можеше да стане прелестна любовница, предизвикателна и нежна едновременно. Още преди години беше усетил редките й качества, и ето че целта беше вече съвсем близо.

Почти.

Дявол да го вземе, та аз не съм чак такъв негодник, че да прелъстя една послушница, помисли си той с отвращение. Каквото и да готвеше съдбата за двамата, трябваше да чака, докато тя съзрее достатъчно. А дотогава трябваше да се задоволява с удоволствията, които му предлагаха жени като Жан Луиз.

Но сега за пръв път се усъмни, че победата, която щеше да изтръгне тази нощ от Жан Луиз, няма да му достави нито удоволствие, нито удовлетворение.

Абатството дьо ла Рен

2 септември 1792 г.

— Катрин, няма да те разпитвам къде мога да намеря Жулиет… — Сестра Мари Мадлен се направи, че не забелязва умолителния поглед на Катрин. — Бих искала да я видя в магерницата преди обедните камбани, иначе наказанието й ще се удвои. Разбра ли ме добре?

— Сигурно не е искала да пропусне сутрешните молитви — осмели се да каже Катрин. — Когато рисува, тя губи всяка представа за време.

— В такъв случай ще трябва да й го внушиш. Господ я е дарил с голяма дарба, но тя трябва да му се отблагодари с молитви и смирение.

Жулиет и смирение? Ако не беше толкова възмутена от държанието на приятелката си, щеше да прихне с цяло гърло.

— Жулиет се стреми всеки миг да усъвършенства таланта си. Не е ли и това някаква форма на молитва, преподобна майко?

Сестра Мари Мадлен погледна Катрин по-меко.

— Катрин, твоята лоялност ти прави чест. — В сериозните сиви очи проблясваха дяволити пламъчета. — Имаш голям късмет, че не поставям на изпитание верността ти към Жулиет, като не те питам къде се е скрила този път, нито те принуждавам да търкаш с нея каменния под в магерницата. — Тя вдигна недоумяващо рамене. — Страхувам се, че няма да има никаква полза от наказанието. През петте години, откакто е тук, Жулиет сигурно е лъскала неведнъж всяка педя от манастирския под.

— Тя никога не се оплаква — напомни й Катрин. — Служи с радост на Бога. Сигурно така трябва…

— Знам, че понася наказанията си, без да изпада в мрачно настроение. — Преподобната майка изглежда развеселена. — Но не ти ли е направило впечатление, колко истински изглеждат зидовете и стените от картините й? Струва ми се, че вместо да се моли богу, тя изучава структурата на каменните настилки.

Катрин отдавна знаеше за този навик на приятелката си, но тайно се надяваше никой друг да не го забележи. Едва доловима усмивка пробягна по лицето й.

— Учите ни, че знанието е благодат.

— Не хвърляй моите камъни по моята глава! И двете знаем, че Жулиет е твърде непослушна. Помни, преди обедните камбани! — Тя се обърна и изчезна в параклиса.

Проклинайки, Катрин се втурна към южния двор на манастира. Когато преди зазоряване видя Жулиет да излиза от църквата, беше я помолила настойчиво да се върне навреме за молитва. Но можеше ли да излезе на глава с нея? Пак си навлече гнева на преподобната майка.

Обувките на Катрин прогизнаха от росата и полите на сивите й монашески одежди се намокриха, докато прекосяваше зеленчуковата градина и изкачваше малкото баирче към оградата на гробището.

Бодливи репеи се полепиха по роклята й, когато свърна към старинните надгробни паметници в дъното на гробището. Когато пристигна преди пет години, в манастира нямаше никакви храсталаци, бурени и плевели, гробището се поддържаше старателно, а монахините имаха достатъчно пари, за да плащат на селяните да обработват манастирските имоти. Всичко това беше рухнало след превземането на Бастилията. Откакто държаха кралицата в Тюйлери почти като пленница, беше настъпил краят и на нейната щедрост. Монахините бяха принудени да искат пари от родителите на послушниците, за да могат поне донякъде да крепят училището и манастира.

Когато Катрин се приближи до надгробните паметници, сърцето й се сви от страх и същевременно от странна възбуда. Щеше да трие сол на главата на Жулиет, за да се научи най-сетне на въздържаност и дисциплина. Никой не можеше да прави цял живот само онова, което му харесва, а търпението на игуменката вече се изчерпваше.

Белият мраморен паметник в края на редицата се беше превърнал с времето в порутена сива грамада. Крилатата статуя на архангел Гавраил над входа гледаше заплашително с изпъкналите си очи. Катрин спря пред ръждясалата желязна порта да си поеме дъх и да събере кураж, преди да влезе в гробницата. Как мразеше да идва тук! Тази глупава Жулиет! Резето беше дръпнато, а вратата открехната с цяла педя, но Катрин едва успя да я отмести и да се шмугне във вечното жилище.

— Затвори вратата. — Жулиет дори не вдигна поглед от работата си. — Тъкмо рисувам сенките и не ми трябва светлина. Свещта ми е достатъчна.

— Няма да затворя вратата — По гърба на Катрин полазиха тръпки, когато предпазливо заобиколи мраморния саркофаг, върху който лежеше скулптура на сестра Бернадет. Милостиви Боже, споменатата от Жулиет свещ стърчеше между сключените ръце на статуята и хвърляше мека светлина върху нейните строги, майсторски изваяни черти. — Как издържаш тук с часове?

— Харесва ми.

— Но това е гробница.

— Е и какво? — Жулиет добави към кафявата боя върху четката си мъничко жълто. — Тук е тихо като в гроб и отгоре на всичко е единственото място, в което няма опасност сестрите да нахлуят всеки моменти.

— Сестра Мари Мадлен би нарекла това светотатство. Човек не бива да нарушава спокойствието на мъртвите.

— Откъде си толкова сигурна? — Жулиет се усмихна през рамо на Катрин. — Спокойствието може да бъде ужасно скучно. — Тя потупа с длан гладката мраморна буза на статуята. — Сестра Бернадет и аз се разбираме много добре. Убедена съм, че се радва на посещенията ми, след като е лежала самичка повече от век. Знаеш ли, че е умряла едва на осемнадесет години.

— Не. — Катрин като опарена отмести поглед от фигурата върху саркофага. Потискащата атмосфера на гробницата й вдъхваше такъв страх, че въобще не се беше замисляла за живота на жената, чиито останки лежаха тук. — Каква трагедия е да напуснеш този свят, когато животът ти току-що е започнал! Колко печално… толкова млада. — Жулиет направи кисела гримаса.

— Не трябваше да ти го казвам. Когато дойдеш следващия път, ще бъдеш тъжна и унила, вместо наплашена като сърна. Много по-весело е да те гледам трепереща от страх и с ококорени от ужас очи.

— Въобще не се страхувам! — Сопна се Катрин, възмутена до дъното на душата си. Сълзите й бяха пресъхнали. — И дори да изпитвах страх, не е хубаво от твоя страна, да говориш така презрително за мен. Не знам защо си губя времето с тебе. Трябваше да кажа на преподобната майка къде се криеш…

Погледът на Жулиет се върна към лененото платно.

— Забелязала ли е, че ме няма на утринната молитва?

— Разбира се — каза Катрин троснато. — Когато имаше повече послушници, беше друго. Откакто обаче сме само тридесет и шест момичета, от пръв поглед се забелязва кой отсъства от молитва или храна. Сестра Матилд има грижата да съобщи на преподобната майка, ако някой липсва.

— Тя не ме обича. — Жулиет спря и замислено заразглежда картината си. — Тридесет и шест момичета. Миналата седмица бяха четиридесет и две. Както е тръгнало, скоро всички ще си заминат по родните места.

Катрин кимна.

— Бащата на Сесил дьо Монтар пристигна след утринната молитва и я отведе. Сега товарят багажа й в голямата берлина16 с четирите коня. Семейството й заминава за