доверието на ръмжащото полудиво куче и изтръгваше признания от най-студеното сърце. Не че ги търсеше. Сърцата се разкриваха пред него сами, както цветята се отварят на слънцето. Знаеше се, че дори и свещеникът отец Рубо се изповядваше пред него, а мъжете и жените на Севера непрекъснато чукаха на неговата врата — врата, която никога не се заключваше. Според Мадлен той никога не можеше да извърши зло, да направи грешка. Тя го познаваше от първите дни, когато свърза съдбата си с хората от бащиното си племе, и сполуварварския си ум смяташе, че той е събрал мъдростта на вековете и нищо не може да забули бъдещето от неговия взор.

В страната имаше лъжливи идеали. Нравствените ограничения в Доусън не съвпадаха с ограниченията на предишната ера и бързото съзряване на Севера водеше със себе си много злини. Мейлмют Кид съзнаваше това и знаеше точно какво представлява Кал Галбрейт. Той разбираше, че една прибързана дума може много да навреди; освен това му се искаше да даде добър урок на този човек и да го засрами. Затова на другата вечер покани на съвещание Станли Принс, младия минен инженер, и Щастливеца Джек Харингтън с неговата цигулка. Същата вечер Бетълс, който бе много задължен на Мейлмют Кид, запрегна кучетата на Кал Галбрейт, пристегна Кал Галбрейт младши на шейната и тихомълком потегли към река Стюърт.

— Така: едно-две-три, едно-две-три. Сега обратно! 1е, не! Започни отначало, Джек. Виж… ей така. — Принс повтори стъпките като човек, който е свикнал да води котильон. — Сега: едно-две-три, едно-две-три. Обратно! А, това беше по-добре. Опитай още веднъж. Слушай, нали ти казах да не си гледаш краката. Едно-две-три, едно-две-три. По-къси крачки! Сега не управляваш шейна. Опитай още веднъж. 1То, така трябва! Едно-две-три, едно-две-три…

Принс и Мадлен се въртяха в безкраен валс. Масата и табуретките бяха бутнати до стената, за да се освободи повече място. Мейлмют Кид седеше на леглото, опрял брадичка на коленете си, и наблюдаваше с голям интерес. Джек Харингтън седеше до него, стържеше на цигулката си и се мъчеше да бъде в такт с танцуващите.

Невиждано и нечувано нещо — това, което бяха намислили да направят тези трима мъже с жената. Може би най-трогателното в цялата работа беше сериозният начин, по който се занимаваха с нея. Никой атлет още не е бил трениран по-сурово за предстоящо състезание, никое куче не е било по-строго обучавано да влачи шейна. Но те имаха пред себе си добър материал, защото, за разлика от повечето свои съплеменнички, в детството си Мадлен не беше носила тежки товари, нито бе проправяла пъртина в снега. Освен това беше стройно, гъвкаво създание и притежаваше голяма грация, която никой досега не беше забелязал. Тъкмо тази грация те се мъчеха да изтъкнат и усъвършенствуват.

— Бедата с нея е там, че поначало се е научила да танцува съвсем неправилно — забеляза Принс на седящите на леглото, след като настани задъханата си ученичка на масата. — Тя схваща бързо, но по-лесно щях да я науча, ако никога не беше танцувала нито една крачка. Да ти кажа, Кид, не мога да разбера ей това. — Принс повтори едно особено движение на раменете и главата — недостатък, от който Мадлен страдаше при ходенето.

— Тя има късмет, че е отрасла в мисията — отговори Мейлмют Кид. — Това е от носене на товар, от ремъка през челото. У другите индианки то личи много повече, но тя не е носила товар, докато не се

омъжи, пък и тогава само отначало. Доста е патила със своя хубосник. Те изкараха заедно глада на Четиридесета миля.

— Но можем ли да я отучим от това?

— Не знам. Може би дълги разходки с нейните учители ще оправят положението. Все поне малко ще го подобрят, нали, Мадлен?

Младата жена кимна в знак на съгласие. Щом го казва Мейлмют Кид, който знае всичко, значи е така. Нямаше повече какво да се говори за това.

Тя се беше приближила до тях, нетърпелива да започне отново. Харингтън с внимателен поглед проучи снагата й, горе-долу по същия начин, както мъжете оглеждат коне. Огледът положително не го разочарова, защото я запита с внезапно събудил се интерес:

— И какво получи за теб жалкият ти вуйчо?

— Една пушка, едно одеяло, двадесет бутилки евтина ракия. Пушката счупена. — Мадлен изрече последните думи с презрение, сякаш бе погнусена от ниската цена на моминството си.

Тя говореше сносен английски с много особености, присъщи на говора на мъжа й, но все пак се чувствуваше индианският акцент с обичайните за него странни гърлени звуци. Учителите й се бяха заловили да я отучат дори и от това, и с доста голям успех.

По време на следващата почивка Принс откри ново затруднение.

— Слушай, Кид — каза той, — ние сме на грешен път, съвсем на грешен път. Тя не може да се научи да танцува с мокасини. Обуй я с пантофки, пусни я на лъснат под… ехей!

Мадлен повдигна крак и озадачено заразглежда безформения си домашен мокасин. Предишните зими, и в Съркъл Сити, и на Четиридесета миля, беше танцувала много вечери, обута по същия начин, и в това не бе имало нищо лошо. Но сега… е, ако нещо не е наред, Мейлмют Кид ще разбере къде е болката.

И Мейлмют Кид наистина разбра, а той имаше вярно око; затова си сложи шапката и ръкавиците и се запъти надолу по реката, да посети госпожа Епингуел. Нейният мъж, Клоув Епингуел, като един от висшите правителствени чиновници, бе и един от личните жители на селището. Една вечер, на бал у губернатора, Кид беше забелязал стройния й малък

крак. А понеже знаеше, че е толкова умна, колкото хубава, нищо не го спираше да я помоли за една малка услуга.

След завръщането му Мадлен влезе за малко във Утрешната стая. Когато се появи отново, Принс се разсмя.

— Дявол да го вземе! — едва можа да промълви той. — Кой би допуснал подобно нещо! Гледай я тая хубавица! Ами че сестра ми…, — Сестра ти е англичанка с английски крак — прекъсна го Мейлмют Кид. — Това момиче е от племе с малки крака. Мокасините само са поразширили малко краката й, но тя не ги е обезформила с тичане подир кучешкия впряг в детските си години.

Това обяснение съвсем не успя да охлади възторга на Принс. У Харингтън се събуди инстинктът на търговеца и както гледаше изящно изваяния й крак и глезен, през ума му премина жалкият списък:

„Една пушка, едно одеяло, двадесет бутилки евтина ракия.“

Мадлен беше жена на крал — крал, чиито жълти съкровища можеха да му купят всеки миг двадесетина наконтени по последна мода кукли, и въпреки това цял живот краката й не бяха познавали други обувки освен мокасини от щавена еленова кожа. В първия миг тя погледна с благоговение мъничките бели сатенени пантофки, но почти веднага долови възхищението, мъжкото възхищение, което светеше в очите на мъжете. Лицето й поруменя от гордост. За малко тя се опияни от женския си чар, а после промърмори с още по- голямо презрение:

— И една пушка, счупена. Обучението продължи. Всеки ден Мейлмют Кид извеждаше младата жена на дълги разходки, предназначени да поправят стойката й и да скъсят нейната крачка. Вероятността да открият коя е бе твърде малка, тъй като Кал Галбрейт и другите стари златотърсачи се губеха сред множеството пришълци, нахълтали в страната. Освен това северният студ имаше остри зъби и нежните южнячки обикновено носеха платнени маски, за да запазят бузите си от хапещите му милувки. Със закрити лица и снаги, загубили се в парки от катеричи кожи, ако се срещнеха на пъртината, майка и дъщеря можеха да се разминат, без да се познаят.

А Учението вече напредваше бързо. Отначало беше вървяло бавно, но после изведнъж се забеляза неочаквано подобрение. Това започна от онзи миг, когато Мадлен сложи на краката си белите сатенени пантофки и доби самоувереност. В тази минута, независимо от чувството на собствено достойнство, което й бе присъщо поначало, тя започна да се гордее с пропадналия си баща. Дотогава се беше смятала за жена от чужда кръв, от по-долен произход, купена по благоволението на своя господар. Беше гледала на мъжа си като на бог, който без всякакви особени заслуги от нейна страна я бе издигнал до собственото си божествено равнище. Но никога не беше забравяла, дори когато й се роди малкият Кал, че не принадлежи към неговото племе. Както бе смятала него за бог, така жените от неговия род бе смятала за богини.