350 долара през 1912 година за луксозна кабина-апартамент. Тези апартаменти имаха даже частна палуба за разходки, за която на всеки фут се плащаше по 40 долара само за 6 дни.
Разбира се, този начин на живот не бе във възможностите на всеки — на Харолд Брайд, който печелеше 20 долара на месец, му биха били необходими 18 години, за да заработи пари, осигуряващи му пресичане на океана в същия стил, и тези, които се радваха на това постепенно бяха отнесени към малка, добре споена група, която като че ли изчезна заедно с „Титаник“.
В малкия свят на приказно богатите цареше удивителна интимност. Когато се сблъскваха — или на пирамидите (любимото им място), или на регатата Кауз, или край изворите на Баден-Баден, — в очите им нямаше и искрица изненада. Идваха им едни и същи идеи по едно и също време и една такава идея бе първия рейс на най-големия кораб в света.
Пътуването с „Титаник“ бе не океански преход, а нещо като нов съюз за тях. Това очарова г-жа Хенри Б. Харис — съпруга на театрален продуцент, която не беше част от техния свят. Даже след двадесет години тя си спомняше с благоговение: „На кораба цареше атмосфера на приятелство, каквато при други пътувания нямаше. Никой не гледаше списъка на пътниците, за да определи положението им в обществото. Всички се срещаха на палубата като на голямо парти.“
Тази група познаваше екипажа така, както се познаваха помежду си. Имаше обичай да се пресича океанът с определени с капитани, а не толкова с определени кораби и в това отношение капитан Смит имаше личен чар, който го правеше безценен за „Уайт Стар Лайн“. Капитанът се отплащаше на патронажа с малки услуги и привилегии, които ги караха да идват отново. През последната нощ Джон Джейкъб Астор научи лошата новина направо от капитан Смит, преди общата тревога, а другите научиха от него. Те уважиха дадената им привилегия. Никой не се възползва от доверието на капитана — от групата почти никой не се спаси.
Стюардите и сервитьорите бяха също така близки с тази група. Те много често се грижеха за едни и същи пасажери. Познаваха техните желания. Всяка вечер стюардът Семюъл Ечиз влизаше в А-36 и поставяше дрехите на Томас Андрюз, така както самия той обичаше. След това, в 18:45, се връщаше и му помагаше да се облече. Подобни неща ставаха по целия кораб.
И когато „Титаник“ потъваше, стюардът Ечиз с истинска привързаност накара г-н Гъгенхейм да си облече пуловера… стюардът Крофорд завърза връзките на обувките на г-н Стюарт… вторият стюард Дод предупреди Джон Б. Тейър, че жена му е още на борда, дълго след като той мислеше, че е заминала. В същия дух на обич и привързаност стюардът от ресторанта Рей наблъска Уошингтън Додж в лодка № 13 — той беше убедил семейство Додж да направят този рейс с „Титаник“ и чувстваше, че трябва на всяка цена да ги изпроводи.
Групата се отплащаше за тази лоялност с близост и обич, каквато не оказваха дори на добре познати спътници. В последните часове на „Титаник“ мъже като Бен Гъгенхейм и Мартин Ротшилд получиха много по-голяма подкрепа от своите стюарди, отколкото от другите пътници.
„Титаник“ някак си спусна завесата върху този начин на живот. Никога повече не беше същото. За това се погрижиха: първо — войната, след това — данъчната система.
С този загубен свят си отидоха и някои предразсъдъци — особено твърдото и на висок глас поддържано мнение за превъзходство на англосаксонската смелост. За оцелелите пътници и членове на екипажа всички промъкнали се по необичаен път в лодките хора бяха китайци или японци, всички, които скачаха от палубата — арменци, французи или италианци.
— Имаше мъже — декларира стюардът Кроу пред американското следствие, — вероятно италианци или от друга нация, но не американци или англичани, които се опитаха да похитят лодките.
Единствено, стюардът Кроу не беше чул никой от нападателите да говори и нямаше представа какви бяха те. По време на следствието нещата придобиха накрая толкова лош характер, че италианския посланик поиска (и получи) извинение от петия помощник Лоу за употреба на думата
В противовес на това англосаксонската кръв никога не правеше нещо лошо. Когато Брайд описа как огнярят бе атакувал Филипс, някои вестници за по-голям ефект го изкараха негър. В статията под заглавие „Загинаха желани емигранти“ нюйоркския „Сън“ посочи, че са загинали 78 финландци, които са могли да принесат на страната значителна полза.
Заедно с предразсъдъците обаче си отидоха и някои благородни инстинкти. Ще продължава да има смели мъже, но по по-различен начин. Тези мъже от „Титаник“ покоряваха — имаше нещо много хубаво във факта, че Бен Гъгенхейм се преоблече във вечерно облекло… че като махаше на г-жа Греъм, Хауард Кейс предварително захвърли цигарата си… че полковник Грейси бягаше задъхан по палубите в търсене на г-жа Кенеди — галантен, но безрезултатен жест. Днес никой не си позволява тези малки прояви на кавалерство, но през онази нощ ги имаше.
Изчезна обаче и свързаната с благородния произход гордост. По време на мъчителните дни на несигурност в Ню Йорк членовете на семействата Астор, Гъгенхейм и други не чакаха до телефоните, не изпращаха приятели и адвокати до офисите на „Уайт Стар Лайн“. Те отиваха сами. Не само защото чувстваха, че така ще получат по-надеждна информация, но защото се считаха лично задължени.
Днес сред семействата цари подобна лоялност, но може би телефонът ще свърши достатъчно работа. Малцина ще се втурнат сами в хаоса на офиса на една параходна компания. А техните предшественици не се колебаеха нито за миг. Вярно е, че Винсент Астор получи повече информация от останалите, а друг даже лично говори с главния менажер Франклин, но важното е, че тези хора не поддържаха само връзка, а бяха там.
Но най-силно от всичко „Титаник“ повлия да се сложи край на всеобщата самоувереност на човечеството. До катастрофата хората смятаха, че са намерили отговор на въпроса, как да живеят уверен, подреден, цивилизован живот. Цял век западния свят бе живял в мир. За сто години техниката бе отишла далеч напред. Сто години плодовете на мира и промишлеността се приемаха със задоволство от обществото. Погледнато в ретроспективен план, човечеството може би нямаше такова основание за сигурност, но повечето хора тогава намираха живота за хубав и бяха доволни от това, което имаха.
„Титаник“ ги събуди. Никога вече не ще бъдат толкова сигурни в себе си. Особено силен удар бе нанесен на техниката. Ето че
Даже нещо повече. Ако тези изключителни постижения са толкова лесно накърними, то какво остава за другото. Ако богатството не означаваше нищо в онази студена априлска нощ, ще означава ли нещо повече през остатъка на годината! Десетки свещеници проповядваха, че „Титаник“ е урок, даден от всемогъщия, за да събудят хората от тяхното самодоволство, за да бъдат наказани за непоклатимата им вяра в материалния прогрес. Ако това бе урок, то всички го запомниха — никога оттогава хората не бяха сигурни в нещо.
Безкрайният низ от разочарования, които последваха, не бяха причинени само от „Титаник“, но той нанесе първия удар. След това настъпи бъркотия. Ето защо за всеки връстник на това време „Титаник“ повече от всичко друго обозначи края на старите дни и началото на една нова, нелека ера.
В 2:20 часа на 15 април 1912 година (понеделник) нямаше време за такива размисли. Над гроба на „Титаник“ висеше тънка пелена дим, замърсяваща ясната нощ. Гладкото като огледало море бе отрупано с каси, палубни столове, дъски, дървени прегради и наподобяващи корк боклуци, които продължаваха да излизат на повърхността, някъде дълбоко отдолу.
Стотици плуващи хора пляскаха във водата, вкопчени в отломки или един за друг. Стюардът Едуард Браун, като си поемаше въздух, видя смътно мъж, който си късаше дрехите. Пътникът от трета класа Олаус Абелзет почувства, че мъжка ръка го стисна за гърлото. Той едва се откъсна, плюейки:
— Махай се!
Но мъжът го сграбчи отново и за да се освободи, норвежецът силно ритна с крак вкопченото в него тяло.
Не хората, а морето пречупваше съпротивата на хората. Температурата на водата беше 28 градуса по Фаренхайт — под точката на замръзване. На втория помощник-капитан Лайтолър му се струваше, че в тялото му се забиват
Но няколко десетки успяха да запазят ума и издръжливостта си. За тях и в замърсената вода блещукаха две надежди — сгъваемите лодки А и С. И двете бяха изплавали от потъващата лодъчната палуба. А бе
