Беше седем часът, когато стигна до хотела, и тъй като почти не беше ял през целия ден, беше силно изтощен. След като се изми набързо и се избърса, той слезе в бюфета, поръча двоен рамстек на скара, печени картофи и половинка местно светло макфарлейнско пиво — всичко с такъв апломб, като че ли никога не беше излизал. След това се отдаде на пищната съблазън на тортата със златист сироп. Колко хубави са тези местни гозби. Той се нахвърли гладно отгоре им, успокоен от мисълта, че първото нещо, което ще направи утре, ще бъде да тръгне за Единбург и Маркинч.

Макар че колата не вървеше особено добре (от време на време една от свещите прекъсваше), той реши да я задържи, вместо да се разправя в агенцията, и в 11 часа̀ на следващата сутрин, след като уреди сметката си в „Сентръл“, потегли към Единбург. Според неговата карта на пътищата Маркинч лежеше на някакви пет мили навътре от Далхейвън на източния бряг. Очевидно беше малко селце — той поне не беше чувал за него — и неговото малобройно население, без съмнение, би му помогнало при търсенето.

Денят бе сив и ветровит, с кълбести облаци, които се лутаха по небето, но в ранния следобед, когато стигна Единбург, ниското слънце проби и взе да праща ярки лъчи от стените на замъка към градините на „Принсиз стрийт“. Добро предзнаменование, помисли той, като тръгна по източното шосе към Портобело. Тук движението бе преустановено на кръстопътя, за да мине девическата духова музика в Портобело; навярно — реши той — на път за някакво местно тържество. Стана му хубаво като гледаше милите шотландски моми да минават по протежение на „Кок о’д Норт“ с шумящите си фустанели около талиите, с глендарските си панделки. Естествените извори на Шотландия, си каза той с усмивка, докато неговото набито око прецени няколко от най-обещаващите малки свирачки. Но тътнежът на колите зад него го подканяше да кара по-нататък през Мюсълбърг и Нюбигинг. Той излезе на брега под Госфордския залив и като се спусна край пустото крайбрежие, изяде сандвичите, които му бяха опаковали в „Сентръл“. След това потегли отново. Морето искреше и силен вятър духаше през окосените ливади и жълтите дюни, покрити с островърхи избелели треви и сплетени ароматични водорасли.

Оттатък брега, от лявата му страна, се появи Бас Рок, а далеч напред от страната на сушата — зелената шапка на Бъруик Лоу. Чайки кръжаха и крещяха над оживелите пясъци. Той можеше да почувства солта в пълния със ситни капчици горчиво-солен въздух; вкусът му опираше в зъбите му и сякаш беше самото чувство за дома.

Той се бе спрял предварително на Далхейвън, като удобен център, но когато обиколи града да търси гостилница, не можа да намери нищо подходящо. Ниските, брулени от вятъра къщи, построени от червен, песъчлив камък, обграждаха негостоприемното рибарско пристанище, а жителите — в контакта си с пришелеца — излязоха необщителни. Случайно обаче той намери приятелски настроен местен жител и бе отправен със силни препоръки към хотел „Мърин“, който се намираше над кортовете за голф, два километра извън града. Оказа се, че това е превъзходна първокласна постройка, където управителката го посрещна спокойно и го въведе в отлична стая с изглед към фасадата.

Когато се изми, той се осведоми за точния път и след кратко пътуване навътре през извитите селски пътища, оградени от плетища, стигна в село Маркинч, което по някакъв вътрешен глас разбра, че е неговата истинска и крайна цел.

Това убеждение успокои нервите му, докато караше надолу по единствената пуста улица. От двете страни се редяха белосани вили, обрасли с пълзящи латинки, които все още цъфтяха по стените. Не се виждаше жива душа, само един стар шотландски пес лежеше полузаспал с едно отворено око до бордюра. Имаше универсален магазин с поща. След това идваше ковачница, един старомоден магазин със стъклена витрина и надпис: „Център за благоденствие“. Къде трябваше да запита? Може би магазина или пощата, макар че това за нещастие можеше да направи публично достояние неговото пристигане. В края на улицата той вече възнамеряваше да завие, когато видя на известно разстояние от себе си селската църква и до нея дома на пастира. Една мисъл го жегна, навяна от една забележка на Доналдсън и от желанието за уединение и дискретност. Той продължи към църквата, която беше в шотландски бароков стил с квадратна вместо островърха кула, паркира колата отсреща, след това тръгна към дома на свещеника, една сивокаменна прилична постройка, и натисна бронзовата дръжка на звънеца.

След значителна пауза вратата се отвори и то от самия свещеник — малък бледен човек с крайно къси крака и прекомерно голяма глава, върху която имаше топка сиви коси. Старият черен костюм и окъсаните краища на свещеническата яка му придаваха обезсърчителен вид, както и чертите на лицето му. Перодръжка в едната му ръка и силно поправеният ръкопис в другата показва, че го обезпокояват в момент, когато подготвя своята проповед, но маниерите му бяха достатъчно вежливи.

— Какво мога да направя за вас, сър?

— Извинете за безпокойството, но аз търся една дама на име Ъркърт. — Сега с новото име беше по-леко за Мъри; отначало му беше болно да мисли за нея като за друга, не като за Мери Дъглас. — Разбрах, че живее във вашата енория.

— Аа, вие трябва да мислите за нашата прекрасна сестра. — Изражението на малкия човек се проясни. Показа желание да помогне. — Тя живее над „Центъра на благоденствието“, току-що сте го отминали. Тя е много заета млада личност, но ако не е в къщи, ще я намерите в амбулаторията от пет до шест.

— Много съм ви задължен! — каза Мъри доволен. — Вие очевидно говорите за дъщерята на моята приятелка. Предполагам, че майка й живее с нея?

— Майка й! — замълча свещеникът и се вгледа в него. — Вие трябва да не сте тукашен.

— Бях далече от много години.

— Тогава нямате представа колко болна бе тя.

— Болна?!

Свещеникът направи утвърдителен жест.

— Боя се, че трябва да ви подготвя за печални вести. Аз погребах майката на Кети в църковния двор преди девет месеца.

Думите, изречени с професионално съболезнование, бяха подсилени от църковната камбана, която като погребален звън изби часа с безчувствено силен тон. Не можеше да има, нямаше никаква грешка!… Това бе краят на неговото търсене, краят. Не само разочарование, но истински удар трябва да се бе изписал върху лицето на Мъри болезнен шок, който изтласка кръвта от сърцето му и го накара да се облегне на рамката на вратата.

— Драги сър, влезте вътре и поседнете за минута. Тук, във фоайето! — той хвана ръката на Мъри и го отведе до един стол в хола. — Виждам, че това ви засегна дълбоко.

— Толкова се бях надявал да я видя! — промърмори Мъри. — Много скъпа приятелка.

— Истински достойна жена, мой драги господине, между избраниците сред малкото паство. Не скърбете, скоро ще видите дъщеря й.

Огорченият мъж нямаше много доверие към този момент, обещан от бъдещето. Тя си бе отишла, отнасяйки със себе си в гроба спомена за неговата невярност. Той бе останал за нея до края презрян — кървяща рана в сърцето й. И сега той не можеше никога да изкупи себе си. Не можеше никога да разчупи комплекса на омраза, който непрекъснато заплашваше покоя на мислите му, трябваше да продължи да носи товара на вината си. Сломен от печал, разочарование и неспирно самосъжаление, той чуваше свещеникът да продължава да възхвалява починалата жена.

— Дъщеря й също! — продължи другият. — Има същите високи добродетели. Много предано момиче. А сега, ако сте по-добре, моята жена би ви предложила чаша чай.

Мъри се дръпна и макар още да не се владееше, има мъдростта да откаже.

— Не, благодаря!

— Тогава съм сигурен, че бихте искали да ви покажа къде почива тя?

Те отидоха в гробището зад църквата. Гробът, отбелязан с прост келтски кръст, му бе показан и свещеникът, след като се поколеба за миг между симпатия и любопитство, каза:

— Вярвам, че сте от нашето вероизповедание. Ако е така, надявам се да ви видя на светата служба в неделя. Молитвата е голям лек. Наблизо ли сте отседнали?

— В „Мърин“ — промърмори Мъри.

— А, отличен хотел — мис Кармайкъл, управителката, е добра наша приятелка.