— Сварихте ме в съвсем неподходящ вид — възкликна тя с кисела, макар и приветлива усмивка, когато Мъри се приближи. — Избивах плужеците. След дъжда плъзнаха и по цветното зеле. Струва ми се, че видях сметката на повечето от тях. Елате в къщи.

— Ако нямате нищо против — поколеба се Мъри, — искам да поговоря с вас тук.

Тя го погледна учудено и без да продума го поведе към една беседка с решетки, боядисани в зелено, която стоеше в дъното на градината. Като седна на дървената пейка, тя му посочи място до нея и като го гледаше все още изпитателно, каза:

— Е, Кети каза ли ви най-после?

Нейната проницателност го изненада, но го и улесни, тъй като му даваше повод.

— Научих само преди час.

— И не одобрявате?

— Кой би одобрил такова решение? — каза Мъри с потиснат глас. — Само при мисълта, че едно младо момиче ще се погребе завинаги в тази дивотия… Аз съм… аз съм много нещастен.

— Хм, знаех си, че това ще ви разстрои.

Тя говореше бавно, бръчкайки посивели от годините вежди.

— И не сте само вие, дето се тревожите. Мъжът ми също не е съгласен, но като свещеник му е трудно да изказва мнение. Аз като негова съпруга мога да кажа, че това е ужасно.

— За всяко време си остава лошо, но особено сега, когато има опасност от политически безредици и смутове в Африка.

Мисис Фодърингей кимна мрачно и сдържано, но Мъри не се подвоуми и продължи.

— Кети не е годна за тази работа. След днешния усилен ден тя съвсем капитулира. Тогава защо отива там. Каква е причината? Дали вуйчо й Уили не е виновен за това?

— Е, има нещо вярно. Но предполагам, че Кети не тръгва само заради Уили, а и заради себе си.

— Имате предвид някакви религиозни подбуди?

— Ами, вероятно… макар не изцяло.

— Кети е религиозна?

— Тя е добра, в най-хубавия смисъл на тази дума. — Мисис Фодърингей говореше прочувствено, потъвайки все повече и повече в своя провинциален диалект. — Тя ни помага в църквата, учи децата, но не е от онези, дето си слагат библията под възглавницата и се молят непрекъснато. Не. За да разберете причината за заминаването й, трябва да вникнете в душата на Кети. Не е нужно да ви убеждавам, но Кети е необикновено същество, рядкост за днешния позорен век. Както можем да различим плявата от хубавите зърна, така и Кети е съвсем различна от безсъдържателните, порочни, малки уличници с конски опашки, дето се шляят нагоре надолу със своите джазове и рок енд роли, ей така само да се забавляват или по- точно да си губят времето. Тя е сериозна, чувствителна и мълчалива девойка, но доста затворена; погълната в собствените си мисли и идеали. Тук играе голяма роля възпитанието, дето й го даде майка й; не беше строга жена, но живееше самотно и държеше Кети винаги до себе си. А после Уили замина за Ангола, където несъмнено боледува и жестоко гладува, и естествено Кети постепенно стана роб на идеята да му помогне. Да помагаш при крещяща нужда, значи да бъдеш полезен, така се уточнява Кети. Този девиз стана единствената цел, единствен подтик в живота й.

Мъри мълчеше и хапеше горната си устна с негодувание.

— Но тя можеше да бъде полезна без да се погребва.

— Казвала съм й това много, много пъти.

— Защо Уили не й го каже? Той трябва да разбере, че всичко това е съвършено безполезно.

— Уили не е практичен. — Тя се накани да каже нещо повече, но само добави. — Той действително не живее в този свят.

— Но аз живея — извика Мъри нервно. — Кети не ми е безразлична. Трябва да сте го разбрали вече. Аз искам да й помогна — за нейно добро. Да й дам всичко, от което е лишена и което заслужава.

Мисис Фодърингей не отвърна, но продължи да го гледа въпросително. В очите й се четеше толкова много съчувствие, че Мъри изведнъж се развълнува и почувства необходимост да разкаже всичко за себе си и за миналото си, да оправдае подбудите си и да я спечели напълно на своя страна. Не можеше да устои и се предаде. Неспокойно и бързо, сегиз-тогиз почти несвързано, Мъри разказа причината, която го беше довела в Маркинч, но в разказа си беше до голяма степен резервиран по отношение на себе си.

— Ето, вие разбирате, че имам пълно основание, пълно право да компенсирам за миналото. Е, ако не бях предприел това трагично пътуване, Кети — гласът му почти секна — можеше да бъде моя собствена дъщеря.

В паузата, която последва, Мъри стоеше с наведени очи. Когато ги вдигна, мисис Фодърингей още по- сърдечно се усмихна.

— Предположих още в началото. Майката на Кети беше сдържан човек. Но един път, като ми показваше стар албум със снимки, там на една от страниците беше сложено клонче с изсушени цветя. И както си е в стила ми, аз леко я подкачих и се пошегувах за цветята. Тя погледна настрана и въздъхна. После ми каза точно толкова, колкото ми беше достатъчно да разбера, че е имало някого си, когото е обичала силно преди женитбата си.

При това живо пресъздаване на неговото бягство Мъри потрепера от болка, но бързо се съвзе.

— Тогава ще ми помогнете ли! Поканих Кети да дойде в Швейцария и да се срещне с Уили в моя дом. Ако мога да докарам и двамата там, по-специално Кети, в една нова среда, вярвам, че ще обмислят нещата по-трезво. А тя обезателно има нужда от почивка, бедното дете. Ще я склоните ли да дойде с мен? Тя сигурно ще потърси съвета ви.

Мисис Фодърингей не отговори веднага, а продължи да го разглежда със замислен поглед. После като че ли даде израз на мислите си:

— Странно! Тъй съм се надявала и молила да се случи нещо, което да спаси Кети от тази стъпка в неизвестното. Не е само до опасността, която е достатъчно голяма; толкова голяма, че и Уили, побърканото момче, насмалко щеше да загине половин дузина пъти досега. Става въпрос за Кети, която е толкова преуморена, че в този убийствен климат ще свърши за една година. А тя е мила, прелестна девойка, създадена да живее за по-хубави неща. Е, положението изглеждаше безнадеждно и после, в последния момент, когато капитулирах и Кети се канеше да замине, вие дойдохте като втори баща. Така се изразихте преди малко. И сега разбирам защо сте бил изпратен. — Тя се спря, протегна голямата си и загрубяла ръка и я сложи върху неговата. — Всички ние, когато сме млади, вършим необмислени неща. Без значение остава грешката, която сте направили тогава. Вярвам, че сте откровен и имате щедро сърце. Малко са тези, на които бих поверила Кети. Само ако можете ла я отклоните от този път, да пътувате заедно, да срещате хора и което ще бъде най-добре — да й намерите улегнал млад съпруг, който ще й създаде уютен дом и деца, за които Кети ще се грижи, един мъж да полага грижи за нея, — тогава вие ще бъдете възнаграден с нещо повече от компенсация. — Тя стисна здраво ръката му. — Вярвам в намесата на провидението. Дори да ви звучи странно, аз съм твърдо убедена, че вие сте отговорът, който съм се лутала да намеря и затова ще ви помогна с каквото мога.

Когато Мъри напусна къщата на пастора, очите му бяха още влажни. Чувстваше се обновен, пречистен от изповедта си, пък и знаеше цената на обещанието на тази добродушна жена и беше достатъчно спокоен за отговора на Кети. Тя беше предупредила, че до края на седмицата ще бъде извънредно заета в болницата в Далхейвън. Не бива, си каза той, да чакам отговор преди това. Обаче, когато първият ден се сля във втория и вторият в третия, Мъри започна да се измъчва от ужасната неизвестност, стана отново неспокоен и надеждата му все повече угасваше. Нямаше нищо друго, което да заангажира вниманието му или да разсее еднообразието на очакването. Времето беше станало отново студено и ветровито, морето ревеше, пяна и разпилян пясък се виеха през дюните и равното поле. Дори и да имаше настроение, за голф не можеше и дума да става. Финлей, майсторът на голфа, беше спуснал кепенците и се беше захванал да прави стикове в Далхейвън. Хотелът, също, като че изведнъж се беше смълчал. Повечето стаи бяха затворени и прозорците покрити с капаци. Последните гости за сезона бяха заминали и само две постоянни обитателки, и двете възрастни дами, останаха с Мъри, за да изпитат заедно ужаса на североизточните ветрове. Тъй като той не можеше повече да играе на „ваканция“, хората и тук, и в чужбина взеха да се чудят на продължителния му престой. Мис Кармайкъл го попита два пъти да я уведоми относно плановете си, докато в Шванзее всеотдайните му слуги взеха да се тревожат за своя господар. Все таки всичко това