— Но, моля ви, не се притеснявайте — продължи лордът, който погрешно разбра тъгата на младата вдовица. — Няма да забравям, че сте жена и че ще ви е доста трудно да разберете същността на логиката. Можете да разчитате на мен, че ще поддържам разговора на много ниско ниво.

Александра бе толкова отчаяна, че дори не се подразни от обидните му забележки. Не и бяха останали сили да се съпротивлява, затова не обърна внимание на мъжа, който имаше ум в главата си само колкото да се облече като блюдо с разноцветни цитрусови плодове.

Насили се да бъде учтива и позволи на кавалера си да я отведе в съседната зала, отделена от дансинга с тежки кадифени завеси. Залата обаче не бе празна. Александра веднага забеляза пищно облечената млада дама с гъста коса с цвят на старо злато. Непознатата бе с гръб към тях и явно се опитваше да се порадва на усамотението си и на свежия въздух.

Когато Алекс и лордът влязоха, дамата се обърна и Александра веднага я позна. Лейди Мелъни Камдън, красивата млада съпруга на граф Камдън, която тъкмо се бе върнала в Лондон след посещението си при сестра си в провинцията. Александра бе присъствала на бала, на който лейди Мелъни бе направила своя дебют за сезона. Тогава всички я бяха посрещнали е широки усмивки, много прегръдки и топли думи. „Тя наистина е успяла!“ — помисли си Алекс.

Младата херцогиня скришом се усмихна на графинята, задето бяха прекъснали усамотението й и лейди Мелъни се усмихна разбиращо.

Лорд Понсънби или не забеляза жената, или просто не желаеше да се разсейва заради присъствието й. Той си наля пунш, облегна се на мраморните колони и се впусна в безкрайна тирада върху произведенията на Хораций, без да откъсва очи от деколтето на Александра.

За пръв път в живота си Алекс бе поставена в такова положение — мъж я оглеждайте похотливо, докато правеше грешни изводи и бъркаше цитати от Сократ и Хораций. Притеснена от поведението му, тя почти не забеляза грешките, нито видя как младата графиня се извърна рязко и стреснато погледна лорда.

— Напълно съм съгласен с думите на Хораций — „Амбицията е толкова неудържима страст, че колкото и далеч да стига човек, никога не е доволен…“ — рече Понсънби.

Раздразнена от немигащия му взор, без да съзнава, че лейди Мелъни се е обърнала и слуша тирадата с неверие и зле прикрит присмех, Александра едва пророни:

— Макиавели…

— Хораций — заяви лордът. — Може би сега разбирате защо… — За ужас на Алекс смехотворно облеченият мъж се опита да се прави на съблазнител и вдигна чаша към устните си, понечвайки да се облегне на мраморната колона. За беда обаче не успя. — Може би сега наистина ще разберете… А-а-а- а… — Сър Понсънби не успя да уцели колоната, загуби равновесие и се стовари право върху масичката с пунша, приземявайки се в краката на трима изумени гости.

Алекс не можа да сдържи смеха си. Притисна длани към устните си и се извърна. Когато се обърна, се озова лице в лице с графиня Камдън, която също бе притиснала ръце към устата си и се мъчеше да не се засмее с глас. Без да си продумат, двете жени изтичаха на терасата, където избухнаха в смях.

Когато най-сетне престана да се смее, Мелъни задъхано рече:

— Беше се пльоснал на земята и приличаше на огромен шарен папагал, паднал от дървото.

— На мен пък ми заприлича на каша от смлени плодове… не всъщност на плодов пунш.

— Горкият Понсънби — изкикоти се графинята, — изложи се точно когато се опитваше да припише на Хораций думите на Макиавели.

— Това бе отмъщението на Макиавели! — засмя се отново Алекс.

Двете дами отново избухнаха в смях, неспособни да се овладеят. Когато най-сетне се успокоиха, Мелъни любопитно попита:

— Как разбрахте, че той бърка Хораций и Макиавели?

— Чела съм произведенията и на двамата автори.

— Така ли? Аз също.

— Бях останала с впечатлението, че ако жена чете класиците, това я превръща в скучна сухарка.

— Обикновено е така, но в моя случай висшето общество избра да си затвори очите.

— Но защо?

Лейди Камдън се усмихна нежно и промълви:

— Защото съпругът ми ще унищожи всекиго, който се опита да твърди, че не съм истинска дама. — Внезапно младата жена се взря строго в Алекс и попита: — Свирите ли на някакъв инструмент? Защото ако свирите, предупреждавам ви, без значение дали сме приятелки или не, няма да дойда и да слушам изпълненията ви. Дори само като чуя Бах или Бетовен, бягам от стаята, а при вида на арфа направо ми прилошава.

Александра бе прекарала последната година в опити да се научи да свири на пиано, защото старата херцогиня я бе убедила, че е абсолютно задължително да умее да свири поне на един музикален инструмент. Сега не можеше да повярва на ушите си, че тази млада и уважавана графиня говори толкова открито и с такова неудоволствие за предпочитаните дамски занимания.

— Взимах уроци по пиано, но не свиря достатъчно добре, че да карам хората да ме слушат.

— Чудесно. Обичате ли да обикаляте магазините?

— Всъщност ми е доста скучно да го правя.

— Идеално. Пеете ли?

Александра, която с неохота си бе признала, че може да свири на пиано, сега отново призна истината:

— Боя се, че да.

— Никой не е идеален. Освен това цяла вечност чакам да се запозная с жена, която е чела Макиавели и Хораций, и няма да загубя приятелка като вас само защото можете да пеете. Освен ако не пеете наистина като славейче, така ли е?

Алекс се засмя. Знаеше, че наистина пее много добре. Мелъни се досети какъв е отговорът и с престорен ужас попита:

— Но поне не пеете често, нали?

— Не — отвърна Алекс, задавяйки се от смях, — и ако това ще ме издигне в очите ви, смело мога да заявя, че не понасям любезните безсъдържателни разговори и гледам да ги избягвам.

— В такъв случай — весело заяви Мелъни — отсега нататък ще сте наистина ценена приятелка. Близките ми ме наричат само Мелъни.

Александра се зарадва. Беше си намерила истински приятел. Сетне обаче настроението й отново се развали. Никой нямаше да я допусне в кръга на младата графиня. Вече се бе превърнала в нещо като отрова за висшето общество. Благородниците я бяха оценили като недостойна. Явно Мелъни Камдън дълго бе отсъствала от Лондон и не знаеше подробностите. Сърцето й се сви, когато си представи какви укорителни погледи ще трябва да изтърпи новата й приятелка, когато влязат заедно в балната зала.

— Теб как те наричат приятелите ти?

„Вече нямам приятели“ — натъжи се Алекс и се наведе да приглади полите на роклята си, опитвайки се да прогони сълзите, които пареха в очите й.

— Наричаха ме… наричат ме Алекс. — Реши да приключи познанството си с Мелъни още сега, вместо да очаква презрението й, когато се срещнат друг път. — Оценявам добронамереността ги, но… много съм заета тези дни с всичките балове и обеди и… И се съмнявам… че ти… че ние ще намерим време да се срещнем. Сигурна съм, че вече имаш дузини приятели, които…

— Които мислят, че ти си най-глупавото момиче, което някога се е появявало в Лондон.

Преди Алекс да успее да каже нещо, на балкона се появи Антъни. Тя се приближи към него с облекчение и заговори бързо:

— Търсихте ли ме, ваша светлост? Може би е време да си вървим. Лека вечер, лейди Камдън.

— Защо отказа предложението за приятелство? — гневно попита Тони веднага щом се качиха в каретата.

— Аз… нямаше нищо да се получи. Не се движим в едни и същи кръгове, както се изразявате вие.

— Знам това. Освен това знам защо. Роди Карстеърс е причината.

Алекс се отчая от факта, че той очевидно знае за неуспеха й в обществото.