намери много променена, щеше ли тя да го разбере или да му прости; беше ли възможно дори да откаже да го види? Най-сетне той се овладя, пое нататък с колата и паркира. След това с наведена глава тръгна нагоре по тясната улица, към магазина на Дъглас. Той стигна до познатата странична улица вдигна глава, след това изведнъж се отдръпна. Магазинът вече не беше там. Вместо него се издигаше голяма тухлена постройка, от която се чуваше шум на машини. Той си бе мислил с такава подсъзнателна увереност, че ще намери всичко така, както го бе оставил, че беше по-скоро слисан, отколкото разочарован. След няколко мига на озадачение той продължи по тесния калдъръмен път и видя, че широка, нова пресечка бе прокарана от десния ъгъл към старата, откривайки двуфасадна блестяща постройка с неонов надпис „Градски и графски хлебопекарници, ОО Д-во“.

Той стоеше безмълвен и гледаше тавите с ярко оцветени сладкиши, които изпълваха витрините, след това пресече улицата и влезе в магазина. Две млади момичета с предизвикателен вид, в бледоморави рокли, с бели яки и маншети стояха зад тезгяха.

— Извинете — каза той. — Търся едно семейство, което някога имаше магазин тука някъде. Фамилията е Дъглас.

Те бяха на възраст, която обръщаше необикновеното в абсурдно и бяха готови да се захилят. Но нещо, може би изисканите му дрехи, ги възпря. Те се спогледаха.

— Никога не съм чувала за какъвто и да било Дъглас, а ти, Джени?

— И аз не! — каза Джени и поклати глава.

Настана пауза, след това първото момиче каза:

— Може би старият г-н Доналдсън може да ви помогне. Той е тук от дълго време! — Сега тя наистина се захили. — Много по-дълго, отколкото ние.

— Доналдсън? — Името закачи някаква нишка в паметта му.

— Нашият пазач. Ако излезете през входа за колите, отляво ще намерите мъничката му къщичка срещу хлебарницата.

Той й благодари и като тръгна в посочената диря се озова в онова, което някога бе дворът на Дъглас — сега много разширен, с голяма машинна зала вляво и един гараж за камионетки точно отсреща му, а отдясно — старият обор, превърнат в едноетажен малък апартамент. Той позвъни и след малко от вътре се чуха бавни стъпки. Вратата се отвори и откри прегърбената фигура на мъж на седемдесет години с очила с металически рамки, с платнена шапка, сложена наопаки, с черна сатенена престилка и по домашни чехли. Когато Мъри го запита, той замълча за момент, дълбоко замислен.

— Да знам за Джеймс Дъглас? — отговори накрая той. — Мисля, че би трябвало да знам. Повече от двадесет години бях негов калфа.

— Тогава се надявам, че ще можете да ми кажете някакви вести за него и семейството му.

— Влезте за малко! — каза Доналдсън — Духа до вратата по това време.

Мъри го последва в малката тъмна кухня със слабо мъждукаща камина; задушна, мръсна стая на самотен, стар човек. Доналдсън му посочи един стол, след това, все още с шапка на главата, дотътри се до своя ъгъл и седна под дървената рамка на камината.

— Вие да не сте приятел на Дъгласови? — попита предпазливо той.

— Много отдавнашен! — каза бързо Мъри. — Сега съм почти съвсем чужд тук.

— Хм… — каза бавно другият. — Историята на Дъгласови не е много весела. Джеймс, бедният човек, умря и е в гроба много отдавна; Мини, балдъзата му, също. Това трябва да знаете като начало. Вижте, Джеймс се провали в бизнеса и банкрутира — зад тази работа имаше много странни неща, свързани с отчуждаването на имота и прокарването на новата улица — всичко по нареждане на градския съвет. Както и да е, позорът просто умори Джеймс, защото той бе горд човек и честен като никой друг. Мини беше болнава жена и скоро го последва в гробищата. И туйто; и на мястото на магазина на Джеймс сега имаме тези големи пекарни и сладкишите, дето биха ти прояли червата. Не че имам нещо против компанията, забележете. Те ме оставиха и ми дадоха тази работица.

Той спря, потънал за момент в миналото. Мъри преднамерено продължи по-нататък.

— Имаше дъщеря, нали?

— Да — кимна другият. — Мери… и тя си имаше своите неприятности. Когато бе мома се сгоди за някакъв развейпрах, който замина и я остави. Мъка, мъка на сърцето й тежа много време. Когато излизах от старата фурна, често я виждах да ми маха от прозореца си. Но трябва да ви кажа, че с времето стана много религиозна и няколко години по-късно, когато младият нов свещеник, Ъркърт се казваше, беше хубав човек, дойде в църквата „Лонгенд“, тя има̀ късмет да се омъжи за него. И наистина хубава рожба му даде тя, кажи-речи година след това.

Поразен, Мъри стоеше като глътнал бастун на стола си. Тя се беше омъжила, беше го забравила, или поне беше отстъпила от онова, което той бе вярвал, че е единствена и за цял живот любов; и, което бе още по-болно, беше родила дете от друг мъж. В сегашното състояние на съзнанието му това бе светотатство. И все пак, при цялото му ужасно разочарование, разумът му не беше го напуснал напълно. Кой беше той, за да й отрича правото на щастие, ако наистина го бе намерила?

Най-сетне той каза с напрегнат глас:

— Значи, тя е тук в града, със съпруга си?

— Не. Тя напусна Ардфилан с дъщеря си скоро след като мъжът й умря.

— Умря? — възкликна той.

Старецът кимна.

— Той не беше от най-силните, разбирате ли, и когато беше голямата епидемия от испански грип в 34- та, той отиде във вечната си обител.

Несъзнателно Мъри почувства облекчение и сякаш отдъхна. Ситуацията внезапно бе подобрена в известна степен. Ужасно, разбира се, да изгубиш млад мъж, на когото той от своя страна никога не би пожелал и най-малкото зло. И все пак нещастният човек очевидно е бил слабоват още от началото; мотивът от страна на Мери може би е бил по-скоро съжаление, отколкото любов. Отчасти посъвзет и с освежени чувства, той постави последния си въпрос.

— Къде отидоха те, Мери и дъщеря й?

— В едно село в Лодианс. Казва се Маркинч. Дъщерята искаше да се учи за медицинска сестра и те потърсиха място близо до Единбург, но какво е станало с тях оттогава, не мога да ви кажа. Те не се радваха на добри условия и никога не са идвали в Ардфилан, откакто са напуснали.

Последва дълга тишина. Мъри с наведена глава се опита да събере мислите си. След това, видимо развълнуван, стана и като благодари, притисна една банкнота в ръката на Доналдсън. Старецът се престори, че с неохота я приема, но сетне се взря през очилата си към своя гост с нарастващо любопитство.

— Очите ми не са това, което бяха — отбеляза той, придружавайки Мъри до вратата. — Но аз имам странно чувство, че съм ви виждал преди. Искам да си спомня кой сте.

— Просто ме смятайте за някой, който иска да направи добро на Мери Дъглас и дъщеря й.

Той каза това твърдо, със съзнание за новопридобито достойнство от намеренията си, след това се обърна и се отправи назад към колата. Сега схвана колко илюзорни бяха надеждите му, колко всичките негови представи бяха фалшиво основани на едно романтично пресъздаване на миналото. Беше ли наистина очаквал след тридесет години да намери Мери така, както в деня, когато я бе изоставил, мила със свежестта на младостта, нежно страстна, все още девствена? Господ му е свидетел, че би го желал. Но чудото не бе станало и сега, след като чу историята за жената, която беше плакала дълго за него, която се беше омъжила, макар и не по любов и след това изгубила болнавия си съпруг, която беше преживяла тежки дни, злощастие, може би дори бедност, и все пак пожертвала себе си да даде на дъщеря си достойна професия — след като узна всичко това, той се обърна към действителността, към спокойното съзнание, че тази Мери, която щеше да намери в Маркинч, ще бъде жена на средна възраст, с похабени от работа ръце и уморени меки очи, блъскана и бита от жестоката битка на живота, но поради това, може би желаеща повече да прости и приеме неговото щедро внимание.

Сърцето му се стопляше от тези мисли, докато караше обратно към Уинтън през опиянението на засилващия се здрач над реката. След това изведнъж му дойде наум, че бе забравил да пита Доналдсън за Уили. Непростим пропуск! Какво ли, се чудеше той, беше станало с това малко, умно момче, усърдния придружител при техните вечерни разходки? Да, той щеше да разбере всичко твърде скоро от самата Мери.