разбуди. Както се опасяваше, фенобарбитонът беше престанал да действа и в дългите часове на безсъние той беше изживял наново всеки момент от онези фатални месеци на младостта си и накрая изтерзан, в три часа̀ сутринта, той тършуваше за таблетка „содиум анитал“, който му даваше краткия отдих на пълното помрачаване. Накрая, с туптящи слепоочия, полумъртъв от лекарството, той посрещаше положението равнодушно и все пак с почти отчаяна непоколебимост съзнаваше, че най-сетне трябва да направи решителна крачка.

Виленски му го беше казал на онзи последен преглед в Ню Йорк и се усмихна окуражаващо, както винаги с една ръка на облегалката на кушетката, изпадайки в онзи ласкав южняшки акцент, който използваше, за да освободи пациентите си от вътрешната им обърканост.

— Вие може би ще трябва да се върнете един ден, просто за да пречупите този стар малък комплекс за вина. Всъщност вие искате да се върнете отчасти, защото ви е обзела една подтисната носталгия за родината, но, разбира се, главно за да видите вашата… приятелка и да се оправите с нея. Е, защо не? По- добре късно, отколкото никога. Ако нещата не са вървели твърде добре за нея, вие сте в състояние да й помогнете. Та какво — усмивката му стана леко лукава, — сега сте един весел вдовец. Ако все още я намирате привлекателна, можете да оправите цялата работа, като се ожените за нея. При положение, разбира се, че тя е свободна.

— Тя едва ли се е омъжила. — Никога не беше имал каквото и да било съмнение по този въпрос, макар че се надяваше, че може би е намерила щастието си.

— Тогава имайте предвид това, което ви казвам. И ако почувствате, че отново става лошо, послушайте моя съвет и се върнете.

Да, той щеше да направи това и то веднага. С вземането на решението си той се успокои. Натисна звънеца и след като прегледа разписанието на швейцарските самолети, каза на Артуро да позвъни в Цюрих и запази едно място за самолета до Престуик за два часа̀. Той стана, избръсна се и закуси долу. След това, докато Артуро опаковаше пътната му чанта, изпуши замислено една цигара. Вземаше малко неща; завръщаше се тихо, скромно, без суета или демонстративност. Никакъв „Ролс“, никакви признаци на богатство, нищо. Мисълта, която будеше мрачно предчувствие, внесе временен проблясък в неговата меланхолия. Що се отнася до вилата, с толкова добре организирано домакинство и със заслужаващите доверие прислужници (той им беше намекнал за някакъв спешен делови ангажимент) — нямаше никаква опасност да я напусне дори внезапно.

Телефонът иззвъня. Той стана и отиде към апарата. Както очакваше, това бе Фрида фон Алтисхофер.

— Добро утро. Безпокоя ли ви?

— Ни най-малко.

— Тогава, кажете ми бързо добре ли сте?… По-добре ли сте?

Ужасната нощ го караше да копнее за една съчувствена дума, макар да разбираше, че е неразумно.

— Много по-добре.

— Толкова съм радостна… и успокоена, приятелю. Ще отидем ли да се разходим тази сутрин?

— Бих желал да отидем. Обаче… — Той се изкашля и даде учтивото обяснение, което бе обмислил предварително. Вчера имал телеграма, просто някакъв делови въпрос, но доста неприятен, доколкото могъл да разбере, и трябвало да го оправи с едно посещение на адвоката си в Англия. Трябвало да тръгне тази сутрин.

Последва рязка тишина, в която той почувства изненада, разочарование, може би дори намек на слисване, но тя скоро се съвзе.

— Разбира се, трябва да отидете… — такъв делови човек; но недейте се уморява и се върнете скоро, преди да тръгна за Баден. Знаете колко много ще ми липсвате.

Артуро го откара до аерогарата с „Хъмбера“ и това установи умерения тон на цялото пътуване. Имаше навика в Цюрих да обядва в „Бар-о-лак“, но днес отмина този възхитителен хотел и каза на загрижения Артуро, че вероятно ще намери някаква закуска в самолета. Стигнаха рано на летището, за щастие самолетът беше навреме и точно в два часа̀ излетя. Когато машината се гмурна през ниския облак в синевата, предишното му настроение не го остави, но все пак го обзе една странна приповдигнатост на духа. Най-сетне се връщаше в родната страна след 30 години. Защо, за бога, беше отлагал толкова дълго? — след като само там самичък щеше да намери успокоение на съвестта и да се освободи най-накрая от угризението, което от време на време се надвесваше отгоре му като гнетящ мрачен облак. Една дума му дойде на ума, назидателна и пълна с обещания. Той не беше религиозен, но думата напираше: „Изкупление!“ Той си я повтаряше бавно, сериозно.

Изведнъж мислите му, колкото и възвишени да бяха, се прекъснаха. Симпатичната стюардеса му се усмихваше в елегантната си синя униформа, сервирайки закуската, към която той се беше отнасял с пренебрежение, но сега се оказа отлично ядене, апетитно подредено на подноса. Пушена сьомга, пилешко крило със задушена целина, мелба с праскови и чаша отлично шампанско. След това, въпреки нещастната нощ, той се почувства по-добре и се загледа надолу към Ирландското море, но едното му око беше обърнато към ивицата на шотландския бряг. Престуик започна да се вижда в шест и тридесет в леката синя мараня на ранния здрач, през който малки като топлийка светлини бяха започнали да блещукат. Кацането беше отлично, гладко и само няколко мига след това той вече слушаше с ускорен пулс забравеното бръмчене на родния си език. Гологлав, застанал на пистата, той вдъхна от мекия въздух на равнината.

У дома най-сетне… у дома! Несъзнателно прошепна известните слова на Роб Рой Макгрегър: „Кракът ми е на роден чернозем!“ Обзе го вълнение.

Автобусът чакаше пред митническата будка и след малко потегли, летейки плавно покрай фермите на Айршър. Той нетърпеливо изтриваше влагата от прозореца в усилието си да зърне нещо от обвития в мрак пейзаж, без да забелязва как лети времето, докато шумът на уличното движение не го сепна. Бяха стигнали до агенцията в Уинтън.

Взе такси до хотел „Сентръл“, където запази стая откъм тихата страна, далеч от перона на гарата и шума на влаковете. Беше вече късно и той се чувстваше уморен. Поръча да му донесат мляко и сандвичи. И тогава, след една гореща вана, в която остана в продължение на петнадесет минути, за да отпусне изопнатите си нерви, той си легна. Заспа веднага.

На следващата сутрин той се събуди рано, развълнуван от мисълта, че е наистина в Уинтън, че физически се намира в града на своята младост, на героичните усилия по време на студентството си и трябваше да заглуши един истински пристъп на сантименталност. Трябваше да бъде спокоен и разсъдлив в подхода си към този голям повратен пункт на живота си. Все пак стана бързо, облече се и слезе долу да закуси в топлата, постлана с червен килим стая за кафе, където за пръв път от тридесет години с охота вкуси истинска шотландска овесена каша и сметана заедно с чаша чай, препечен хляб и истинска моруна, въпреки че беше като на тръни от важността на предстоящия ден.

Веднага след като свърши третата чаша отличен чай, той отиде до фоайето, взе „Уинтън Херълд“ и като прегледа бегло рекламите, се спря на една агенция за даване коли под наем. Една малка кола, при това съвсем не биеща на очи, би послужила за неговото пътуване до Ардфилан и за каквито и да било по- сетнешни пътувания, които можеха да се наложат. Една особена задръжка му попречи да поиска от главния портиер да уреди наемането и той реши лично да позвъни в агенцията. Би ли могъл да обясни тази нелогична постъпка? Той не бе познат в хотела и изглеждаше съвсем невероятно да бъде познат и все пак, целият му инстинкт го принуждаваше да се крие. Така или иначе, след като поиска колата (малък стандартен модел) да бъде докарана пред хотел „Сентръл“, колкото е възможно по-рано, обещаха му, след известни пазарлъци, да я докарат в един часа̀.

Той неспокойно погледна часовника си: минаваше едва единадесет. Двата часа свободно време го накараха да излезе, примамен от желанието да направи кратко поклонение на местата от младостта си. Градът — сив, студен и посипан със сажди както винаги, все още увит в дим, изглеждаше малко променен от дните, когато той ходеше по еднообразните му неравни тротоари. На ъгъла на „Гранд“ и „Алекзандра стрийт“ той се качи на жълтия трамвай, който щеше да го откара до Елдънгроув парк. Пред входа на парка слезе,