стрийт“ ме озадачи. Но сега разбирам. Предполагам, че от тях научаваш къде е Уили.

— Да. Освен това, най-малкото, което мога да направя, е да му изпращам редовно колети. Пак чрез дружеството. Те знаят от какво се нуждае и могат да купуват необходимото на достъпни цени.

— Значи, отиваш и даваш парите?

— Защо пък не? — додаде тя леко. — Това не е нищо. Вуйчо Уили заслужава много повече. При това той е единственият роднина, когото имам.

Сега на Мъри му стана ясна причината за евтините й дрехи, за бедната стаичка и оскъдната храна, видя целта на скромното й съществувание. Тази преданост го трогна, но възмущението му взе връх. Защо трябваше да се отрича от нещата, които й се полагаха? Изведнъж му се дощя да й каже за средствата, с които разполагаше, за всичко, което можеше и щеше да направи за нея. Но вътрешен подтик го възпря: не, не — помисли той, — още не; много важно беше да избегне всяко прибързано и замайващо предложение.

Вече приближаваха центъра на града. Като следваше нейните упътвания, той се отби от „Принсес стрийт“ при шотландския паметник и подкара по „Крейг терас“. След като пресякоха широк площад, те се озоваха пред сива каменна сграда, на входа на която висеше добре излъскана медна табела с името на дружеството. Постройката имаше вид на стара, обитаема къща във викториански стил. Той подозираше, че е дарение от неизвестен починал благодетел, може би от набожната вдовица на някой търговец. На прозорците бяха изложени афиши, разкриващи, както изглеждаше отдалеч, група от страдащи туземни деца.

— Мис Арбътнот ме очаква — каза Кети като скочи пъргаво от колата. — Ще се забавя не повече от няколко минути.

Тя беше точна. Преди да се върне, Мъри има̀ достатъчно време да изпуши една цигара „Собрание“ — любимите му цигари, с които той предвидливо се бе запасил още от Швейцария. Часовникът в колата, който всъщност не работеше, показваше само 3,30 ч. Кети хвърли поглед към него и се извини задъхано.

— О, накарах ви да ме чакате.

— Ни най-малко. Всичко в ред ли е?

— О, съвсем, благодаря.

— Сега, Кети — поде Мъри като засили скоростта, — ти извърши своето добро дело, предвидено за днес, и оттук нататък, в останалата част от деня си вече в моите ръце. Да забравим за момент Централна Африка и да помислим малко за себе си. Първо ще паркираме колата, а после ще пазаруваме заедно.

Той се добра до един гараж и не след дълго я хвана за ръка и я поведе обратно към „Принсес стрийт“. Слънцето блестеше, докато вървяха. В отсрещните градини розите още цъфтяха и хладен ветрец полюшваше листата на чинарите. Високо горе назъбените стени на двореца изглеждаха като че изрязани с нож на фона на широката ивица ясно небе. Мъри още държеше покровителствено ръката на Кети, когато я промъкваше по многолюдния тротоар.

— „Принсес стрийт“ е хубава улица, нали? — отбеляза тя. — Казват, че е най-красивата улица в Европа.

— Хубава е, Кети — съгласи се той весело. — И е пълна с хубави магазини с приказни неща.

— О — кимна тя тъжно, — и всичко е ужасно скъпо.

Мъри се засмя. Беше в чудесно настроение. Гледката, слънцето, хладният ободрителен ветрец, всичко го развеселяваше.

— Кети, Кети — възкликна той и я стисна за лакътя. — Ще причиниш смъртта ми. Когато ме опознаеш по-добре, ще разбереш, че единственото ми истинско удоволствие е да харча пари.

Кети трябваше да се засмее одобрително, но и с известно съмнение.

— Това е добре — едва изрече тя, — стига да не пилеете излишно.

— Мила моя, ти си единственият човек, който би трябвало да знае, че пари, които се харчат за други, никога не са пропилени.

— О, вие сте съвсем прав — се съгласи тя и лицето й се оживи. — Беше страшно щедро и красиво, дето помогнахте за камбаната на мистър Фодърингей.

— Да, старецът си получи камбаната. Но не трябва да забравяме бедната мисис Фодърингей, която остана без нищо. А ми се струва, че тя се е наситила на такова разпределение на благата. Затова трябва да открием нещо хубаво за нея. Но преди всичко — той бе спрял пред сладкарницата на Фергюсън — искам да пратя единбургска халва на две мои малки приятелчета в Швейцария.

Влязоха заедно и Мъри поръча голяма кутия с прочутия сладкиш да се изпрати по пощата на децата на собственика на пристана при Шванзее. После, като се посъветва с Кети, купи от съседния магазин чудесна голяма чанта от змийска кожа за жената на пастора.

— Красота! — Кети потупа възторжено блестящата кожа. — Освен това тя се нуждае много от такова нещо.

— Тогава ще имаш удоволствието лично да й я дадеш.

След като излязоха, Мъри я поведе нататък към друг магазин, който, както бе забелязал още в колата, беше от висока класа.

— Сега — поде той весело и малко важно — ще вляза тук, да започна с истинското пазаруване.

Той се упъти към вратата, но когато бе вече готов да влезе, Кети бързо го спря.

— Не виждате ли, този магазин не е за мъже.

— Не — отговори Мъри и я погледна сериозно. — Знам това. Но аз ще вляза, за да ти купя ново палто и някои други работи, от които съм сигурен, че се нуждаеш. А сега — нито дума! Аз съм стар приятел на семейството ти и трябва да свикнеш да ме приемаш за… хм… нещо като вуйчо Уили. Или още по-добре: като по-голям брат. А приеми го и така — аз просто не мога да гледам хубаво момиче като теб да праща всичките си пари в Ангола и да живее без най-необходимите неща.

Лицето й леко поруменя. Опита се да говори, но не можа и сведе поглед.

— Никога не се тревожа какви дрехи ще облека… не много, във всеки случай. — После, за негово облекчение, тя го погледна отново, безсилна да устои, и след леко потрепване на устните, се усмихна. — Не трябва да се преструвам. Мисля, че обичам да бъда хубава като останалите момичета.

— И ще бъдеш. Само че по-хубава.

Предположението на Мъри за магазина, в който влязоха, се потвърди. Той беше първокласен. Придружен от внимателна и услужлива продавачка и глух за протестите на Кети, той избра палто от мек, вълнен шотландски плат, плътен, но лек, нови ръкавици и обувки, копринен шал и накрая — един тъмнозелен костюм. Искаше му се да купи повече, безкрайно повече: нищо не би му доставило по-голяма радост от това, да види Кети сгушена в онези скъпи кожи, покрай които продавачката умело ги поведе. Но Мъри не посмя. Още беше рано. Докато Кети се оттегли в стаята за проби на горния етаж, той се настани на едно кресло в елегантния салон, покрит с червен килим, протегна крака и запали цигара, чувствайки се като у дома си. Скоро Кети слезе и като наведе очи, застана пред него. Мъри не можеше да повярва на очите си, толкова поразителна бе промяната. Кети беше очарователна.

— Мадам изглежда доста различна в костюма, сър. — Продавачката, с вид на победителка, прикрито наблюдаваше Мъри.

Тъй като беше обект на тези опитни очи, той се въздържа от излияния.

— Сполучливо — каза той хладно. — Струва ми се, че приляга добре.

— Разбира се, сър. Младата лейди точно отговаря на тридесет и четвърти номер.

Мъри настоя Кети да остане облечена в новия костюм и палто: другите покупки, елегантно опаковани, можеха лесно да се носят, а старото захвърлено палто и полата можеха да се изпратят в Маркинч. Макар Мъри грижливо да прикриваше сметката, когато я представиха, тя продължаваше да мърмори на ухото му със съжаление, но след като напусна магазина с новите дрехи, Мъри успя да забележи как очите й блестяха от удоволствие. Постъпих добре — размисли той и вътрешно се развълнува, — а това е само началото.

Кети вървеше мълчаливо, докато се връщаха по същата улица, по която сега залязващото слънце, скрито зад веригата от облаци, хвърляше златни отблясъци, но после, вторачена напред, тя каза:

— Мисля, че вие сте най-милият човек, когото съм срещала, мистър Мъри. Надявам се само, че не сте се разорили.

Мъри поклати глава.