— Тъй като конгресменът доказа истинската си лъжлива същност, започнах да изхвърлям доста неща от къщата — обяснява госпожа Тавънал на Ноа. — Определено не искам нищо тук да ми напомня за него. Джили сигурно го е взела от боклука.

Парцалът всъщност е тениска. На нея са напечатани няколко думи и удивителен знак. Точката на удивителния е във формата на малко зелено сърце.

Къртис прочита надписа и си спомня за мъжа, от когото Стрария Жълтьо задига сандала на магистралата в Юта.

— Любовта е отговорът.

— Сигурно е вярно — казва госпожа Тавънал. — Макар и да го твърдят хора, които не са способни да обичат.

Къртис Хамънд става от стола и поклаща глава.

— Не, госпожо. Ако говорим за отговора, той не е този. Отговорът, цялата същност е много по-сложна. Любовта е лесен отговор, а лесните отговори обикновено водят световете към упадък. Любовта е част от отговора, но само част. Надеждата е друга част, куражът и благотворителността, смехът и възприемането на нещата такива, каквито са — също. Отговорът има толкова много части, бе едва ли биха се побрали в надпис на тениска.

Времето минава и един късен следобед караваната паркира до спокойна река, където растат красиви върби. Когато идва време за вечеря, те изваждат покривки, кошници с много вкусни неща и играчки за кучетата. Наоколо крякат жаби, а пеперудите танцуват на слънчевата светлина.

Поли довежда нейната Диана, красив черен лабрадор. Кас си има Аполон — също лабрадор, но жълт.

Ето го и Ноа с големия стар пес Нарман и кокер шпаньола Лийдибъг (Калинка) — духовна сестра на Ричард Велънд по прякор Рикстър.

Леля Джен, Мики и Лейлъни са придружени от Лари, Кърли и Моу. Трите златисти ретривъра са женски, но леля Джен им е избрала мъжки имена.

Лари, Кърли и Моу са взети чрез една организация за защита на златисти ретривъри. В миналото и с трите са се отнасяли зле, били са изоставени, но сега са щастливи кучета с лъскава козина, игриви опашки и радостни погледи.

Другите кучета също са взети от приюти за животни. Миналото им също е изпълнено със страдание, макар че като ги гледаш как гонят топките, подскачат и хващат със зъби фризбито и се търкалят по тревата, никога няма да предположиш.

Разбира се, Къртис също има своята духовна сестра. И макар всички тези кучета да можеха да разкажат вълнуващи истории, ако можеха да говорят, историята на Стария Жълтьо със сигурност е много по- впечатляваща.

Стопаните също играят игри. Рикстър и Къртис играят на „Кой е идиотът?“, която сами са измислили. Целта е да разкажеш за някое твое много идиотско действие, а победител е този, който според преценката на трети човек е извършил най-идиотското нещо. От време на време Лейлъни и Къртис играя тази игра, а Рикстър е съдия. Друг път играят Мики и Къртис, а леля Джен ги съди. Всички харесват играта, но рядко играят без Къртис. Това, което изумява Рикстър не само като състезател, но и като съавтор на играта, е, че Къртис почти винаги побеждава. Макар и да е извънземен, той има предимството от масивното прехвърляне на данни в мозъка му и без съмнение е най-умният сред тях.

Тук, под върбовите клони, до реката, след вечеря, когато нощта се е спуснала и когато пеперудите са се прибрали до следващия ден, а мъждукащите светулки са ги сменили, семейството се събира около голям лагерен огън и всеки разказва за живота си. Почти всяка вечер постъпват така, тъй като всеки от тях е видял, вършил и чувствал неща, които другите не са. Това всъщност донякъде е и цел на „Кой е идиотът?“ — да се опознаят по-добре. Майката на Кртис винаги е казвала, че колкото по-добре познаваш другите, толкова повече познаваш себе си. И че при споделянето на преживяното ние научаваме мъдростта на света. Но по-важното, което също научаваме, е че всеки живот е уникален и скъп, че няма излишно същество. И с това откритие ние стигаме до мисълта, че трябва да живеем добре и пълноценно живота си, с достойнство и благородност, че той ни е даден.

Майка му страшно много му липсва. Нейната загуба ще остави празнина в сърцето му до края на този живот, макар че винаги ще бъде с него в паметта му. Когато свършат дните му и той отново се срещне с нея… Господи, те ще имат много да си споделят.

Тази вечер ще говори леля Джен, която изглежда млада като девойка на светлината на огъня. През другите вечери и разказвала истории за живота си със своя обичан съпруг, който е починал преди деветнайсет години. Но сега им разказва за детството си, как е живяла до река подобна на тази. Историята е доста драматична. В нея са замесени злобният й втори баща, един свещеник, който убива майка й и се опитва да убие Дженива и брат й, за да им вземе наследството. Слушателите обаче скоро разбират, че това не е истински разказ, а сюжетът на филма „Нощта на ловеца“ с Робърт Мичъм. Никой обаче не го споменава открито на Лейлъни, защото тя разказва толкова увлекателно. След известно време, както и самата леля Джен разбира, че това е една от онези измислени истории, плод на прострелването й в главата, тя започва да се заиграва и вместо да се поправи, вкарва елементи от още няколко филма. Скоро на всички им става страшно забавно.

Смехът и присъствието на толкова много чудесни кучета неминуеми привлича и други посетители от къмпинга. След изморителна игра много от кучетата вече са заспали. Макар че семейството сега не е на работа, членовете му никога няма да пропуснат случай да предадат Дара. И преди всички да се оттеглят по леглата, много след полунощ, към тях при лагерния огън се присъединяват седем души. Има сълзи, но сълзи на радост. Седем живота са променени завинаги, но за добро.

За новодошлите, вече познали сънищата на кучетата, Мики поставя гатанката, която е научила от леля си Джен. „Какво ще откриеш зад вратата, която се намира на една врата от Рая?“

До момента Къртис е единственият, който е отговорил правилно още от първия опит. И тази вечер новодошлите се мъчат да открият верния отговор. Някои са близо, но никой не успява да спечели.

Лейлъни обаче отговаря по начин, по който би отговорила и леля Джен. Всеки от семейството може да рецитира наизуст този отговор. „Ако сърцето ти е затворено, тогава зад тази врата няма да откриеш нищо, което да осветява пътя ти. Но ако сърцето ти е отворено, зад тази врата ще откриеш хора, които също като теб търсят, и заедно с тях ще откриеш вярната врата. Никой от нас не може да се спаси сам. Ние сме средството за спасението на ближния и само чрез надеждата, която даваме на другите, се издигаме над мрака.“

Времето както винаги минава и от лагерния огън остават само няколко горящи въглена. Хората и кучетата се оттеглят по леглата.

Последни тръгват Къртис и Лейлъни. Лари, Кърли и Моу са се прибрали у дома заедно с леля Джен. Местата им в къмпинга са на около двеста метра оттук. Мики осветява пътя им с високо вдигнат фенер. Жената и момичето вървят ръка за ръка в мрака, който обаче не може да ги уплаши. Гласовете им и нежният им смях достигат до Къртис — приятна музика за ухото. Ако това беше филм, а той — режисьор, от тази картина щеше да излезе идеална финална сцена: жена и момиче, спасителки една на друга, отдалечаващи се от камерата към бъдещето, което заедно са си възвърнали. И ще нарече филма „Спасението“. Тъй като е изгледал над 9658 филма, той знае, че в тази финална сцена, докато двете героини се отдалечават, екранът постепенно ще изгасне. Само че тук става дума за реалността и нито Мики, нито Лейлъни ще изгаснат някога, а ще продължат да вървят вечно.

Къртис остава за малко, за да изгаси горящите въглени с вода от реката. Той седи с духовната си сестра, легнала до него. Само двамата, запленени от загадъчните звезди и съвършената кръгла луна. Заедно се наслаждават на правилността на нещата.

Той вече не съществува като Къртис Хамън, защото е станал Къртис Хамънд. Този свят е неговата съдба и призвание. Не може да си представи по-красив и уютен дом за себе си. Господи, вярно, че е идиот, но въпреки това се чувства и се оправя доста добре.

Внезапен полъх на вятъра повдига шепа листа и ги кара бавно да танцуват около тлеещия огън, докато