В сряда, след като цял ден безуспешно бе търсила работа, Мики Белсонг се върна в малкото дворче пред караваната. И малкото растителност там беше изсъхнала под палещите лъчи. Бушуващите урагани- торнадо, които редовно опустошаваха къщите и караваните в централните щати, бяха непознати тук, в Южна Калифорния. Лятната горещина обаче правеше непоносими за живеене улиците, докато някое разрушително земетресение не свършеше работата на торнадото.

Старата каравана на леля й Дженива приличаше на огромна пещ, в която можеха да се опекат цели крави. Сигурно зад металните стени живееше някакъв зъл бог — покровител на слънцето, защото въздухът около това място беше нажежен, сякаш го обитаваха демони.

Вътре мебелите изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се запалят. Плъзгащите се прозорци бяха отворени, но в августовския ден нищо не помръдваше.

В малката си спалня Мики събу убиващите я обувки на високи платформи. После свали евтината си памучна блуза и клина.

Мечтаеше си за един душ. Обаче тясната баня имаше само едно тясно прозорче, а в тази горещина парата нямаше да може да се разнесе бързо.

Тя си облече бели шорти и червена блуза без ръкави. Застана пред огледалото на вратата на спалнята. Изглеждаше по-добре, отколкото се чувстваше.

До едно време се гордееше с красотата си. Сега се запита защо си е придавала такава важност за нещо, което не й е коствало никакви усилия.

През последната година въпреки съпротивата и магарешката упоритост Мики стигна до неприятния извод, че животът й до момента е бил прахосан и че вината е единствено нейна. Гневът, който някога беше насочен към другите, сега се обърна срещу нея.

Въпреки това бурният гняв е характерен само за ирационалните и глупавите. Мики не беше нито ирационална, нито глупава. След време самоизгарящата ненавист утихна и от нея остана само пепелта на депресията.

Депресията също премина. Започна да живее ден за ден, да тръпне постоянно в очакване.

Освен че й беше дала приятен външен вид, съдбата никога повече не прояви щедрост към нея. Така че Мики не виждаше голям смисъл и в подобен оптимизъм, затова го съчетаваше с мнителност.

Така или иначе, през седмицата, през която живя при леля си Джен, сутрин се събуждаше с убеждението, че промяната ще дойде всеки момент и че тази промяна ще бъде за добро.

Последната седмица в безполезно търсене на работа обаче можеше да я върне обратно към депресията. А и днес неколкократно я беше споходил старият й гняв. Тази ненавист не беше така изпепеляваща като предишната, но заплашваше бързо и неконтролируемо да се разгори в душата й. След дългия и мъчителен ден тя се чувстваше страшно уморена — физически, психически и духовно. Емоционалната й неуравновесеност я плашеше.

Отиде боса до кухнята, където Дженива приготвяше вечерята. Малък електрически вентилатор, сложен на кухненския под, уж охлаждаше нагорещения въздух. Ефектът от него беше подобен на бъркането с дървена лъжица в кипяща тенджера.

Заради престъпната глуповатост и глупавата престъпна натура на местните политици в Калифорния, в началото на лятото в щата имаше дефицит на електроенергия. После като ненавременна реакция на случилото се бяха натрупали излишъци от електричество, и то на ненормално висока цена. Цените на тока за битови нужди скочиха главоломно. Дженива не можеше да си позволи да ползва климатик.

Докато слагаше сирене пармезан в купа със студена салата, леля Джен дари Мики с усмивка, с която можеше да накара змията от райската градина да се превърне в неин пръв приятел. Някога златистата коса на Джен беше побеляла. Но понеже беше понапълняла, лицето й изглеждаше гладко, а луничките и живите зелени очи загатваха, че у тази шейсетгодишна жена все още живее малко момиченце.

— Мики, скъпа, как мина денят ти?

— Скапан, лельо Джен.

— „Скапан“. Постоянно се питам дали трябва да ме притеснява тази дума или не.

— Не знаех, че още има хора, които се притесняват от нещо. В случая просто искам да кажа тъп и гаден.

— А! Тогава не съм притеснена, а само леко загрижена. Защо не си пийнеш чаша студена лимонада, скъпа? Преди малко я приготвих.

— Предпочитам бира.

— Има една бира. Чичо ти Върнан обичаше вечер да си пийне две ледени бири.

Леля Джен не пиеше бира. Върнан беше починал преди осемнайсет години, но Дженива все още държеше бутилки от любимата му марка в хладилника. Ако никой не изпиваше бирата, когато срокът й на годност изтечеше, тя периодично я сменяше с прясна.

Макар че постепенно губеше играта със смъртта, тя оставаше непреклонна и не даваше костеливата старица с косата да й отнеме и сладките спомени, и ревниво спазвани семейни традиции.

Мики отвори кутия „Будвайзър“.

— Говорят, че икономиката върви право към пропастта.

— Кой говори така, мила?

— Всички, с които разговарях за работа.

Дженива сложи салатата на масата и започна да реже пилешко филе за сандвичите.

— Тези хора са просто песимисти. За някои икономиката винаги върви към пропастта, но за други е манна небесна. Ти ще си намериш работа, сладка моя.

Бирата й даде приятна леденостудена утеха.

— Как успяваш да оставаш винаги такава оптимистка?

Съсредоточена в рязането на пилешкото, Дженива отвърна:

— Лесно, просто се оглеждам.

Мики се огледа.

— Извинявай, лельо Джен, но аз виждам само тясна кухничка в каравана. Толкова стара, че лакът на шкафовете се е напукал.

— Тогава не знаеш как да гледаш. В тази кухничка има чиния с кисели краставички, маслини, купа с картофена салата, поднос със сирене и друга храна в хладилника. Би ли наредила всичко това на масата, ако обичаш?

— Ти да не би да готвиш за целия квартал? — попита Мики, след като извади от хладилника чинията със сиренето.

Дженива нареди нарязаните парчета пилешко в поднос на масата.

— Не забеляза ли — тази вечер съм подредила прибори за трима?

— Ще имаме гост за вечеря?

Вместо отговор на вратата се почука. Задната врата си стоеше отворена, за да се проветрява караваната. Лейлъни Клонк потропваше върху рамката.

— Влизай, влизай. Ела да се спасиш от тази ужасна жега — подкани я Дженива, сякаш нажежената каравана беше някакъв прохладен оазис.

Лейлъни влезе вътре. Металната скоба на крака й потракваше. Лицето й се бе зачервило от слънцето. Носеше зелени шорти и бяла тениска с малко зелено сърчице, избродирано в горната лява част.

Това беше по-лошо и от скапания ден. Думите, необходими да се опише цялото мъчително търсене на работа от Мики, обикновено щяха да накарат леля Дженива да изтръпне от ужас. Затова, когато пристигна недъгавото момиче, Мики внезапно беше обзета от онова изпълнено с надежда очакване, което я беше предпазвало от самосъжалението.

— Госпожо Ди — обърна се Лейлъни към Дженива, — вашият изсъхнал розов храст непрекъснато ми прави неприлични жестове.

Домакинята се усмихна.

— Ако е имало кавга, скъпа, сигурна съм, че ти си я започнала.

Лейлъни се закани на Дженива с палеца на деформираната си ръка, а на Мики каза:

— Много е оригинална. Къде я намери?

— Тя е сестра на баща ми, така че не ми се наложи да я търся.