Като затвърди по този начин доверието си към непознатия, той се представи с почти патетична нетърпеливост да бъде в услуга.

— Името ми е Фодърингей — Матю Нокс Фодърингей, Бакалавър на изкуството от Единбург, на ваше разположение, сър, ако съм ви нужен по-нататък.

С поклон той се оттегли дискретно настрана.

Останал сам, Мъри все още гледаше надолу към зелената морава, от която един дълъг правоъгълник (чимовете още бяха леко повдигнати) се открояваше тъжно, тържествено. Там лежеше онова сладко тяло, което в младостта си той бе милвал. И той си я представи в облика на сладката младост, такава, каквато бе онзи ден на пустата поляна, докато чучулигата пееше над изтравничето, а потокът ромолеше из своето разядено каменисто корито. Той я видя ясно, свежа и пламенна, с нейната стегната фигура, с кафявочервеникавата й коса и зеленикавите й очи, пълни с младост, младост, която пулсираше жива през тях. Изтощен, той се подпря на гранитния паметник и затвори смъдящите си очи.

Колко дълго бе останал наведен и безчувствен не знаеше. Един лек звук, една стъпка по пясъчната алея го сепна. Той се обърна, вдигна глава и след това почти припадна. Там, израснала от гроба, пред него стоеше Мери Дъглас, Мери — така, както той я помнеше, както я бе сънувал преди миг, страшната илюзия като дух се извисяваше над стръкчетата бели цветя. Той се опита да извика, но не можа да издаде никакъв звук. Замаян, с въртяща се глава, той разбра, че това бе дъщерята на Мери, олицетворение на своята майка.

— Трябва да съм ви сепнала! — приближи се тя към него загрижена. — Добре ли сте?

— Да — каза той сконфузено. Но съвсем съм засрамен от себе си… че се държах така глупаво. — И търсейки извинение, той добави. — Аз бях твърде неподготвен… разбирате ли…

Тя го погледна с разбиране.

— На идване срещнах нашия свещеник. Вие сте били приятел на моята скъпа майка.

Той склони глава в израз на почтителна печал.

— И на цялото ви семейство. Те бяха много добри към мене, когато бях беден… и бездомен студент.

Лицето й изразяваше симпатия и доброта. Беше очевидно, че неговата печал над гроба силно предразполагаше в негова полза.

— Тогава вие познавате Джеймс, моя дядо?

— Прекрасен човек… Аз можах да видя това, макар че по него време бях безотговорен млад човек.

— А вуйчо Уили — попита тя с по-топла симпатия.

— Уили и аз бяхме най-добри приятели — каза той с полувъздишка на облекчение. Внезапен порив го тласкаше да утвърждава връзките си с тях. — Ние често сме оставали заедно. Имахме дълги разговори нощно време. Той бе чудесно момче.

— Да — каза тя. — Сигурна съм, че е било така.

Настана пауза, през която той не можеше да се застави да я погледне. Съзнанието му още не беше ясно. Не съвсем подходящо за този изключителен обрат на нещата. Той все още съжаляваше майката и всичко, което загубата й водеше след себе си, при това започна да го обзема чувството, че в дъщерята може все още да намери благоприятната възможност, която той търсеше. Може би това все пак не бе краят на неговото пътуване; поне така се надяваше. С известно усилие той наложи атмосфера на спокойствие.

— Трябва да ви се представя. Името ми е Мъри. Дейвид Мъри.

Изразът й не се промени. Когато тя взе ръката му, подадена към нея, той едва можа да подтисне остра облекчителна въздишка. Тя не знаеше за него, нито за неговата неназидателна история. Защо се беше съмнявал! Мери никога не бе й казала, тайната бе все още заключена в онова бедно, разбито сърце, сега замлъкнало завинаги тук долу, шест стъпки под неговите скъпи, ръчно изработени обувки.

— Вие знаете името ми! — каза тя срамежливо, докато той все още държеше ръката й. — Кети Ъркърт.

Той й отправи, макар и все още с тиха печал, своята предразполагаща усмивка.

— Тогава, ако ми позволите като стар приятел на вашата скъпа майка и на цялото ви семейство, ще ви наричам Кети.

Той каза това добродушно, почти скромно, желаейки с нетърпение да я накара да се чувства интимна с него. След това застана настрана в покорна поза, с чувство на угризение на съвестта и на отговорност, осъзнал своите слабости и недостатъци и всичките си лоши постъпки в миналото, и я наблюдаваше как поставя няколкото си рози в зелената емайлирана ваза пред келтския кръст и как с няколко леки докосвания събра падналите букови листа от тревата.

Тя беше гологлава, носеше тъмносиньо поовехтяло палто над своята изтъркана светлосиня сестринска униформа, а една от обувките й (той забеляза това с остра болка) беше закърпена с изкуствена кръпка, и все пак кръпка на селски обущар. Тази дребна пестеливост, толкова леко доловима за неговото опитно зорко око, го трогна. „Ние ще променим всичко това!“ — си каза той с внезапен изблик на чувства. Да, неговият благоприятен случай бе тук, уверен и решен той го чувстваше в костите си.

— Така — възкликна тя, като се изправи и се усмихна доверчиво. — Всички сме пременени за съботната вечерна служба. А сега — тя се поколеба срамежливо и несмело и все пак рискува да го каже: — … бихте ли дошли до вкъщи на чаша хубав чай.

Тръгнаха заедно надолу по пътеката на гробищата.

Седнал до прозореца в стаята над диспансера, докато тя отиде да приготви чая, той се огледа, изненадан от липсата на елементарно удобство, от голотата, с която се сблъска погледът му. Върху добре изчистения полиран дървен под нямаше дори черга; мебилировката бе крайно оскъдна; една квадратна работна маса и няколко плетени стола; камината бе обгорена, но в нея нямаше гориво, стените — варосани, освежени от само една картина, и то с религиозен мотив — репродукция от лошо копие на „Прераждането“ на Валдец Лил, взета от „Крисчън Херълд“. На полицата имаше няколко книги, главно ръководства за медицински сестри и една библия. Върху малка синя чинийка на перваза на прозореца бе сложена саксия с папрат, а до нея — кошничка с недовършено плетиво. Докато възприемаше заобикалящата го спартанска строгост и блясъка, излъчван от дивите богородички във вазата на камината, облени от златния залез на слънцето, той почувства в стаята, като в малка монашеска килия, тревожната атмосфера на напрегнат живот, подчертан от бързото затваряне на вратата, след като влезе вътре. Същото чувство доби и когато видя таблата, която тя така гостоприемно поднесе с евтин чай и една чиния, в която нямаше нищо, освен намазани с масло филийки от селска питка. Не можеше изцяло да разбере всичко и все пак някакъв мигновен импулс му подсказа, че колкото повече тя се нуждае от помощ, толкова повече той ще може да й помогне.

— Ако само знаех, че ще дойдете — леко смутена се упрекна тя, подавайки му чашата, — щях да приготвя нещо подходящо. Когато съм заета, не мисля за пазаруване, докато не дойде събота. Но не ми обръщайте внимание, кажете ми нещо за себе си… Бил сте в чужбина.

— Да, дълги години. Можете да си представите какво означава това за мен, да дойда пак в родината си. — Той въздъхна, после се усмихна. — Сега, след като съм тук, смятам да остана по-дълго.

— Къде бяхте?

— Най-вече в Америка.

— Почти очаквах да кажете Африка — тя леко му се усмихна, макар и погледът й, като се плъзна зад него, да бе усамотен, далечен. — Вуйчо Уили е там, в Куибу, на границата със Северна Ангола.

Въпреки че не се издаде, той все пак усети облекчение. Уили навярно би го познал; една непредвидена среща би довела неминуемо до доста нежелателен конфликт.

— Никак не ме изненадвате — каза той любезно и с известна заинтересованост. — Още като момче Уили бе луд за Африка. Е да, всъщност двамата все почвахме от Ливингстън и извървявахме всяка миля до езерото Виктория. И когато Стенли го откри, трябваше да ни видите колко се радвахме. Но Ангола не е ли доста примитивна страна?

— Да, такава е. Откак е там, вуйчо прекара много тежки години. Но нещата сега се оправят. Имам най- различни и интересни снимки, които мога да ви покажа. От тях се добива добра представа за тамошните