— Пресвети Боже! Кацат след осемнадесет минути, а аз едва сега научавам!
— Току-що получихме тази информация и веднага ви я предаваме! — повиши тон Ливайн. — Вече сме алармирали дежурните медицински служби и пожарната…
— Каква пожарна? Нали казахте, че полетът е нормален?
— За всеки случай — отвърна Ливайн. — Командирът звучеше странно, може би е в шок… След седем минути ги прехвърляме на кулата.
— Добре, тръгвам — рече Грийн.
Грабна значката и мобифона от бюрото и се втурна навън. Спря за миг пред Карен, администраторката на офиса, и забързано попита:
— Имаме ли човек на международния терминал?
— Кевин е там.
— Открий го веднага! Да чака кацането на ТПА 545 от Хонконг, точно след петнадесет минути. Кажи му да бъде на ръкава и в никакъв случай да не пуска екипажа на територията на летището!
Колата на Грийн фучеше по булевард Сипълвида към летището. Вдигна глава малко преди магистралата да хлътне в подлеза под пистите и видя огромното туловище на самолета на Транс Пасифик да рулира към ръкава за отвеждане на пътниците. Позна го по яркожълтата опашка. Тази авиокомпания беше регистрирана в Хонконг и извършваше предимно чартърни полети. Федералната агенция по въздухоплаването имаше най-много проблеми именно с чуждестранните чартърни превозвачи. Повечето от тях работят с ограничени средства и почти никога не изпълняват строгите правила за сигурност, които са задължителни за редовните линии. Но Транс Пасифик не беше сред тях, тя се радваше на отлична репутация.
„Хубаво, че тази птичка все пак се е приземила“ — въздъхна Грийн. На външен вид всичко си ѝ беше наред. Самолетът беше Н-22, производство на „Нортън Еъркрафт“ със седалище в Бърбанк. В експлоатация само от пет години, в безупречно състояние.
Грийн настъпи газта и влетя в тунела, точно когато гигантската птица се плъзна над него.
Тичаше през огромната зала на международния терминал. Отвъд остъклената стена се виждаше туловището на „Транс Пасифик“, укротено срещу изходите. Към него с включени сирени се носеха линейки.
Стигна до изхода, показа значката си и се втурна по рампата. От самолета вече слизаха пътници, повечето с бледи и разстроени лица. Някои от тях накуцваха, дрехите на други бяха разкъсани и окървавени. Екипите на бърза помощ действаха бързо и ефикасно.
Приближи зейналата врата на корпуса, в носа го удари отвратителната воня на повръщано. Една изпаднала в паника стюардеса направи опит да го спре, говорейки на забързан китайски. Той тикна значката си под носа ѝ и изкрещя:
— ФАВ! Аз съм представител на ФАВ! Стюардесата се отдръпна да му направи път, Грийн се промуши покрай някаква млада майка с дете и влезе в самолета.
Направи само една крачка и се закова на място.
— Пресвети Боже! — смаяно прошепна той. —
ГЛЕНДЕЙЛ, КАЛИФОРНИЯ
6.00 ч.
— Мамо, кого харесваше повече — Мики Маус, или Мини Маус?
Все още облечена в анцуга, с който пробягваше своите ежедневни осем километра, Кейси Сингълтън довърши сандвича с риба тон и го сложи в кутията за закуска на дъщеря си. Тя беше на тридесет и шест години, вицепрезидент на „Нортън Еъркрафт“ в Бърбанк. Дъщеря ѝ седеше на кухненската маса и си хапваше сирене.
— Кажи, мамо! — настоя Алисън. — Мики Маус, или Мини Маус? — Беше седемгодишна и обичаше всичко да бъде класирано.
— И двамата — отвърна Кейси.
— Знам, че и двамата — въздъхна Алисън. — Но все пак единия харесваш повече, нали?
— Мини.
— Аз също — кимна момиченцето и отмести купичката. Кейси сложи в кутията един банан и термос с прясно изстискан сок, после натисна капачето.
— Хайде Алисън, приключвай със закуската. Време е да тръгваме.
— Какво е кварт?
— Кварт ли? Мярка за течности…
— Не, мамо… Имам предвид ей това! В ръцете на Алисън блестеше новата служебна карта на Кейси. Под снимката ѝ пишеше К. СИНГЪЛТЪН — QAIRT.
— Това е новата ми длъжност в завода — поясни Кейси. — Съкращението означава „Представител на качествен контрол в комисията по разследване на инциденти“…
— Още ли правиш самолети?
След развода Алисън беше изключително чувствителна по отношение на промените. И най- незначителното изменение в прическата на Кейси водеше до задълбочени дискусии, които траеха дни, а нерядко и седмици. Новата служебна карта нямаше как да не бъде забелязана.
— Да, Али — отвърна Кейси. — Още правя самолети. Всичко си е същото, просто мъничко ме повишиха…
— Но продължаваш да си БУМ, така ли?
Миналата година Алисън беше много доволна да научи, че майка ѝ е станала ръководител на бизнес екип1 със звучното съкращение БУМ. Естествено, родителите на приятелките ѝ в училище незабавно бяха уведомени за това и бяха много впечатлени…
— Не, Али, вече не съм БУМ — отвърна Кейси. — А сега се обувай, защото баща ти всеки момент ще се появи.
— Няма — поклати глава момиченцето. — Татко винаги закъснява. Как те повишиха?
Кейси клекна и започна да ѝ обува маратонките.
— Пак отговарям за качеството — започна да обяснява тя. — Но вече не проверявам самолетите в завода, а онези, които летят…
— За да си сигурна, че ще продължават да летят, така ли?
— Да, миличка. Проверяваме ги и отстраняваме всички възникнали проблеми.
— По-добре да летят, иначе като нищо ще катастрофират! — беше заключението на Алисън. — Ще почнат да падат от небето и може да улучат някоя къща, нали? Тогава някой няма да си изяде киселото мляко… Лошо!
Кейси се засмя.
— Наистина е лошо. Хората от завода ще бъдат много разстроени.
Завърза връзките и отмести крачетата на дъщеря си:
— Къде ти е пуловерът?
— Не ми трябва пуловер!
— Алисън!…
— Не е студено, мамо!
— През седмицата може да застудее. Иди да си вземеш пуловера, ако обичаш.
Отвън прозвуча клаксон и Кейси вдигна глава. Пред къщата беше спрял черния лексъс на Джим. Самият Джим седеше зад волана и пушеше. Беше облечен със сако и вратовръзка. Може би пак ще ходи да го интервюират за работа, помисли си Кейси.
Алисън трополеше в стаята си, чуваше се отваряне и затваряне на чекмеджета. После недоволната ѝ физиономия се появи на прага, пуловерът висеше от горния край на раницата й.
— Защо винаги си нервна когато татко идва да ме вземе? — попита тя.
Кейси отвори вратата и двете изскочиха под лъчите на утринното слънце.
