ще да вървим шейсет километра в грешната посока. Аз съм куц, а и ти си ранен в крака.

— Това е само драскотина — рече Джордан, говорейки за раната, която бе получил, докато предишния ден се биеше с тъмничаря.

Пещерата, в която се криеха, откакто бяха избягали, бе твърде тясна. Болката отново проряза крака му и Джордан престана да се движи. Отчаяно се вкопчи в спомена за Александра. Опита се да си представи как ли изглежда тя сега, но виждаше само едно момиче с искрящи зелени очи. То държеше кученце в ръце и го гледаше с цялата любов, на която бе способен човек. Затвори очи и се опита да си припомни лицето й. Болката в краката му утихна до неприятно туптене. И преди бе правил така, за да се съвземе. Този начин на съсредоточаване винаги бе работил безотказно.

През дългите дни и нощи, изкарани в плен, когато болката от мъченията го подлудяваше, единствено споменът за Александра го бе спасявал. Джордан бавно си бе припомнял всеки миг с нея.

Времето, прекарано с Александра, обаче бе съвсем кратко. Споменът за него не бе достатъчен, за да му помогне да преодолее мъченията, на които го подлагаха. Трябваше му друго нещо, за което да копнее също чака силно, че да отбягва гласа, който тихичко му нашепваше да се предаде, да обърне гръб на живота. Затова започна да си измисля моменти с Александра, несъществуващи мигове, които му даваха сили и го караха да желае живота. Херцогът знаеше, че ако веднъж се поддаде на отчаянието, смъртта няма да закъснее.

Само заради нея, само заради мисълта, че очарователното момиче се нуждае от него, той планира бягството си. За да се върне при съпругата си. Сега, когато бе живял в плен толкова дълго, вече бе готов да позволи на Александра да му покаже своя красив и ведър свят, в който винаги я очакваше „нещо прекрасно“. Желаеше да се изгуби в добротата й и до безкрай да слуша мелодичния й смях. Копнееше да се пречисти от мръсотията на затвора и от грозотата на пропиления си живот.

Освен всичко това обаче той мечтаеше за още нещо. Нещо, което не бе така благородно като цел, но бе не по-маловажно. Мечтаеше да открие човека, който бе виновен за отвличането му. Искаше отмъщение. Тони бе човекът, който щеше да спечели най-много от смъртта му. Джордан знаеше това, но не можеше да понесе мисълта. Не още. Не сега. Не и без доказателства. Тони му бе като брат.

Александра се събуди. Откритието за предателството на съпруга й бе унищожило наивността й. Ала докато се къпеше и обличаше, осъзна, че всичко, което бе узнала, я бе освободило от затвора на предаността към мъжа, за когото бе копняла и заради когото бе живяла цяла година, опитвайки се да бъде достойна за името му.

Сега вече бе свободна от Джордан Таунсенд. Лека усмивка докосна устните й. Алекс седна пред тоалетката си и бавно заразресва дългата си коса. Стори й се смешно, че докато се бе мъчила да заслужи името, което носи, се бе превърнала в пуританка, напълно различна от скандалния мъж, за когото бе омъжена. Наистина бе смешно. Защото тя не бе нито пуританка, нито благовъзпитана.

Внезапно осъзна, че винаги бе постъпвала така. Заради близките си се бе опитвала да се превърне в нещо, което не е. Беше се опитала да бъде син на баща си; беше се опитала да бъде майка на майка си; а сега се бе превърнала в пълна противоположност на Джордан.

Ала от този миг нататък всичко щеше да се промени. За добро или за зло Александра Лорънс Таунсенд щеше да се забавлява и да се радва на живота.

За да го направи обаче, трябваше да промени мнението на хората за себе си. Трябваше да изчисти името си пред висшето общество на Англия. И понеже сър Родерик явно бе най-опасният й враг, се налагаше да започне с него. Антъни искаше да се види със сър Родерик тази сутрин. Може би тя също можеше да каже нещо, с което да промени мнението на благородника за себе си.

Докато разсъждаваше, изведнъж се сети за думите на лейди Мелъни: „най-глупавото момиче, което някога се е появявало в Лондон“ — това мислеха за нея приятелите на младата графиня. Мелъни явно знаеше, че хората не харесват новата херцогиня, ала въпреки това бе готова да й предложи приятелството си. Алекс внезапно престана да се реши и се усмихна победоносно. Може би все пак щеше да има истински приятел в Лондон.

Обнадеждена, тя върза косата си, бързо обу бричовете си и нахлузи една от ризите, с които обикновено се фехтуваше. Грабна рапирата си от гардероба и си взе маската. Когато излезе от спалнята, си тананикаше весело.

Тони стоеше сам в средата на огромната бална зала, където двамата се упражняваха всяка сутрин. Когато чу стъпки зад себе си, бързо се обърна. Погледна снаха си с облекчение и рече:

— Не бях сигурен, че ще искаш да се фехтуваме след снощи…

Лъчезарната усмивка на младата херцогиня бе красноречива — Александра не му се сърдеше заради Джордан. Явно бе решила да забрави и разговора им, и Джордан Таунсенд. Алекс взе нагръдника и сложи маската. Повдигна рапирата за поздрав и весело викна:

— Ангард…

— Мили Боже, Хоторн — прекъсна ги гласът на Роди по средата на тренировката, — не е ли малко рано да се разгорещяваш така? — Благородникът погледна непознатия противник на херцога и рече: — Който и да си, ти си дяволски добър с шпагата.

Докато изчакваше с ръце на кръста, дишането й да се успокои, Александра трескаво размишляваше дали да свали маската си и да се разкрие пред Карстеърс, или да се срещне с него малко по-късно в салона, както бе планирала сутринта. Припомняйки си какво й бе качал за него Антъни, реши да не бъде страхливка.

Извади двете дълги фиби, които придържаха косата й, разкопча маската си и я свали. Разтърси глава и тежката й лъскава коса се разпиля по раменете.

— Невероятно! — промърмори иначе невъзмутимият сър Роди, зяпна ококорено усмихнатата млада жена, която носеше стегнати бричове и широка риза, много по-предизвикателни и от най-разголената рокля. — Дяволите да ме вземат… — изруга той, но ниският съблазнителен смях на херцогинята го накара да млъкне.

— Дано така да стане — весело рече тя и с грациозна походка се приближи до него. — А ако не стане, да знаете, че наистина е трябвало да ви вземат — добави и му подаде ръка.

— Защо? — попита той, ядосан на самия себе си, задето не можеше да овладее изражението си.

— Защото ме направихте за смях пред всички, въпреки че си го заслужавах. Но ми се струва, че може би ще пожелаете да промените това положение и по този начин да си осигурите по-благоприятен климат в небесата.

Роди беше готов да се подсмихне.

— Предполагам, че обвинявате мен за вашата… ъ-ъ… да кажем — непопулярност — рече Карстеърс, който започваше да се окопитва.

— Напротив, обвинявам себе си — рече младата красавица и се усмихна прелъстител но. — Но сега ви моля да ми помогнете да променя станалото.

— И защо да го правя? — безцеремонно попита Роди. Алекс повдигна вежди и дяволито се усмихна:

— За да докажете, че можете, разбира се.

Благородникът се подвоуми дали да приеме предизвикателството. Само от скука и за свое собствено удоволствие Роди бе унищожил репутациите на много млади дами, ала никога не бе правил опит да възвърне доброто име на някого. Ако се заемеше с тази задача, щеше да се изложи в обществото на голям риск… Ала все пак предизвикателството бе така сладко и примамливо. Възрастната херцогиня бе достатъчно влиятелна, за да накара по-старото поколение от благородниците да приемат Александра, но само Роди Карстеърс можеше да превърне младата й снаха в популярна дама сред младите членове на висшето общество.

Той погледна крадешком Александра и забеляза, че тя го наблюдава с лека усмивка. Изненадан от себе си, той се загледа в дългите й извити ресници, които хвърляха сянка върху деликатните й скули. Сър Родерик Карстеърс като омагьосан предложи ръката си на младата жена и рече:

— Нека обсъдим стратегията си по-късно, да речем на вечеря. Довечера ще дойда и ще ви придружа на