— Казах ти, че трябва да се отплащам. Но всъщност ти си тази, която се отплаща на мен.

Тя леко се извърна и го погледна спокойно.

— Това е най-хубавото, което някога съм чувала за себе си.

— Затова ще направиш ли нещо хубаво за мен? „Мистър Мъри“ звучи толкова неподходящо. Няма ли да ме наричаш Дейвид?

— О, да — отвърна Кети стеснително.

За да предотврати евентуално неудобно мълчание, Мъри възкликна леко:

— Боже мой, минава 5 часа̀. Време е за чай. Дотук всичко вървеше по мое желание. Сега предоставям на теб. Кое място ще препоръчаш?

Кети без колебание спомена едно кафене, тъй като заведението беше не само най-приличното, но и с достъпни цени. Намираше се наблизо и те скоро се отзоваха на горния етаж в една светла, топла стая, изпълнена с весели гласове и с изглед към градините отсреща. По шотландски обичай масата беше вече отрупана със съблазнителни кейкове и козунаци, а в средата стоеше многоредна поставка с всички разновидности на онзи местен сладкиш, приготвен с мая и покрит с глазура и марципан, известен под името „френски кейк“. Мъри й подаде листа с менюто.

— Какво ще предложиш?

— Огладняхте ли? — запита Кети.

— Умирам от глад.

— И аз също — тя се усмихна сдържано. — Не сте забравили колко хубав е шотландският чай, нали?

— Наистина не съм. Най-ароматичният чай, който някога съм пил, беше в старата ви къща в Ардфилан.

— Е, в менюто има едно ястие, пържено филе от риба с магданозов сос. На вид не представлява нищо особено, но филето просто се топи в устата.

Мъри я погледна шеговито.

— Скъпо ли е?

Кети избухна в неудържим смях, толкова весел и спонтанен, че зарази и строгите единбургски граждани на съседните маси, които се усмихнаха в отговор.

— Ще струва само половин лира. И след като пръснахте толкова пари днес, по-добре ще бъде аз да платя.

Когато се нахраниха, те поседяха малко. Беше улучила. Яденето беше чудесно: препечен хляб с масло, силен чай и прясна риба, току-що хваната от морето. Вълнуващата разходка и съзнанието, че новите дрехи я правят хубава, предразположиха Кети да се отпусне и тя стана очарователна компаньонка, още повече, че Мъри бе открил в характера й наследствената черта на самовглъбеност, дори склонност към меланхолия. Беше доволен, че можа да я успокои и зарадва. И колко привлекателна изглеждаше тя в новия си елегантен костюм — беше така преобразена, че привличаше погледи на възхищение, които Мъри ясно долавяше, макар тя да не ги забелязваше. Да, мислеше той, като я наблюдаваше внимателно, Кети заслужава това, което възнамерявам да сторя за нея, и тя ще ми позволи да го сторя.

Когато се нахраниха, те поседяха за малко смълчани, след което Кети въздъхна със задоволство.

— Колко е неприятно, че този чудесен ден трябва да свърши. Но трябва да се върна, за да заместя в 7 часа̀ сестра Инграм.

— Наистина ли трябва? — възкликна той разочарован.

— Страхувам се, да.

— А аз се надявах да поостанем още и да отидем на театър. Няма ли да се съгласиш?

Тя наведе поглед, но след миг го погледна прямо.

— Сигурно много ще се учудите, мистър Мъри — исках да кажа Дейвид, — никога през живота си не съм ходила на театър. Когато беше жива мама, всяка година посещавахме концерта на хор „Орфей“ — „Спасителят“. Ходила съм и на концерта в Ашър Хол.

— А професионален театър — хубави пиеси, опера и други?

Кети поклати отрицателно глава с поглед, който дълбоко трогна Мъри.

— Но Кети, мила. Трудно ми е да понеса факта, че толкова много си пропуснала досега. Не си ли искала някога да отидеш на театър?

— Не. Наистина, не.

— А защо?

Тя замълча, като че ли се задълбочи във въпроса му. После рече просто.

— Мама не искаше да ходя. При това, мисля, че съм била премного заета… и вниманието ми е било заангажирано с други неща.

— Какво сериозно човече си ти.

— Не си ли се замислял в какви трудни времена живеем?

— Да — Мъри се принуди да признае. — Това е вярно.

Нейната способност да го изненадва изглеждаше неограничена. И колко непроницаема можеше да бъде понякога, когато сдържаността й се появеше в очите й. Все пак беше неизмеримо хубаво да откриеш толкова свежа, непорочна невинност в този век на морална деградация.

— Тогава да вървим, мила моя — каза нежно Мъри. — Ще те върна в къщи.

Той караше назад бавно в припадащия здрач, покрай малките градчета, разположени в падината на устието, където светлинните проблясваха една след друга срещу настъпващата нощ, и докато колата мъркаше тихо, той размишляваше за бъдещето. Чисто същество, мислеше си той, достойно за жертви. Въпреки нейната прелест и вродена интелигентност, Мъри бе принуден да признае, поради светското си образование, че Кети бе простовато, необразовано момиче, което не знае нищо за музиката, изкуството и литературата. Онази единствена картина в стаята й беше ужасна; няколко учебника и библията без съмнение можеха да й дадат някакво знание, но далеч недостатъчно и непълно. Бедното дете, навярно беше много трудолюбива и премного уморена, за да може да чете през нощта. Всичко трябваше да се промени. Кети трябваше да получи образование, да научи няколко езика, да следва в реномиран университет. Женева или Лозана ще бъдат подходящи, да слуша лекции по, да кажем, социология. Всичко това, заедно с една нова среда от културни и цивилизовани хора, ще й придаде тежест, ще изглади дребните й недостатъци и ще я направи съвършено изискана. Възпитанието й в известен смисъл бе причина за всичко — макар целомъдрено и строго — то бе несъмнено… хъм… ограничено. И тази фикс-идея с Уили, дори и безкористна, бе вредна и затова ще е необходимо да се премахне. Но на първо място Кети трябваше да напусне сегашната си работа. Вярно, че и тя намекна за евентуално напускане. За да я насърчи в тази насока, Мъри рече:

— Мислех си, дали би ме взела един ден със себе си при посещенията, които правиш на болните. Безкрайно интересно ще бъде за мен. Би ли могло да стане тази седмица?

— Разбира се — каза тя с готовност. — Само не утре, защото трябва да се срещна с областния медицински служител в Далхейвън, но ако искаш вдругиден?

— Добре. Ще ти се обадя в 9 ч.

Когато стигнаха Маркинч, Мъри събра пакетите, придружи я до вратата, не пожела да слуша отново благодарности и се сбогува любезно, но бързо. Денят, за който той грижливо се бе готвил, би трябвало сам да говори. Помежду им беше вече създадена връзка, която Мъри не рискуваше да разруши с празно размекване на прага.

Вечерта Мъри си легна рано. Изпитваше странно чувство на спокойствие и задоволство затова, че всичко бе преминало добре, дори по-добре, отколкото беше очаквал. А каква чудесна малка събеседница се оказа Кети, и колко скромност се излъчваше от нея. С подходяща култура тя би била за него обект от огромен интерес, нова цел в живота; да не говорим за възможностите, които Кети разкриваше, за осъществяването на отдавнашните му благотворителни намерения. Той заспа веднага щом настани главата си на възглавницата.

На другата сутрин, когато сервираха чая, времето за съжаление се беше променило. По стъклата се