празен и никой не е живял тук от 5 месеца. Не е споменавал за момиче.
— Как така?! Тя се нанесе съвсем наскоро и после имаше инцидент…
— Вие действително грешите — от апартамента излезе същият мъж, който напътсваше носачите пред входа. — Аз съм домоуправителя и знам точно кой кога в кое жилише е живял.
— Но питайте жена си! Тя ще си спомни, говори ми за нея!
— Виж, момче, не знам какъв ти е проблемът, но ако имаш нужда от лекар, кажи да го повикаме веднага. С жена ми сме разведени от 8 години. Живея тук сам. И не знам за никакво момиче, което да се е нанасяло в 2Б.
— Но…
— Ей, я се дръпни — това нещо тежи!
Избутаха младежа встрани и продължиха да внасят багаж в празното жилище.
Тома се прибра в жилището си по-объркан от всякога и се отпусан на дивана с отсъстващ поглед.
Мила, Мила… Дали наистина си беше казала името, когато се срещнаха? Не, по-скоро не. Беше споменала обаче с какво се занимава. Ловец на души. Да това бяха думите й. Макар че, всъщност, ловец ли беше казала? Или спасител?
Информация за текста
© Деница Минчева
Източник: http://denitsamincheva.blogspot.com/
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11811]
Последна редакция: 2009-05-30 21:47:10