— О, не — възкликна Мъри с висок, уплашен глас.

— Да, заминавам! — Тя го погледна леко усмихната и погледите им се срещнаха. — Вуйчо Уили се връща на 7-ми другия месец да ме вземе, а на 28-ми ще отлетим заедно.

Мъри попита почти глупаво:

— И колко време мислиш да останеш там?

— Оставам завинаги — отвърна просто тя. — Вчера подадох молбата си до главния лекар за напускане на работа.

В стаята настъпи дълго затишие. Тя заминава — пресмяташе бързо Мъри — след пет седмици. Новината го срази, унищожи надеждите му и доведе плановете му до фатално разрешение, но той не можа и не би могъл да приеме това. Проектите му за бъдещето, така добре обмислени и засягащи не само нея, но и самия него, го бяха завладели вече извънредно силно. Кети трябваше да бъде неговата мисия в живота. Не можеше да има нищо по-глупаво от това диво желание за саможертва в пущинаците на тропическата джунгла. И това желание трябваше да спъне неговите планове? Никога! Никога! Но благоразумието му отново се възвърна. Мъри се опасяваше, че ако й се противопостави открито, рискуваше да разруши връзката помежду им. Трябваше да предостави на времето и щастливата случайност да променят решението й. Когато проговори отново, гласът му беше спокоен, с нотка на истинско съжаление.

— Жестоко съм разочарован, Кети, това наистина е удар. Но аз разбирам колко силно и колко дълбоко е пропило сърцето ти това желание.

Кети се беше приготвила за съпротива. При кроткото съгласие на Мъри очите й светнаха.

— Ти ме разбираш така добре.

— И ще ти помогна! — Мисълта като че го съживи. — Уили ще получи подарък за мисията — и то хубав подарък — със следната поща. Трябва само да ми дадеш адреса му.

— О, разбира се. Как да ти благодаря!

— Но това е само начало, моя мила. Не ти ли казах колко много неща желая да направя за теб? И бъдещето ще го потвърди. А за подаръка — нека да помисля. Кога каза, че ще се върне Уили?

— След около две седмици. А три седмици след това ще пътуваме обратно.

Мъри замълча и сключи замислено вежди.

— Струва ми се, че се сетих — рече най-после той. — Тъй като ще отпътуваш така неочаквано и така скоро, мисля, че би могла да отделиш малко от останалото си време за мен. Нещо повече, безпокоя се за твоето здраве. Ти си съвсем отпаднала и за да се справиш с непосилната работа в тропическата жега, полага ти се ваканция или най-малкото почивка. Така че предполагам съвсем скромно да вземеш двуседмичния си отпуск, който все още ти дължат, и да го прекараш в моя дом в планините. Когато се върне, Уили ще ни намери там. И дори да сте възпрепятствани да останете повече, това ще бъде най- щастливата среща на света.

В продължение на пет съдбоносни секунди Мъри мислеше, че тя ще откаже. Учудване и съмнение помрачиха лъчезарното й лице и все още нерешителна, тя се усмихна колебливо. Мъри долови, че с поканването на Уили той предизвика у нея истинско вдъхновение. Но това беше ли достатъчно? Съмнението отново се върна в очите й.

— Ще бъде хубаво — каза Кети бавно, — но няма ли да те затрудни всичко това?

— Да ме затрудни? Нямам представа какво значи този израз!

— Планинският въздух ще подейства добре на вуйчо Уили — размишляваше тя, — след като идва от Куибу.

— И за теб ще е добре там горе. — Мъри с усилие поддържаше простия разговорен тон. — И тъй, ще дойдеш, нали?

— Искам да дойда — отвърна тихо Кети, дребна и беззащитна в дълбокото кресло. — Но изникват трудности. Моята работа например. След като съм подала молба за напускане, няма да ми разрешат отпуск. Затова трябва да видя старшата сестра или шефа. — Тя въздъхна продължително. — До края на седмицата съм дежурна. Моля те, позволи ми да помисля дотогава.

В този момент Мъри разбра, че не му остава нищо друго, освен да се съгласи с нея.

Той я върна обратно в Маркинч за нощното дежурство. Когато пристигнаха, от страх че при сегашното си душевно състояние ще изпусне някоя неблагоразумна приказка, той се въздържа да каже нещо повече, освен няколко думи за довиждане и да й отправи сдържан, но красноречив поглед. След това той тръгна бавно назад към хотела.

Дъждът беше спрял и с онази превратност на шотландското време, което често към края на някой мокър ден примамливо обещава по-хубави неща, една ивица от светлина се появи на хоризонта. Но този мимолетен проблясък не успя съвсем да повдигне духа му и като загаси фаровете, Мъри сви встрани от пътя, за да премисли положението.

Да, това беше ужасна пречка — толкова по-лошо, че всичко това бе последното, което би могъл да очаква. Кой можеше да го предвиди? Очарователно младо момиче, принудено да се принесе в жертва на сган от първобитни, татуирани диваци, които не бяха в състояние да я оценят повече, отколкото — хм, отколкото биха оценили прекрасния малък Бонар, дето висеше в кабинета му в Шванзее. Ръката му трепереше от гняв, докато запали златната си запалка и смукна дълбоко от цигарата. Разбира се, той не можеше да отрече, че бе чувал и чел за такива необикновени случаи. Наскоро някаква богата, млада и светска жена не се ли бе отказала от богатствата си и не бе ли отишла да живее в бразилските джунгли, дето да се поддържа само от банани, придружена от един ексцентричен лекар? Освен това като медицински сестри заминаваха и калугерки, но това бе част от призванието им. Той предположи, че и жените на мисионерите, ако се чувстват задължени, биха могли да придружат мъжете си. Но при неговия случай не възникваше необходимост от себеотричане, нито пък имаше морално или брачно задължение; както и да го погледнеше, намерението й изглеждаше абсурдно и безполезно.

Въпросът бе, какво би могъл да направи в тази насока? Като палеше цигара след цигара — излишество, напълно чуждо на трезвия му стил — Мъри се отнесе към проблема със съсредоточеност и внимание, породени от силното му възмущение. Най-простото разрешение, разбира се, ще бъде да се откаже от плановете си, да се предаде като си спести всички по-сетнешни тревоги и да се върне у дома си. Не, не, това той не можеше да направи! Той отхвърли напълно това хрумване. Вън от безмълвното задължение към нея и себе си, за кратко време Мъри обикна ужасно много малката Кети. Простата мисъл, че никога няма да я види, беше твърде подтискаща, твърде жестока, за да се примири с нея.

Колкото повече размишляваше, толкова повече идваше до убеждението, че най-големият му шанс да я спечели на своя страна и да я откъсне от фикс-идеята й, бе възможността да й покаже, дори и за кратко време, пълнотата и богатството на живота, които той можеше да й предложи. Възпитана така едностранчиво, едва ли не откъсната от света, Кети нямаше и най-смътна представа за всичко, което той щеше да жертва за нея. Ако само успееше да я вземе в Европа, да й покаже очарованието и блясъка на големите градове на континента, които той познаваше така добре: Париж, Рим, Виена с техните художествени галерии, исторически сгради, прочути паметници и катедрали, отбрани ресторанти и изящни хотели, и след всичко това да й предостави богатствата и комфорта на своя дом, тогава сигурно щеше да я убеди.

Следователно поканата, направена точно навреме, беше великолепен удар. Дори сега, след сериозна преценка на нещата, Мъри не би могъл да измисли нещо по-добро, оставаше само да си подсигури съгласието й. Но как? Търсейки начин да си помогне, той не след дълго се сети за човека, който му трябва.

С това той загаси цигарата, запали енергично мотора, после извърна колата и потегли през Маркинч към дома на пастора. След пет минути беше там. Докато паркираше колата в тясната алея, той чу заповедническия глас на Фодърингей горе от камбанарията и разбра, че свалят камбаната. Нямаше никакво желание да се среща с пастора и да се притеснява още от благодарствените му излияния. Провирайки се между лавровите храсти, Мъри с облекчение зърна в зеленчуковата градина до едната страна на къщата мисис Фодърингей. Той се упъти право към нея. Тя носеше смачкана филцова мъжка шапка, стар изцапан шлифер и тежки подковани обувки. В едната си ръка държеше градинарски ножици.