си и въртяха с голям интерес ръцете ми, а когато направих опит за съпротива, едва не ми ги измъкнаха от ставите. Най-големият от тях, лилав великан, ми отвори насила устата и като пъхна вътре пръстите си, започна да ми брои зъбите.

Дърпах се напразно, а те ме изнесоха на поляната и ме завързаха за опашката на ракетата. От това положение виждах как микроцефалите изнасят отвътре каквото им попадне; по-големите неща, които не минаваха през отвора на люка, разбиваха предварително с камъни на парчета. Изведнъж върху ракетата и