Свежото й младо лице се покри със силна руменина.

— Не, не — отвърна тя бързо. — Моля те, не мисли така. Съвсем далеч си от истината. То е… вероятно просто не съм в настроение.

Думите й звучаха вярно, но далеч не обясняваха поведението й. Все пак, как би могла да му разкаже за настроението, последвало деня в Единбург, и силата на противодействието й към него. Когато се събуди вчера сутринта, тя изживя повторно с топлия и унасящ спомен своето щастие, но почти веднага последва острата болка от обезпокоената й съвест. Веселото, разточително от парична гледна точка приключение от предишния ден далеч превишаваше досегашните й изживявания и доби окраската на разхайтено, едва ли не престъпно поведение. С каква глупава суетност се бе нагиздила в новите дрехи. Без съмнение те бяха хубави, но тя нямаше склонност към такива неща. Не обръщай внимание какво носиш на гърба си! — Беше ли забравила това? Чувстваше се виновна… виновна, изневерила на себе си и на всичко, в което възпитанието й я бе научило да вярва. Споменът за елегантната продавачка, която я гледаше разсъблечена в евтиния й комбинезон от изкуствена коприна и проклетите й морско-сини вълнени гащи и я потупваше снизходително в стаята за проби, накара Кети да се изчерви болезнено. Какво би помислила скъпата й майка, ако я беше зърнала тогава?

Не е мистър Мъри, или по-скоро — вярна на обещанието, тя сама се поправи — Дейвид, когото трябва да вини. Никой не би могъл да бъде по-добър и по-щедър, с по-чисти и безкористни намерения. Освен това беше така приятен, така интересен и общителен и се държеше толкова тактично и мило, че щеше да бъде страшно нелюбезно да му откаже подаръците. И все пак някакво вътрешно чувство й подсказваше, че точно така бе редно да постъпи. Да, грешката беше само нейна и трябваше да внимава, да не я повтори.

Кети стана бързо, изми се със студена вода и облече работните си дрехи. Докато вършеше това, тя се опита да насочи мисълта си върху онова, което й предстоеше да каже на началника си: трябваше да му съобщи за намерението си да напусне здравната служба. Всичко това изглеждаше толкова плоско и досадно, че просто не беше по силите й да го направи. Най-лошото беше това, че бе обладана от силното желание да се повтори предишният, единствен по рода си ден; без да е необходимо да се върнат в града, разбира се, но все пак, нещо подобно и то със същия водач и настойник.

Рязко, с цялата строгост на съзнанието си, добило навика да се самоконтролира, Кети отхвърли тази мисъл. Дори сега тя още не беше си простила. Но когато колата приближи първата къщурка, където трябваше да спрат, Кети си възвърна предишната веселост. Тя се обърна към Мъри и го попита дали би желал да влезе вътре с нея.

— Именно затова съм тук — възкликна той. — Искам да видя всичко.

В къщата живееше някакъв селски ратай, който си беше заклещил крака в една вършачка при последната жътва. Той лежеше в обикновената ниша на тъмната тясна кухня, където стоеше и съпругата — смазана жена със скъсана роба — и три полуоблечени, неизмити малки деца, едно от които пълзеше по пода без гащи и се лигавеше над филия с масло и конфитюр. Стаята беше в пълен безпорядък. Неизмитите тенджери стояха на куп в мивката, а на масата, покрита със стар, мръсен вестник, имаше мазни чинии. В това безредие и бъркотия, от които Мъри се ужаси, Кети влезе с безгрижен вид, поздрави с „добро утро“ жената и децата, като назова всяко по име, и после се запъти към леглото.

— Е, Джон, приятелю, как си днес?

— О, не съм чак толкова зле, сестра. — Щом я видя, лицето му се проясни. — Състоянието ми е като на жената там, изглежда никога няма да стана.

— Шт, човече, не се предавай. Най-много след седмица ще почнеш да се движиш. Сега нека да видим раната. — Докато отваряше чантата, Кети добави небрежно: — Този господин е един приятел, който е дошъл да те поздрави.

Раната беше широка и страшна. Като я видя през рамото й, Мъри разбра, че бедрената артерия по чудо се беше спасила. Няколко от сухожилията бяха прекъснати, а тъй като лечението не бе започнало веднага, някои от хиругическите шевове на раната бяха гноясали. Той наблюдаваше как тя, след като измери пулса и температурата, почисти раната, сложи нова превръзка и обинтова крака, и в същото време от устата й се изля поток насърчителни думи. Накрая, като се изправи, Кети каза:

— Джон не знае какъв късмет е имал. Само един инч по-навътре и острието е щяло да пререже големия кръвоносен съд на крака. — После се обърна тихо към Мъри и стеснително му показа знанията си: — Този съд се нарича бедрена артерия.

Мъри се въздържа да не се усмихне, прие обяснението с одобряващ поглед и докато я гледаше как си затваря чантата и се отдалечава от леглото, тя възкликна:

— Това ти е достатъчно, Джон. Сега да помогнем на любимата. — И тя се обърна към жена му. — Хайде сега, Джени Ленг, и побързай! Ако се справиш с чиниите, аз ще помогна на децата.

Удивително. За 15 минути Кети изми и облече децата, измете и подреди стаята и избърса неизцедените чинии от мивката. После, почти на един дъх си спусна ръкавите и излезе вън, като се провикна през рамо:

— И не забравяй, прати някой до Центъра да донесе на децата тази вечер млякото.

Мъри мълчеше, докато не седнаха в колата и не запали. Тогава каза:

— Свърши добра работа, Кети.

— О, свикнала съм — отвърна тя леко. — Въпрос на навик…

— Не, това беше нещо повече. Ти като че ли им възвърна надеждата.

Тя поклати глава.

— Бог знае, бедните хорица имат нужда от подкрепа.

Навън времето все още продължаваше да бъде навъсено, мокро и ветровито. Обърканите селски пътища, които влизаха в района на Кети, бяха покрити с рядка кал. Къщите на стопаните и работниците от тухларните, наредени в редици, и малките бедни чифлици изглеждаха прогизнали и окаляни от дъжда. Но като че ли тази жалка картина никак не я потискаше. Тревожното настроение от сутринта беше изчезнало. Докато пристъпяше от колата с черната медицинска чанта, за да зашляпа запътена към влажните кухни и тавански стаи, в Кети проличаваше готовност, не в рамките на професионалните задължения, а една непринудена сърдечност, непонятна за Мъри. Макар че Кети искаше той да стои в колата, за да не се мокри, Мъри настоя да я придружи: нещо, което сам не съзнаваше, го принуждаваше да върви с нея. Наблюдаваше я цял ден как работи и се грижи за кърмачки и капризни деца; една ученичка с болезнена рана на ръката от вряла вода, с превръзка така залепнала за раната, че се изискваше безкрайно търпение, за да се махне превръзката; жената на тухларски работник, страдаща от астма, трябваше да се постави изправена на леглото; после възрастните хора, някои от които лежаха неподвижни в леглото, с техните отегчителни оплаквания, един старец, безпомощен и невъздържан, който трябваше да бъде измит, чаршафите да се сменят и да се облекчи страданието му с насърчителни думи.

Извън всичко това, Кети имаше и допълнителни задължения, които сама си беше наложила: да проветрява и почиства прашните, пропити с миризма на газ стаи, да изпира мръсното бельо, да измива чиниите, да кипва млякото, да слага супата да ври на кухненската печка; всичко това при условия, които биха докарали Мъри до пълна меланхолия, но Кети работеше не само с компетентност, а със съчувствие към тия бедни хорица, работеше с енергия, която го слиса.

От време на време той се намесваше с някоя и друга забележка, основаваща се на собствените му познания, защото този нов допир с болести и човешки страдания, макар и отдавна прекъснат, породи далечния спомен за дните, прекарани в стаите на Уинтънската болница. Но все пак той се въздържаше, главно поради усилията на Кети да го заинтригува със своите прости, незначителни медицински коментари за състоянието на пациентите. Мъри не искаше да я засегне.

Късно следобеда, при една от последните й визити, една жена я извика от съседната къща. Ангъс, най- малкият й син, имаше лек обрив и майката беше решила, че трябва да го прегледат. Момчето го тресеше и беше зле. Лежеше върху кариран шал на два стола, поставени един до друг. Майката каза, че се оплаквало от главоболие и отказвало да яде. После забелязала петна, някои от които били като малки пластирчета.

Кети поговори с момчето за минутка и след като спечели доверието му, махна шала и разкопча ризата. Мъри забеляза как при вида на обрива лицето й се промени. След като под някакъв предлог изпрати майката в кухнята, тя се обърна към Мъри.

— Бедното момче — прошепна тя. — Това е едра шарка. Има вече два случая в Бъруик и твърде много