решението му го държеше още в напрежение. Не можеше да опази хубавата новина, дори физически му беше невъзможно да я задържи в себе си. Кети беше ли заспала? Ако не, щеше да бъде просто християнско милосърдие да й съобщи сега добрите новини лично. Мъри се изправи колебливо, отвори вратата и се вгледа в горната площадка на стълбището. После, сдържайки дъха си, тръгна на пръсти предпазливо и съвсем безшумно по дебелия уилтънски килим към нейната стая.

Ревящият вятър навън засилваше тишината на тъмната площадка, когато той се спря пред вратата й. Той почти се обърна да се върне. После, чувствайки пулса си как бие в слепите му очи, Мъри почука тихо на вратата и леко натисна дръжката.

— Кети — прошепна той — будна ли си?

Внезапно размърдване в тъмнината му отговори преди да чуе уплашения й глас.

— Дейвид!

— Не се страхувай, скъпа Кети; помислих, че бурята може да не те е оставила да заспиш. И тъй като си будна… имам нещо важно да ти кажа.

Като опипваше пътя си в тъмното, той се доближи до леглото и коленичи до него. Можеше неясно да различи очертанието на главата й върху възглавницата, контурите на голата ръка, сложена върху завивката. Той леко я докосна.

— Кети, най-скъпата ми Кети. Реших. Трябваше да ти го кажа веднага. Ще дойда с теб.

— Дейвид — повтори тя с мек, прочувствен шепот.

Той можа да усети внезапната радост, която я обзе, всеки нерв в нея беше като жив.

— О, благодаря ти, благодаря ти от сърце.

— Не ми ли се сърдиш… че те безпокоих?

— Как да се сърдя! О, мили мой. Лежах тук и мечтаех да чуя това, което току-що ми каза.

— Не можех да понеса мисълта, че ти чакаш, и може би се мъчиш да заспиш — Мъри спря. — Сега съм тук. Мога ли да остана за малко и да поприказваме?

— Да, остани, остани. Аз съм съвсем будна вече. Да запаля ли лампата?

— Не, скъпа. Вече те виждам по-ясно.

— И аз — тя изпусна тиха, радостна въздишка. — О, колко съм щастлива. Знаеш ли какво си мечтаех точно преди да влезеш?

— Кажи ми, мила!

— Че ние сме там, в Куибу, заедно, и вуйчо Уили… — тя се поколеба, после откри сърцето си, — и че вуйчо Уили ни венчава в мисионерската църква.

— Така и ще стане, мила Кети.

Те замълчаха, загледани един в друг. Сърцето му щеше да се пръсне от болка и възторг. С изящните си пръсти той започна нежно да потупва ръката й.

— Още мисля за нашето бъдеще — продължи Кети с приспивен замечтан глас. — Всичко е решено. Ще бъдем заедно.

Навън дъждът и градушката продължаваха да тропат по стъклото, после блесна светкавица и се чу пукотът на гръмотевица. Мъри леко трепна.

— Скъпи Дейвид, студено ли ти е? Моля те вземи едно одеяло и се покрий.

— Хладно е! — Една буца застана на гърлото му, но въпреки това той говореше със спокойна сдържаност. — Ако разделиш завивката си с мене, ние бихме могли да се свием двамата, както правят у дома, на Островите. Има толкова много неща да си кажем.

Миг след това Мъри лежеше до нея, но в полумрака той хвана несръчно завивката и вдигна долното одеяло с чаршафа, който я покриваше. Лицето й на възглавницата лежеше близо до неговото. Отначало Кети стоеше като истукана; така тихо, че той помисли, че е престанала да диша. После Мъри усети, че тя трепереше и побърза да я успокои.

— Скъпа, ти знаеш, че не искам да ти причиня страдание.

— Но, Дейвид…

— Аз те обожавам и обичам повече от всичко на света.

Постепенно, много бавно, Кети се отпусна. Топлината на младото й тяло проникна до него през памучната нощница. Дъждът свистеше надолу по улеите и гръмотевиците трещяха и ехтяха сред планините. Той се извърна и долепи устните си до косата й.

— Дейвид, не бива така — каза тя най-после с пресекващ глас. — Моля те, нека да не вършим нищо лошо.

— Любима — промълви той с дълбока убедителност. — Как може да бъде лошо? Ние сме вече един човек в очите на бога.

— Да, Дейвид, но моля те нека почакаме, мили.

— Не ме ли обичаш достатъчно?

— О, обичам те, обичам те така много, че ми причинява болка. Но след това ще съжаляваме.

— Не, скъпа Кети. Обич като нашата е сама за себе си прошка.

— Но, Дейвид…

— И сигурно моята, нашата обща клетва, ще направи този миг свещен! — Мъри усещаше борбата у нея. Той промълви възбудено. — Не може да бъде грях, мила, когато само след няколко дни, дори часове, Уили ще ни венчае.

Той я взе в обятията си и вдиша аромата на свежата млада кожа. Колко тънка и крехка беше Кети, колко млада, и как силно биеше малкото й сърчице до неговите гърди, като току-що уловена птичка, която пърхаше с криле в клетката си.

— Не, Дейвид, скъпи!

Тогава природата надделя и я освободи от разума й. Въздъхвайки, тя обви главата му с двете си ръце и жадно го целуна.

— Безсилна съм, толкова много те обичам, че… ще умра.

Съзнание за нравственост бликна в него. Той шептеше и търсеше начин да я утеши. Чистото, неосквернено отдаване не беше грях, а по-скоро нещо свято, почти боготворене — това не беше ли казано с езика на църквата наскоро в един съдебен процес. Като я обгърна нежно, Мъри я притисна с набожна кротост. Колко сладко беше най-после да вкуси бавното удоволствие, пълния екстаз, при това с дъха на една святост. По-късно, когато усети сълзите й на бузата си, той въздъхна укротен, макар и още екзалтиран.

— Ти плачеш! Но защо, скъпо дете?

— Страхувам се от това, което направихме, Дейвид.

— Не беше ли приятно и на теб, любов моя?

— Да, разбира се — гласът й замря във възглавницата. — Но това беше грях, Дейвид, и бог ще ни накаже.

— Не, скъпа. Бог знае. Той ще разбере. И ако мислиш, че е било малък грях, знаеш, че ще го компенсираме.

Тя се различава от майка си, замисли се Мъри мечтателно, сякаш някаква сянка мина пред него. Мери не съжаляваше. И все пак, накрая тя също беше станала набожна.

— Недей, скъпа — каза той нежно и обърса пламналото й тъжно лице с хладния чаршаф. — Мисли за нашата работа, за щастието, което ни предстои.

— Да, Дейвид! — Като се стремеше послушно да не плаче, тя се притисна до него. — Опитвам се да мисля за нас двамата, Дейвид,… в малката мисионерска църква.

Докато крачеше напред-назад между магазинчето за цветя и будката за вестници, намиращи се от двете страни на изхода при митницата на Цюрихското летище, Мъри изду гърдите си с дълбок и продължителен дъх, изпълнен с подновената си радост, че живее. Усещането беше така силно, че той неволно се усмихваше с горда, открита усмивка. Често беше изпитвал подобно чувство, но не и с такава сила, както в момента. Мъри видя самолета „Супер Констелейшън“ на пистата. Беше въпрос на не повече от няколко минути, преди Уили да се появи. Вътрешно той беше нервен, и между другото и по тази причина убеди Кети да не го придружава, като й обясни, че тяхната така вълнуваща среща ще стане в къщи. Във