изливаше силен дъжд, който не предразполагаше към рано ставане. След като изгълта чая с тънка филийка хляб с масло, Мъри отново легна и затвори очи, но не успя да заспи и позвъни за сутрешния вестник. Камериерът, който отнесе вестника горе, предаде куп писма, препратени от Артуро от Шванзее: няколко делови писма от неговите пълномощници, различни сметни записи за получаване на пари, илюстрован каталог за разпродажбата на Домиеровите картини в Берн и накрая едно писмо от мадам фон Алтисхофер. Мъри го отвори.
Мой скъпи приятелю,
Приятелите ми в Шванзее ми пишат, че все още не сте се завърнал във вилата си и почвам да се безпокоя, че някаква несполука Ви е задържала толкова дълго. При все това, не съм получила нито ред, откакто така неочаквано заминахте. Дали работата не ви измори, или сте болен? Ще ми се да вярвам искрено, че тези две предположения, които напоследък ме тревожат, не са верни. Но моля Ви, трябва да отделите време и да ме осведомите за себе си. Сигурна съм — ще признаете това, — че нищо не може да ме заинтересува така много, както всичко, което се отнася до Вас.
Времето тук е приятно и аз се чувствам много по-добре, отколкото в къщи. Но е скучно, досадно, всъщност все повече и повече съзнавам колко съм самотна. Не намирам лесно приятели и много рядко разговарям с някого, освен с една моя стара позната, саката лейди, която срещнах на минералните бани. А как безшумно прекарвам дните си. Ставам рано, пия минерални води, после кафе със сандвич в една малка сладкарничка наблизо. След закуска се разхождам из околностите — Вие знаете колко обичам да се разхождам — после се връщам в тихия пансион, където всички са много мили с мен, и ям обикновен сух сладкиш на терасата под една липа. После почивам около час. Следобеда прекарвам в парка, все още зелен и изпъстрен с цветя. Грижливо си избирам стол, по-далеч от оркестъра, който от пристигането ми досега за 14-ти път изпълнява Виенския валс на Щраус. Там прекарвам повече, унесена в мисли, като от време на време с любопитство поглеждам лицата на тия, които минават край мен. Щастливи ли са? — питам се аз. Толкова често се съмнявам в това. Поне откривам, че са някак си по-различни от тези на хората, които видях и познавах, когато за пръв път дойдох тук, още дете, с моите родители. Тази мисъл ме потиска и избързвам към сладкарничката, където пия чаша чай — уви, не така хубав като Вашия превъзходен „Туайнингс“ — и парче английски кейк със сливи. Вечер не се решавам да посетя казиното, защото видът на тия алчни погледи ме отвращава. Вместо това взимам моята хубава книга — сега чета отново „Анна Каренина“ — и сядам до прозореца на стаята си, който винаги е отворен. Светлината на лампата привлича случаен молец, светулки блещукат под липата и така ми се доспива, че, по думите на Вашия Самюъл Пиипс, се пъхам в леглото.
Това е моят ден, скъпи приятелю. Не е ли скучен и малко тъжен? Да, тъжен, защото ми липсвате Вие и Вашата очарователна компания. Нуждая се също от съвета Ви, защото един човек от Базел, някакъв Халик, иска да купи Зеебург. Нямам желание да се разделя с тази прекрасна къща, която знам, че и Вие харесвате, но обстоятелствата сега са много сложни. Затова пишете ми бързо, за да зная кога ще се върнете. Тъй като няма нищо, което да ме тегли към Шванзее, освен Вашето присъствие там, ще остана в Баден, докато ми отговорите.
Простете, че открих загрижеността си към Вас,
Мъри бавно сгъна писмото. Хубаво е, каза си той. Макар и с твърде надут стил, то бе писмо на благовъзпитана и забележителна жена, която му беше напълно предана. При нормални обстоятелства той би се трогнал, но сега, може би заради настроението, което бе добил от вчерашния ден, писмото остана без отговор. Зарадва се естествено, че тя му пише, поласка го и фактът, че й липсва, но не се породи обичайният му интерес към нейните занимания. И не преувеличаваше ли малко самотата си? Тя беше жена, която привличаше и обичаше компания. Скромният обед също събуди нотка на съмнение. Мъри знаеше добре, че тя беше гастрономка и обичаше вкусната храна. При последното си посещение в Баден бе донесла чудесна рецепта за супа от кестени. Тъй или иначе, той не бе разположен да пише днес. Щеше да я посъветва за Зеебург, но по-късно. Други неща се въртяха сега в главата му.
Беше почти обед, когато Мъри стана и започна да се облича лениво. Следобеда дъждът продължи. Позавъртя се из хотела, като се опита да заангажира мислите си с няколко стари списания, посветени главно на шотландския спорт и селското стопанство. После изведнъж го обзе желание да изкара колата и да отиде в Маркинч, но за момент размисли, че Кети няма да бъде там. Беше му казала, че трябва да иде в Далхейвън. Все пак той щеше да изпита удоволствието да мине покрай нейния прозорец. При тази глупост сам почувства, че се изчервява. Щеше да я види утре и трябваше да чака. Загледал с досада замъглените прозорци на гостната, той се надяваше времето да се оправи.
Но когато утрото дойде, дъждът не беше спрял, а небето изглеждаше непроницаемо от облаци. Въпреки това Мъри се чувстваше бодър и като изкара колата от гаража на хотела, потегли към Маркинч, карайки между пропитите от влагата и дъжда стени от жив плет.
Когато пристигна, Кети бе привършила сутрешната работа. Тя заключи аптеката и с черната си чанта в ръце седна до него.
— Добро утро — поздрави я той, изпълнен от приятното чувство, че я вижда отново. — Или по-скоро, какво утро! Радвам се, че ще те закарам днес с колата. Да не се мъчиш с колело в този дъжд.
— Нямам нищо против велосипедите — отвърна тя, — нито против дъжда.
Тонът на забележката й го изненада леко, но той се задоволи да каже без да коментира:
— Тъй или иначе, аз съм изцяло на твое разположение. Къде отиваме?
— Към Финдън. Не ти обещавам красива природа. Земята е чиста глина. А Финдън е бедно селце, построено до едни тухларни работилници, които дълго бяха затворени, а сега отново почнаха да работят.
— Е, този ден не е отреден да се възхищаваме на природата — каза Мъри приветливо и като я попита кой път трябва да поеме, потегли за селото.
Докато пътуваха, Кети беше необичайно тиха. Мъри започна да мисли, че има известна резервираност в държането й. Не точно студенина, но като че бе изгубила тоя повишен и отзивчив дух, който бе проявила през деня в Единбург. Там Мъри почувства пулса на едно взаимно разбирателство. След като я погледна няколко пъти изкосо, той каза:
— Изглеждаш уморена. И наистина, загубила си обичайния си бодър вид. Работила си непосилно.
— Обичам тежката работа — отговори Кети със съшия странен, по-скоро напрегнат тон. — Имах твърде много сериозни случаи.
— Това потвърждава, че си се преуморила. Побледняла си. — Той замълча. — Време е да вземеш останалата част от отпуската си.
— В това време?
— Още по-важна причина за теб да напуснеш.
Кети не отговори. И защо не поглеждаше към него? Той почака няколко мига, после каза:
— Какво се е случило, Кети? Обидил ли съм те с нещо?