няколко ръце и се усмихна:

— Довиждане, желая ви успех!

Когато № 5 изскърца и тръгна надолу, се появи самият Брюс Исмей:

— Спускайте, спускайте, спускайте, спускайте! — завика той, описвайки с едната си ръка големи кръгове, като същевременно се бе хванал с другата за лодбалката.

— Ако веднага не се махнете оттам — експлодира петия помощник Лоу, — ще мога да направя нещо! Да спуснем по-бързо ли? Да не искате да удавя всички!

Исмей се смути съвсем. Без да каже нито дума, се обърна и тръгна към лодка № 3.

Старите членове на екипажа онемяха. За тях избухването на Лоу беше най-драматичното събитие тази вечер. Пети помощник-капитан обижда президента на Компанията, това няма да се размине току-така. Щом пристигнат в Ню Йорк, ще има ден на отплата.

Все още почти всеки очакваше да стигне до Ню Йорк. В най-лошия случай ще ги прехвърлят по други кораби.

— Почън! — каза Чарлс М. Хейс, когато майорът започна да помага при лодките. — корабът ще издържи още осем часа. Току-що го научих от един от най-добрите стари моряци — г-н Кросби от Милоуки.

Мосю Гати — управител на френския ресторант „А ла карт“ на кораба, стоеше напълно невъзмутим. Застанал сам на лодъчната палуба, той изглеждаше като картина на гордостта — шапката му бе точно на място, чанта в ръката, красиво сгънато пътно одеяло върху ръката му.

Г-н и г-жа Люсиен Смит и г-н и г-жа Слипър Харпър кротко седяха и разговаряха в гимнастическия салон до лодъчната палуба. Механичните коне вече бяха без ездачи — семейство Астор се беше преместило някъде другаде. Нямаше нито един и от стационарните велосипеди, които пасажерите караха с удоволствие, наблюдавайки показанията на червените и сини стрелки по голям бял часовник. Но помещението със своя ярък, покрит с линолеум на квадрати под и удобни плетени столове бе много по-приятно място от лодъчната палуба. Със сигурност тук бе поне по-топло и никой не бързаше.

В полупразния пушален салон на палуба А около масата спокойно седяха четирима мъже — Арчи Бът, Кларънс Мур, Франк Милет и Артър Райърсън и сякаш нарочно се опитваха да избягат от шумното объркване, което цареше на лодъчната палуба.

Малко по-надолу смазочникът Томас Рейнджър започна да изключва четиридесет и петте електрически вентилатора, които се използваха в машинното отделение, мислейки за онези, които трябваше да ремонтира утре. Електротехникът Алфред Уайт вареше кафе на мястото си.

На самата кърма на „Титаник“ старши рулевият Джордж Томас Роу все още носеше самотната си вахта. Той не видя и не чу нищо, след като айсбергът се плъзна преди повече от един час. Изведнъж той учудено видя плаваща спасителна лодка близо до десния борд. Телефонира на мостика да попита дали знаят, че има лодка на вода. Силно изненадан глас попита кой се обажда. Роу обясни и на мостика разбраха, че просто са го забравили. Наредиха му да се качи веднага на мостика, като вземе със себе си и сигнални ракети. Роу се спусна в склада на долната палуба, взе ламаринена кутия, съдържаща дванадесет ракети и се заизкачва — научил последен за случилото се.

Другите вече знаеха прекалено много. Старият д-р О’Лафлин прошепна на стюардесата Мери Слоун:

— Дете, нещата са много зле.

Стюардесата Ани Робинсън стоеше близо до пощенското помещение и наблюдаваше как водата достига палуба Е. Докато се чудеше какво да прави със забравената в коридора мъжка пътна чанта, пристигна дърводелецът Хътчинсън с отвес в ръката. Той изглеждаше недоволен, разсеян и много смутен. Малко по- късно госпожица Робинсън се блъсна в Томас Андрюз на палуба А. Андрюз я посрещна като настойник:

— Мисля, че ти поръчах да си сложиш спасителната жилетка!

— Да — отвърна тя, — но с нея изглеждам ужасно…

— Остави това. Надявай я и се поразходи наоколо, за да те видят пътниците.

— Няма да изглеждам много добре…

— Сложи я… Ако ти е мил живота, трябва да я сложиш.

Андрюз разбираше отлично хората. Обаятелен и енергичен мъж, той беше навсякъде, помагаше на всички. И хората се вглеждаха в него. Той се отнасяше към тях различно, в зависимост от мнението си за тях. На словоохотливия стюард Джонсън каза, че всичко ще бъде добре. А с г-н и г-жа Алберт Дик, с които вечеряше от време на време заедно, сподели:

— Целият кораб е накъсан отдолу, но няма да потъне ако преградите издържат.

Уведоми опитната стюардеса Мери Слоун:

— Работата е много сериозна, но не казвай на никого, защото може да настъпи паника!

Каза на Джон Тейър, на когото безрезервно, че на кораба му остава не повече от „час и нещо живот“.

На някои членове на екипажа не бе нужно да се казва какво става. Около 00:45 часа рулевият Джон Поингдестър напусна лодъчната палуба, за да си вземе гумените ботуши. Намери ги на бака на палуба D и тъкмо тръгваше обратно, дървената стена на кабината му се откърти. Нахлу морска вода и той с мъка си проби път, потънал до кръста.

По-назад стюардът от ресторанта Рей се отби в покоите си на палуба D, за да вземе по-топла връхна дреха. Връщайки се, той тръгна по „Скотланд Роуд“ към главното стълбище. Блъскащите се огняри и пътници си бяха отишли. Широкият работен проход бе потънал в тишина, нарушавана само от плисъка на вода, която идваше някъде отпред и се стичаше по коридора.

Още по-далеч назад вторият помощник-стюард Джозеф Томас Уит се спусна в кабината си, намираща се на левия борд на палуба Е, за да си вземе някои ценности. Тя беше в непосредствено съседство с турската баня — множество сепарета във величествена гама от цветове, които представляваха във вътрешната си декорация нещо като преход между Викторианската епоха и ерата на Рудолф Валентино. Мозаичния под, обсипаните със синьо-зелени плочки стени, златните лъчи върху едноцветния червен таван, колоните, обгърнати от инкрустирано тиково дърво — всичко това бе съвсем сухо.

Но когато Уит се спусна още няколко ярда по коридора и започна да се изкачва по стълбите видя странна гледка: тънка струя вода се стичаше надолу по стълбите от горната палуба D. Беше с дълбочина само четвърт инч — като се качваше по стълбите, водата едва достигаше до върха на токовете му. Когато стигна до палуба D, той видя, че водата идва отпред по десния борд. Тогава разбра какво се бе случило: водата от палуба Е, блокирана от водонепроницаемата врата, се бе вдигнала до палуба D, където нямаше такава врата, и се преливаше в следващия заден отсек.

Котелно отделение № 5 бе единственото място, където всичко изглеждаше наред. След като пещите бяха загасени, главният огняр Барет изпрати повечето огняри към спасителните лодки. Той заедно с няколко души остана да помогне на механиците Харви и Шепърд при работата с помпите.

По нареждане на Харви Барет вдигна железния капак на люка към сантини, намиращ се от дясната страна, така че той да може да нагласи помпите.

Котелното отделение бе пълно с пара, получена при гасенето на пещите с вода. В сумрака на тяхната собствена турска баня мъжете едва различаваха очертанията си.

В този миг Шепърд, пресичайки бързо отделението, стъпи в отвора на люка и си счупи крака. Харви, Барет и огнярят Джордж Кемиш се надвесиха над него. Те го вдигнаха и го занесоха в помпеното отделение — полузатворено пространство в края на котелното отделение.

Настаниха го удобно… и обратно в облаците от пара. Скоро от мостика дойде заповед всички да се качат при спасителните лодки. Мъжете си тръгнаха; Шепърд още лежеше в помпеното отделение; Барет и Харви продължаваха работа с клапаните. След петнадесет минути двамата мъже започнаха да се ободряват — отделението бе съвсем сухо, ритъмът на помпите — бърз и отмерен.

Внезапно от пространството между котлите и предната част на отделението с грохот нахлу морето. Преградата между № 5 и № 6 се срина.

Харви извика на Барет да бяга по аварийния трап. Барет заскача нагоре с крака, обгърнати от морската пяна. Самият Харви се спусна към помпеното отделение, където лежеше Шепърд. Не успя да стигне дотам и бе погълнат от водовъртежа на покачващата се вода.

Тишината в рубката на радистите се нарушаваше само от пуканията на радиостанцията, чрез която Филипс изстрелваше своите сигнали за помощ и приемаше отговорите. Брайд ту прибягваше до мостика, ту