си литургии, като се стараех да посадя в душите на тези нещастни диваци семената на Евангелието. Тогава ходех често по пасбищата и се опитвах да обясня на мъжете християнските принципи, и особено да уча децата. Не беше лесно, защото трябваше да се сблъскаме с примитивното невежество и дълбоко вкоренените суеверия. А винаги имаше опасност от масово въстание, подстрекавано от онези, които се страхуваха от божието слово, защото то можеше да подрони техния престиж и унищожи езическия фетишизъм, върху който са създадени много племенни обичаи. Например имах малка неприятност с това същество.

Друга снимка се появи на екрана.

— О, какъв ужасен старец! — възкликна Леонора. — Той е по-ужасен от главатаря.

— Това е знахарят и дъжденосецът. Когато настъпваше суша, както често се случваше, работата му беше да я пропъжда с магия. И когато заклинанията му не даваха резултат, той струпваше вината на пагубното въздействие на новата религия. През втората година от престоя ни имахме толкова продължителен и страшен сушав период, че нещата тръгнаха на зле. Не помня да съм се молил за дъжд толкова упорито, само дето не продъних небето.

— И дъждът дойде? — прошепна Леонора със замечтан глас. Тя вече усещаше, че е малко влюбена в Уили.

— Не, нито капка — каза Уили спокойно и спря. — Но изведнъж ми хрумна една идея, ако щете вдъхновение: моят извор, който изчезна на високия хълм, може би течеше под земята. Никога през живота ми не съм търсил вода, но отрязах един мангов чатал — най-близкото до върбата, което ми беше под ръка. Помолих се на милостивия бог, ако не иска неговият слуга да остане без глава, и заслизах надолу по хълма към селото. Когато стигнах там, цялото племе ме заобиколи и всички започнаха да ме наблюдават, дори и нашият приятел от екрана. И изведнъж, точно пред колибата на главатаря, чаталът трепна. Помислих, че това е резултат на слабите ми нерви, но се възползвах от случая и им казах да копаят. На дълбочина 20 фута открихме буен подземен поток, който минаваше точно през средата на селището. Не бих могъл да ви опиша бурната сцена, която последва, защото паднах на колене и зашепнах четиринадесетия псалм. От този момент никога не почувствахме липса на вода и точно тогава извърших моите първи покръствания.

Мъри развълнувано долавяше растящия интерес и възбуда, спонтанния отклик на аудиторията. Вече истински партньор в това великолепно начинание той размени с Кети бърз, многозначителен поглед.

Междувременно Уили продължи, като описваше по-нататъшните успехи на мисията, бавния и мъчителен процес на просветление у това диво, изолирано племе. Разбира се, съществували са пречки и са ги сполетявали не малко бедствия. Първата му църква била изгорена до основи. След като беше овладял езика им, Уили срещнал много трудности, за да ги накара да променят племенните встъпителни ритуали, при които младежи и млади момичета са били подчинени на неописуеми унижения. Но поради намесата на Цоза, цялата мисия е щяла да бъде унищожена. Стигнало се дотам, че трима от неговите последователи били убити и били направени няколко опита за посегателство върху живота на самия Уили. Следващата година един шведски мисионер, негов най-близък съсед на деветдесет мили път, и неговата жена с двете им малки дъщери били убити — заклали ги. Ужасно трудно било да се променят сърцата на тези хора, свикнали на жестокост и кръвопролития, затова Уили решил да концентрира вниманието си върху децата. Когато ги обучавал още от ранна възраст, той можел да получи положителни резултати и за тази цел построил училище, а по-късно и сиропиталище. Уили показа няколко снимки на тези малки дечица, заобиколили катехиста Дениъл — вече старец. Това бяха трогателни снимки, които предизвикаха у Леонора възклицание:

— Господи, не събужда ли съчувствие бялото на очите им?

— Очите им са такива, защото много от тях страдат от трахома. И, както виждате, някои лица са надупчени с белези от едра шарка.

— Значи в района има болести? — попита някой.

— За нещастие, има. Маларията все още е господар над тази област. Също и сънната болест, много глисти и дори един необикновен случай на проказа.

— Така че най-важното сега е една болница — и като се обърна полузасмян към Мъри, Уили добави, че се надява да я има в най-скоро време. Истинската медицинска помощ ще се окаже от огромна полза. Все пак, след почти двадесетгодишна работа, Уили не се срамуваше от резултатите: хубавата каменна църква, училището и сиропиталището, приличен мисионерски дом — той ги показваше на екрана — всичките бяха доста различни от първата колиба от кал. И сега Уили имаше повече от триста работещи с него духовни служители, освен четирима катехиста и няколко пръснати по селата пункта, които той посещаваше със своя джип. Но, разбира се, имаше още трудности. Безпокоеше го положението в съседната провинция Касай. Сега, когато белгийците си отиваха, можеше да станат смутове, ако гражданската власт там не е силна. А те бяха много близко, фактически два от неговите допълнителни пункта се намираха оттатък границата. Дотук нищо не се беше случило, поне нищо, което заслужава да се спомене, но поради възможността от безредици, Уили трябваше да се върне в мисията бързо, за да е наблизо при евентуална нужда.

— И тъй — каза Уили с извинителна усмивка, поглеждайки часовника си, — това е всичко. Надявам се, че не съм ви отегчил и прощавайте, че ви отнех толкова време.

Когато Уили свърши, последваха сърдечни аплодисменти и хвалебствия, малко сдържани от лошите предчувствия, породени от края на словото. Окуражен от всеобщото одобрение, което посредством включването му в проекта за медицинска реформа трябваше да се отнася до известна степен и до него, Мъри усети подходящия момент и стана. Обикновено той говореше убедително, но сега се притесняваше и беше малко нервен. Все пак думите не му бягаха.

— Считам се задължен от името на всички нас да благодаря сърдечно на нашия добър приятел за вълнуващата и трогателна беседа. Неговото дело е изпълнено с героизъм и безкористност — епическо хуманно постижение. За всеки случай — добави той, като се стремеше да вмъкне малко хумор, — ако бихте желали да изразите задоволството си по по-осезаем начин, една табла е поставена в хола за тази цел. И сега — продължи Мъри бързо, — ако ми позволите за момент, бих искал да добавя няколко думи от себе си към вече казаното. — Той спря развълнуван. — Всъщност стигнах до едно решение, което може да ви изненада… но което, надявам се, ще разберете.

Слушателите бяха силно възбудени.

— Вие може би ще помислите, че решението е дошло изведнъж. Обаче ще сгрешите. Макар че бях щастлив тук, усещах как нещо отвътре ме подтикваше, как ме подбуждаше, така да се каже, към по-дейно, по-полезно съществувание, в което медицинските ми познания да бъдат използвани не заради възнаграждение, а за благото на хората. И по какъв забележителен начин се осъществи това намерение! В началото на миналия месец почувствах, че моята родина ме зове да се върна. Там се свързах с едно семейство, което познавах и обичах, когато бях млад, накратко, семейство, на което Кети и Уили са членове. Аз не знаех за Кети и следователно радостта ми беше още по-голяма, когато я открих. Уили вече познавах. Той и аз, през онези ранни години, бяхме другари. Той все още малко момче, а аз — безгрижен, но любознателен юноша. Често, през време на дългите ни разговори, той ме вълнуваше с неговия момчешки ентусиазъм за мисионерския живот. Сега колелото напълно се завъртя — Мъри спря така възбуден, че едва можа да продължи. — Мои приятели, не искам да ви отегчавам с историята на едно духовно прераждане. Ще кажа просто, че ще отида с Уили и ще работя в мисията като лекар, а Кети, моята скъпа Кети — той се запъти към мястото, където стоеше тя и сложи ръката си на раменете й — ще бъде там с нас като моя съпруга.

Сега вече реакцията от страна на аудиторията беше внушителна. Настъпи внезапна тишина, последвана от буен взрив. Всички станаха прибързано и заговориха изведнъж. Обсипаха Мъри с поздравления, стискаха му ръката, а дамите се натрупаха около Кети.

— Още шампанско! — провикна се Стенч. — Тост за булката и младоженеца!

Шампанското се лееше, вдигаха се тостове, като че ли цялата забава щеше да започне отново. Най- насърчително от всичко беше спокойствието, с което мадам фон Алтисхофер прие свършения факт. Мъри се страхуваше от някаква реакция на безпокойство или от грозна изява на раздразнение или недоволство, но напротив, държанието й беше превъзходно. Тя се усмихна за поздрав с лек оттенък на скръб, но все пак отправи искрена усмивка към него, а Кети целуна по бузата.

Наистина, когато половин час по-късно другите се приготвиха да си вървят, а Мъри, застанал в хола, изпращаше гостите, Фрида спря бързо, за да каже последните си думи.