— Да ти поискам какво?! — извика Алекс, след като възмущението й надви страха.
— Защо не започнеш, казвайки ми колко силно си скърбяла, когато си разбрала за моята ненавременна кончина? — продължи той, пренебрегвайки гневния й изблик. — Да, това би прозвучало добре. После, ако успееш да пуснеш една-две сълзи, би могла да ми кажеш как си умирала от мъка, как си плакала и как си изричала молитви за мен…
Думите му бяха толкова близо до истината, че гласът й потрепери от срам и гняв:
— Престани! Нямам намерение да правя нещо подобно! И още повече, ти, арогантен лицемер, твоята прошка е последното нещо, от което се нуждая.
— Това бе много глупаво от твоя страна, мила — промърмори нежно херцогът, отдалечавайки се от камината. — В моменти като този са по-подходящи нежност и деликатни сълзи, а не обиди. Освен това твоя първа грижа би трябвало да бъде смекчаването на гнева ми. Амбициозни жени, които жадуват да станат херцогини, трябва да се стараят да бъдат по-добронамерени към всеки свободен херцог. И така, след като не можете да смените тоалета си и не можете да плачете, защо не опитате да ми кажете колко съм ви липсвал — предложи й той. — Липсвах ви, нали? И при това много, бих се заклел. Толкова много, че сте решили да се омъжите за Тони само защото той, ъ-ъ-ъ, прилича на мен. Така е, нали? — подигравателно довърши.
— Защо се държиш така? — проплака Александра.
Без да си дава труд да отговори, той се приближи, надвисвайки над нея като тъмен и мрачен облак.
— След ден-два ще ти кажа какво съм решил да правя с теб.
Алекс беше ядосана и объркана. Джордан Таунсенд нямаше никакво право, пито дори причина да се държи като обиден и възмутен съпруг.
— Не съм ти домашен любимец! — избухна тя. — Не можеш да се отървеш от мен като… като някаква мебел.
— Не мога ли? Не ме предизвиквай! — скастри я той.
Александра се опита да открие начин да смекчи безразсъдния му гняв. Прокарвайки ръка през косата си, отчаяно търсеше някакво разрешение. Тя бе невинната и наранената в тяхната връзка, но в момента той бе силната и опасна страна и затова се опита да го вразуми:
— Виждам, че си ядосан…
— Колко наблюдателно от твоя страна — иронично изрече той.
Без да обръща внимание на забележката му, Александра запази хладнокръвие.
— И също така виждам, че няма смисъл да се опитвам да те вразумявам, когато си в такова настроение…
— Можеш да пробваш — подкани я той, но погледът му й казваше друго. Пристъпи заплашително към нея.
Алекс колебливо отстъпи назад.
— Няма… няма смисъл. Няма дори да ме изслушаш. Гневът заслепява здравия разум…
Цитатът от Ингерсол го свари неподготвен, напомняйки му мъчително за очарователното къдрокосо момиче, което цитираше Буда и Йоан Кръстител в зависимост от случая. Но за жалост сега това само го ядоса повече, защото тя вече не бе онова момиче. Беше се превърнала в малка измамница. Ако наистина искаше да се омъжи за Тони, защото го обичаше, щеше да го каже досега, беше сигурен. Но тъй като не го бе направила, тя очевидно искаше да остане херцогиня на Хоторн. И точно в това се състоеше проблемът й, помисли си Джордан. Не можеше убедително да се хвърли в обятията му и да заплаче от радост, когато той току-що бе станал свидетел на сватбената й церемония, но и не можеше да го пусне да си отиде, без да е направила крачка към сдобряването им — не и ако искаше да продължи да се движи сред висшето общество с привилегиите и честта, полагащи се на титлата й. А за да постигне това, обществото трябваше да види, че тя е в добри отношения с настоящия херцог.
За последните петнайсет месеца беше станала амбициозна, осъзна той с гневно презрение. И красива. Александра спираше дъха с къдравата си лъскава кестенява коса, разпиляна на раменете й. Младата жена имаше гладка алабастрова кожа, блестящи аквамаринени очи и меки розови устни. В сравнение с бледите блондинки, които мъжете възприемаха като истински красавици, тя бе изключително съблазнителна.
Вгледа се в нея, убеден, че е измамница, и въпреки всички доказателства не можа да открие и следа от коварство в очите й. Разярен от неспособността си да я възприеме такава, каквато бе станала, той се обърна и тръгна към вратата.
Разтърсвана от хиляди смесени чувства, сред които ярост, облекчение и тревога, Александра гледаше как той си отива. Джордан се спря до вратата и тя отново се напрегна.
— Утре ще се нанеса тук. Междувременно нека ти дам някои инструкции. Не ти е позволено да придружаваш Тони където и да било!
Думите му предвещаваха тежки последици, ако Александра пренебрегнеше тази заповед.
— Всъщност няма да напускаш тази къща. Ясен ли съм?
С изящен жест на безразличие, който напълно противоречеше на тревогата й, младата херцогиня се усмихна и каза:
— Говоря перфектно три езика, ваша светлост. Единият от тях е английски.
— Иронизираш ли ме? — попита я той с кадифен глас, в който се криеше заплаха.
Тя не знаеше дали да послуша здравия разум, или да прояви смелостта си. Не се осмели да го нападне, но не желаеше и да отстъпва. Затова се опита да задържи позициите си, осмелявайки се да каже с поучителния тон на възрастен човек, говорещ с опако и неразумно дете:
— Нямам желание да обсъждам каквото и да е с теб, щом ще се държиш толкова неразбрано.
— Александра — изрече той, — ако се чудиш колко още можеш да ме предизвикваш, трябва да ти кажа, че чашата скоро ще прелее. Когато съм толкова неразбран, нищо няма да ме направи по-щастлив от това да затворя вратата и в следващите десет минути да направя така, че да не можеш да седнеш цяла седмица. Разбираш ли какво имам предвид?
Заплахата да бъде натупана като малко дете пречупи увереността й и я накара да се почувства неловко, както се чувстваше с него преди година. Тя вирна брадичка и не продума, но бузите й се зачервиха от унижението, а очите й запариха от сълзи на безсилие.
Той се загледа в нея мълчаливо и доволен, че тя е достатъчно кротка, наруши всички правила за учтивост и излезе, без дори да кимне.
Преди две години тя не знаеше нищо за правилата на етикета, към които учтивите дами и господа се придържаха. Тогава не бе осъзнавала, че Джордан я обижда, като не й се покланя или не й целува ръка. В същото време никога не бе благоволил да й позволи да се обръща към него с малкото му име. Сега, както си стоеше сама в средата на стаята, тя ясно си даваше сметка за тези стари обиди, както и за новите, които й бе отправил днес.
Изчака да чуе как външната врата се затваря и едва тогава вдървено се отправи нагоре по стълбите към стаята си. Докато освобождаваше прислужницата си и събличаше сватбената си рокля, Александра бе обзета от мъка. Не можеше да повярва на случилото се. Той се бе върнал! И беше по-лош, отколкото си го спомняше, по-лош, отколкото си го бе представяла — по-арогантен, по-тираничен, съвсем безсърдечен. А тя бе омъжена за него. Омъжена! Сърцето й подскочи.
Същата сутрин всичко й се бе струвало толкова просто и предвидимо. Беше станала и се бе облякла за сватбата си, след което бе отишла в църквата. Сега, три часа по-късно, беше омъжена за погрешния човек.
Борейки се със сълзите си, тя седна на дивана и се сви. Спомените я измъчваха с образи на безумното и сляпо влюбено момиче, което беше преди. Представи си как погледна Джордан в градините на Роузмийд.
„Ти си красив като Давид на Микеланджело!“ — бе избъбрила. — „Обичам те.“ А когато се бяха любили, тя едва не бе припаднала в ръцете му и му бе мълвила колко силен, мъдър и прекрасен е.
— Боже мили! — простена Алекс, когато спомените я връхлетяха. Тя бе казала на Джордан — най- известния развратник в Лондон — че не познава добре жените. Нищо чудно, че се бе ухилил така!
От унижение горещи сълзи се отрониха от очите й, но тя ядно ги избърса, отказвайки да плаче за това… това чудовище. Вече бе проляла реки от сълзи по него, помисли си ядно.
