— Защо се бавим? — ядосано попита Джордан, докато каретата му се движеше непростимо бавно към дома му на Брук Стрийт.

— Не знам, ваша светлост. Струва ми се, че в близката църква ще има някакво събитие.

Джордан отново погледна към слънцето, опитвайки се да разбере колко е часът. Повече от година не се бе радвал на лукса да има часовник. Досега бе приемал всичко, което има, като даденост. След дългите месеци, прекарани в плен и мъчения, се съмняваше, че ще гледа по същия начин на живота като преди. Любимият лондонски пейзаж и познатите градски звуци, които така го бяха зарадвали преди час, изведнъж престанаха да му правят впечатление. Замисли се за шока, който появата му щеше да предизвика у всички, които го обичаха.

Баба му все още бе жива, това бе успял да разбере от капитана на „Сокол“. С малко повече късмет щеше да я открие в градската й къща, където щеше да успее да я предупреди, че е жив, вместо да влезе в собствения си дом и да я завари неподготвена там. Ако беше в Лондон, Тони щеше да е отседнал в дома на Джордан, който сигурно мислеше за свой. Доста пъти му бе хрумвало, че Тони вероятно няма да се зарадва на появата му, защото това ще го лиши от титлата херцог и от всички имения, ала тази мисъл бе също така отблъскваща, както и идеята, че братовчед му може би е участвал в заговора за отвличането му. Отказваше да го повярва, ала за съжаление не можеше да прогони това съмнение, припомняйки си думите на бандита, който го бе ударил на брега… „Онзи ни плати да го убием, Джейми, а не да го продаваме на кораб…“

Джордан протони мрачните мисли. Беше напълно възможно някой от ревнивите съпрузи на приятелките му, като например старият Грейнджърфийлд, да стои в дъното на заговора. Имаше начин да се разбере кой е виновникът. Днес обаче Джордан просто искаше да се наслади на завръщането си у дома.

Искаше просто да влезе вкъщи, да се здрависа с Хигинс, да прегърне баба си и да избърше сълзите от страните й, да потупа Тони по рамото и да му благодари за добрата работа, която е свършил в негово отсъствие.

Джордан искаше да се изкъпе, да облече собствените си дрехи и… след това искаше Александра. Единственото, което го плашеше, бе срещата му с младата му „вдовица“. Със сигурност романтичната Александра дълги месеци го бе оплаквала. Тогава тя бе слаба като тръстика, но сега сигурно бе съвсем измършавяла. Боже, колко нещастен бе станал животът й в деня, в който бе срещнала херцога на Хоторн.

Той осъзнаваше, че Александра може би се е променила, ала се надяваше промените да не са много и драстични. Сега сигурно се бе превърнала в жена, достатъчно възрастна, че да се грижи за съпруг и деца. Той самият щеше да я доведе в Лондон и да я представи във висшето общество.

Не възнамеряваше да остава в Лондон. Бе загубил цяла година от живота си, но имаше десетилетия пред себе си, за да реши какво да прави оттук нататък. Вече знаеше кое е най-важното, знаеше какво иска… може би каквото винаги бе искал. Искаше да живее смислен живот, искаше истински брак, а не фарса, който бе разиграл преди година и нещо. Копнееше за любовта, която Александра му бе предлагала, която му бе вдъхнала сили да се бори за живота си. Желаеше да я глези и да удовлетворява всяко нейно желание, щеше да я предпазва от гибелното влияние на външния свят.

Опита се да си представи как изглежда съпругата му сега. Ала единственото, което видя, бе усмихнатото й лице и изумително зелените й очи. Лице, което бе почти красиво.

Сигурно бе прекарала цяла година в траур, а следващите шест месеца в изучаване правилата на обществото. Вероятно вече бе готова да дебютира. Джордан си спомни за обещанието на баба си, че ще се опита да обучи момичето на всичко, което знае.

Онова, което го плашеше обаче, бе, че от мъка по него Александра може би се бе върнала в забравеното от Бога място — Моршам, или още по-ужасно — може би бе загубила разсъдъка си от всичко преживяно.

Кочияшът спря и Джордан слезе и застана пред красивата каменна къща. Чувстваше я толкова родна… и в същото време така чужда.

Повдигна тежкото чукало и го остави да удари вратата. Пое дъх и се приготви да посрещне развълнувания Хигинс.

Вратата се отвори.

— Да? — понита непознатият с огромни очила.

— Кой сте вие? — обърка се Джордан.

— Аз трябва да ви задам този въпрос, сър — отвърна Филбърт, озъртайки се за Пенроуз, който явно не бе чул чукането.

— Аз съм Джордан Таунсенд грубо го сряза Хоук, понеже реши, че няма смисъл да се опитва да обяснява, че всъщност не е мъртъв и че той, а не Тони, е херцогът на Хоторн. Сетне мина покрай лакея и попита: — Къде е Хигинс?

— Господин Хигинс излезе.

Джордан се намръщи. Искаше му се Хигинс или Рамзи да са до него в този миг, за да подготвят баба му за срещата. Огледа салона вдясно. Беше пълен е букети цветя. Нямаше никого.

— Довечера прием ли ще има?

— Да, сър.

— Е, сега ще се превърне в парти за „добре дошъл“ — подсмихна се Джордан и добави: — Къде е господарката ти?

— В църквата.

— А господарят ти?

— И той е там.

— Молят се за безсмъртието на душата ми без съмнение… Матисън наблизо ли е? — понита той, знаейки, че Тони сигурно е задържал на работа главния камериер.

— Да — рече Филбърт и удивено се загледа в непознатия член на семейство Таунсенд, който заизкачва стълбището и започна да раздава заповеди, сякаш бе господар.

— Веднага ми го прати. Ще бъда в жълтия салон. Кажи му, че искам да се изкъпя и да се обръсна незабавно. И да се преоблека. В собствените си дрехи, ако е възможно и ако още са тук. Ако не, ще сложа нещо на Тони или на някого другиго.

Джордан влезе в господарските покои, в които вероятно се бе настанил братовчед му. Отиде в жълтия салон, който не бе кой знае колко разкошен, но сега му стори като най-прекрасното място на земята. Свали грозното сако, подарено му от капитана на „Сокол“, и започна да разкопчава ризата си.

Тъкмо бе започнал да разкопчава панталона си, когато в стаята нахълта задъхан Матисън.

— Изглежда има някакво недоразумение, сър, името ви не може да е… Мили Боже! — камериерът млъкна и зяпна. След това продължи да повтаря само: — Мили Боже, ваша светлост! Мили Боже!

Джордан се засмя. За такова посрещане си бе мечтал.

— Убеден съм, че всички сме много благодарни на Всевишния, задето направи така, че да се върна жив и здрав у дома. Обаче в момента наистина имам нужда от баня, а после искам да се преоблека в чисти дрехи.

— Разбира се, ваша светлост. Веднага. И ако позволите, искам да ви кажа колко невероятно щастлив, невероятно удивен съм… Мили Боже! — извика Матисън, само че този път изглеждаше ужасен.

Херцогът удивено изгледа иначе сдържания мъж, който изтича в стаята на Тони и почти мигновено се върна с риза и панталони в ръце.

— Миналата седмица ги открих в гардероба. Бързо! Трябва да побързате… В църквата! Сватбата…