някъде обяви глупаво състезание?

— Не.

— А тук се случва точно това. Все повече мъже се опитват да спечелят Александра. И без това беше лошо, когато Алекс беше само предизвикателство за тях, но сега е много по-лошо.

— Защо?

— Александра се превърна в награда. Награда за всеки, който може да я спечели или който е достатъчно дързък и умен, че да я отмъкне. Дори не се опитвай да отричаш. Вече знам, че преди три дни Марбли й е предложил да го придружи на кратък излет в Катбъри. Тя се е съгласила. Доколкото разбрах, той е възнамерявал да я отведе в имението си в Уилтън и да я накара да пренощува там. Тогава си се намесил ти, настигнал си ги по пътя и си накарал Александра да се върне тук под претекст, че ми е необходима. Представяш ли си как скандалът от един дуел щеше да унищожи репутацията на Алекс и как щеше да увеличи проблемите ни?

— Във всеки случай Алекс не знаеше нищо за намеренията на Марбли. Нито тогава, нито сега. Не виждам причина да я разстройвам. Помолих я повече да не се вижда с него и тя се съгласи.

— Ами Риджли? Той какво беше намислил, заведе я на панаир! Цял Лондон само за това говори.

— Александра е ходила цял живот по панаирите. Не би могла да знае, че тук това не е прието.

— Предполага се, че Риджли е джентълмен. Той е знаел. Каква муха му е влязла в главата, та да заведе млада дама на такова място!

— Засягаш един от другите ни проблеми. Александра е вдовица, а не девица. Мъжете обикновено не са джентълмени спрямо опитните жени, особено ако те ги заслепяват с красотата си.

— Не бих нарекла Александра опитна жена! Та тя дори още не е жена.

Въпреки сериозността на проблема Тони се усмихна на неуместното описание на Александра, която бе неустоима красавица със зашеметяваща усмивка и прелъстителка фигура.

— Всичко е толкова сложно, защото тя е много млада, а вече е вдовица. Ако имаше съпруг като лейди Камдън, никой нямаше да смее да коментира малките й лудории. Ако пък бе по-възрастна, обществото нямаше да я съди със същата строгост, с която съди девойките. Ако беше по-обикновена, отхвърлените ухажори нямайте така безмилостно да се опитват да опетнят доброто й име от обида и ревност.

— Нима така правят?

— Само един-двама. Но са шушукали пред правилните хора. Знаеш как клюките се разпространяват като пожар. В крайна сметка всички започват да се чудят дали в слуха няма нещо вярно.

— Колко лошо е положението?

— Още не е лошо. Досега отхвърлените от нея мъже са успели само да намекнат за някои нейни дребни недостатъци.

— Например?

— Миналата събота Александра е била на парти. Уговорила се с един джентълмен да се видят рано за езда. Излезли са в осем. Обаче са се върнали по мръкнало, а дрехите на Александра били изпокъсани и раздърпани.

— Мили Боже! — извика херцогинята и притисна длан към гърдите си.

Антъни се усмихна.

— Джентълменът е на седемдесет и пет години и е свещеник. Искал да покаже на Алекс някакво старо гробище, на което случайно се натъкнал преди седмица. За беда не успял да си спомни точното местонахождение на гробището, а когато си го припомнил няколко часа по-късно, Алекс вече била загубила ориентация, а той бил толкова уморен, че го било страх да язди, преди да си почине.

— Ами дрехата й?

— Крачолът на костюма й за езда бил скъсан.

— Значи цялата случка дори не си заслужава да се споменава.

— Именно. Но вече толкова пъти е преразказвана и преувеличавана, че всички започват да се съмняват. Най-лесното решение на проблема е да помолим някой по-възрастен да я придружава навсякъде, но това ще накара хората да си мислят, че не й вярваме, освен това ще развали цялото удоволствие от успеха й.

— Глупости! Александра не се забавлява и точно затова те извиках. Тя върти мъжете на малкото си пръстче само за да докаже на Джордан, че може да го направи, за да докаже, че ще го бие в собствената му игра. Ако ухажорите й изчезнат, тя дори няма да забележи. А ако забележи, няма ни най-малко да се трогне.

Тони се ядоса.

— Не бих нарекъл посещението на панаира, нито състезанията в Хайд Парк или пък другите неща, които прави, победа в играта на Джордан.

— Въпреки това тя прави точно това. Не знам дали го съзнава, но това е истината. Съгласен ли си?

— Да, предполагам, че си права.

— Разбира се, че съм — вбеси се старицата. — Ти също си на мнение, че поведението на Александра излага бъдещето й и репутацията й на риск. А и ми се струва, че ситуацията ще се влошава.

Антъни въздъхна и рече:

— Права си.

— Така. Тогава ще се съгласиш с мен, когато ти заявя, че не желая да живея тук в Лондон, обсадена от ухажорите на Александра, нито пък да седя на тръни, притеснена, че някой все ще успее в онова, в което Марбли се провали. Искам да прекарам остатъка от живота си в Роузмийд. Но не мога да отида там, защото Александра ще трябва да ме придружи, а това също ще провали бъдещето й. Единственото, което ни остава, е да я накарам да живее тук с теб, а това е немислимо. Скандалът ще е невероятен.

— Да, като че ли няма изход от ситуацията.

— Сега, когато и двамата сме на едно мнение, искам да те помоля за нещо.

— Само кажи какво.

— Ожени се за Александра.

— Всичко друго, но не и това — намръщи се Тони. Старицата се загледа мрачно във внука си. Той познаваше този поглед. С него цял живот баба му подчиняваше слугите, плашеше недоброжелателите и наказваше децата си. Единствено Джордан и майка му бяха имунизирани към този поглед.

Антъни обаче още се боеше от херцогинята. Сега отчаяно се огледа, сякаш търсеше изход за бягство.

Баба му стоеше и чакаше.

Мълчанието бе друго смъртоносно оръжие, което тя употребяваше с виртуозност. В моменти като този винаги млъкваше. Много по-лесно и по-високомерно бе да накараш някого да моли за пощада само защото мълчиш, вместо да го залееш с поток от гневни тиради.

— Май не осъзнаваш за какво ме молиш — ядоса се Тони. Отказът му веднага предизвика атака. И Антъни успя да се досети къде точно ще се прицели баба му. Тя бе майсторка на словесните двубои.

— Искрено се надявам — изрече надменно тя и като че ли леко разочаровано, — че няма да ми твърдиш, че Александра не те привлича.

— Ами ако кажа точно това?

Старицата смръщи вежди, предупреждавайки го, че ще избухне, ако той продължи да се съпротивлява.

— Не е нужно да изравяме томахавката. Не го отричам. Освен това същата идея ми е хрумвала и на мен.

Херцогинята възвърна спокойното си изражение и леко кимна — жест, който означаваше, че може би един ден Антъни ще си възвърне благоволението й.

— Сега вече говориш разумно.

— Не съм съгласен да направя това, за което ме молиш, но ще го обсъдя с Алекс и ще оставя решението на нея.

— Александра няма думата по въпроса, също както и ти, мили мой. И не е необходимо да говориш за това с нея, защото вече накарах Хигинс да я покани да се присъедини към нас. — Старицата погледна към вратата и добави: — Сега.

— Сега! — избухна Тони. — Не може сега. Долу ме чакат трима мъже, които възнамеряват да поискат