херцогинята й бяха отредили. Сред малкото й почитатели имаше и такива, които просто искаха да се похвалят пред познатите си, че са държали в прегръдките си жената на най-легендарния прелъстител в Лондон. Алекс усещаше, че нито един от тези мъже не я харесва, затова правеше единственото, което можеше — криеше мъката и нещастието си. Вдигаше високо глава и често хладно отказваше на поканите за танц с извинението, че предпочита да остане седнала до старата херцогиня.
Резултатът от поведението й бе, че я нарекоха Ледената херцогиня. Благородниците се шегуваха, че Джордан всъщност е предпочитал да се удави, вместо да посещава ледената си съпруга в брачното ложе. Скоро всички си спомниха, че в деня, в който вестниците бяха обявили новината за сватбата на Хоторн, той бе видян да излиза от разкошните покои, които бе подарил на скъпата си балерина.
Излезе наяве и клюката, която Елиз бе споделила със своя приятелка, че бракът, който Джордан сключва, е от неудобство и съжаление и че младоженецът няма никакво намерение да прекъсва връзката си с нея.
Само след две седмици Александра вече бе уверена, че е отхвърлена, но слуховете и клюките не достигаха до нея, така че тя не разбираше причината за това.
— Чуваш ли ме, Хоторн? Ставай, бе, човек!
С усилие, което почти изцеди и последните му сили, Джордан отвори очи. Ослепителна бяла светлина нахлуваше през стените и през отворите на тавана. Пареше очите му. Болката отново го изпрати в безсъзнание.
Беше нощ, когато се съвзе и видя мрачното лице на Джордж Морган, друг пленник от „Ланкастър“, когото не бе виждал от три месеца, когато ги отведоха.
— Къде съм? — попита прегракнало той и облиза напуканите си устни.
— В ада — отчаяно отвърна американецът. — За да съм поточен — във френска тъмница.
Джордан понечи да вдигне ръка и откри, че е прикован с тежки окови. Проследи с поглед веригата и видя, че е закрепена на стената с огромни масивни халки. Объркано се взря в тях, докато се опитваше да разбере защо той е окован, а Джордж Морган не е.
Съкилийникът му бързо схвана какво тревожи благородника и попита:
— Не си ли спомняш? Веригите са за награда. Задето цапардоса един тъмничар и му счупи носа. Освен това за малко да прережеш гърлото му със собствения му нож, когато те докараха тук.
Джордан затвори очи, но не успя да си спомни да се е бил с някого.
— Само с това ли ме наградиха?
— Не. Имаш счупени ребра, лицето ти е неузнаваемо, а гърбът ти прилича на кайма.
— Очарователно. Има ли някаква причина, поради която ме оставиха жив и ме пребиха?
Джордж се засмя, когато чу студения невъзмутим тон на херцога.
— Дявол го взел! Вие британците не мигвате с око дори, каквото и да стане, нали? Студени и хладнокръвни, както всички говорят за вас.
Джордж взе металното канче и го напълни с вода от кофата. Опита се да излее мръсотията, събрала се най-отгоре, после допря канчето до кървящите устни на Джордан.
Хоук преглътна, после изплюе отвращение.
Пренебрегвайки реакцията му, американецът отново притисна канчето до устните му.
— Знам, че не ухае на любимата ти мадейра и че чашата е мръсна, и не е кристална, но ако не пиеш вода, ще лишиш надзирателите от удоволствието да те убият собственоръчно и тогава ще се заемат с мен.
Джордан се намръщи, но осъзна, че Морган се шегува. Отпи няколко глътки от отвратителната миризлива вода.
— Така е по-добре. Ти май харесваш да те наказват. — Американецът продължаваше да говори весело, но загрижено превързваше гърдите на Джордан с парчета плат, които късаше от ризата си. — Можеше да си спестиш побоя. Майка ти не те ли научи, че е лошо да се биеш с въоръжени мъже, които явно те мразят?
— Какво правиш?
— Правя ти стегната превръзка. Не те убиха, защото те държат за резерва. Ако британците заловят някой от техните, французите ще направят размяна. Ама ти не играеш по нравилата и очевидно не искаш да останеш жив.
— Как изглеждам? — попита Джордан без особен интерес.
— Бих казал, че двете ти момичета нямаше да те харесат особено.
— Какви две момичета?
— Струва ми се, че ти ще знаеш по-добре. Коя е Елиз — жена ти ли?
— Любовницата.
— Ами Александра?
Джордан примигна. Александра. Александра…
— Едно дете — отвърна най-сетне той и си спомни тъмнокосо момиче, което държи клон вместо сабя. — Не — поправи се той, докато си припомняше пропиления си празен живот, който го бе довел до прибързания му брак с едно очарователно момиче, с което бе споделил леглото си. — Съпругата ми.
— Наистина ли? Леле, любовница, жена и дете. От всичко по малко.
— Не… Нямам дете. Една съпруга… Няколко любовници…
— Къде те държаха досега? Не съм те виждал, откакто французите ни свалиха от кораба преди три месеца.
— Имах си свои покои и ми беше отделяно специално внимание — горчиво рече той, говорейки за миризливата дупка, в която го измъчваха непрестанно, докато едва не загуби разсъдъка си от болка.
Джордж угрижено погледна англичанина и попита:
— Какво толкова каза на французите, че така те намразиха?
— Казах им името си.
— Е, и?
— И те си го спомниха — изхърка Джордан, опитвайки се остане в съзнание, борейки се с острата болка, пронизваща гърдите му. — От Испания. И защото си мислят… че… знам нещо за военните.
— Чуй ме, Хоторн — отчаяно рече Морган. — Мърмореше нещо за бягство, когато те докараха тук. Имаш ли план?
Джордан едва кимна.
— Искам да дойда с теб. Но, Хоторн, ти няма да преживееш още един такъв побой. Не се шегувам, човече! Не ги предизвиквай повече!
Херцогът отпусна глава настрани и загуби съзнание.
Джордж отчаяно поклати глава. Един от оцелелите вече бе починал от раните си, нанесени от побоищата. Чудеше се дали англичанинът няма да е втората жертва.
Шестнадесета глава
По време на бала у лорд и лейди Донлий, Александра вече бе толкова напрегната и нещастна, че бе почти безчувствена. Имаше усещането, че вече никога няма да се засмее или да заплаче.
По изрично настояване на херцогинята танцува с лорд Понсънби, тромав и превзет мъж на средна възраст, облечен като паун. По време на танца благородникът със задоволство заяви, че е известен сред хората със завидния си интелект.
Когато танцът свърши, вместо да придружи Александра до мястото й при старата херцогиня, лордът, за когото Алекс бе дочула, че си търси богата съпруга заради затрудненото си финансово положение, решително я отведе в другия край на залата.
— Трябва да ме придружите до онова усамотено кътче, ваша светлост. Херцогинята ми спомена, че се интересувате от философия. Затова реших да ви разкажа някои неща за един от най-великите философи — Хораций.
Александра веднага се досети, че старицата сигурно се бе отчаяла от липсата на интерес към снаха си, за да реши да проговори за познанията й.
