— Но аз не смятам да говоря за бъдещето — каза Фабиан и направи с ръка движение, сякаш се мъчи да задуши мислите си. — Остава да се обсъди само миналото. Вчера, когато си отиде, ти не ме попита. Защо те интересува отговорът ми сега? Знаеше, че ми пречиш. Знаеше, че искам да се отърва от тебе. Знаеше, че горя от желание да имам любовница, която да печели в чужди легла парите, с които аз не разполагам. Ако във всичко това ти беше права, това би значело, че аз съм негодник. А ако аз не съм негодник, значи всичко, което стори ти, е погрешно.

— Всичко беше погрешно — каза тя и стана. — Сбогом, Фабиан.

Той тръгна след нея твърде недоволен от себе си. Беше я засегнал, имаше право да го стори, но нима тази причина беше достатъчна? На улица „Тиргартен“ я настигна. Вървяха мълчаливо и всеки съжаляваше себе си и другия. Фабиан си помисли още: „Какво да й отговоря, ако ме запита сега: «Да се върна ли при теб?» В джоба ми има още петдесет и шест марки.“

— Толкова страшно беше вчера — каза внезапно тя. — Толкова отвратително беше! И какво ли ще стане, когато ти вече не ме обичаш? Тъкмо сега не биваше да имаме повече грижи, а ето че те станаха по- големи, отколкото преди. Какво ще правя сега, след като знам, че вече не искаш да ме видиш?

Той хвана ръката й.

— Преди всичко, съвземи се. Рецептата е стара, но помага. Вече си турила главата си в торбата — внимавай поне да не излезе, че е било напразно. И извинявай, че преди малко те обидих.

— Да, да. — Тя все още бе тъжна и при все това отново весела. — Може ли утре следобед да дойда при теб?

— Добре — рече той.

Тогава тя го прегърна посред улицата, целуна го, прошепна: „Благодаря ти!“ и побягна разплакана.

Той остана неподвижен на мястото си. Някакъв минувач извика:

— Щастливец!

Фабиан изтри устата си с длан и почувствува гадене. До какво ли се бяха докосвали междувременно устните на Корнелия? И нима имаше някаква полза от това, че тя беше измила зъбите си? Можеше ли отвращението му да се повлияе от хигиената?

Прекоси улицата и влезе в парка. Най-добрата грижа за чистотата на тялото бе нравствеността. Не беше достатъчно само да правиш гаргара с кислородна вода.

И едва тогава му хрумна къде бе прекарал миналата нощ самият той.

Не искаше да се връща на „Мюлерщрасе“. Но самата мисъл за собствената му стая, за любопитството на вдовицата Холфелд, за празната стая на Корнелия и за дългата самотна нощ, която го очакваше, докато Корнелия щеше да му изневерява за втори път, го тласна по улиците в северна посока, към „Мюлерщрасе“, към оная къща и при жената, която не искаше вече да вижда.

Тя засия. Горда беше, че се е върнал, радваше се, че го има отново до себе си.

— Тъй трябва — каза тя вместо поздрав. — Ела, сигурно си гладен!

Беше сложила масата в дневната.

— Иначе се храним в кухнята — рече му тя. — Но защо му е тогава на човек тристайно жилище?

Имаше салам, шунка и сирене. Внезапно тя остави вилицата и ножа, каза „Окус-фокус!“ и измъкна бутилка мозелско вино. Напълни чашите и се чукна с него.

— За нашето дете! — извика тя. — Дано да бъде като тебе.

Изпи чашата до дъно, наля си пак и очите й светнаха.

— Какво щастие, че те срещнах — възкликна тя и се обеси на шията му.

В този миг вън издрънчаха ключове. Откъм коридора се чуха стъпки. Вратата се отвори. В стаята влезе среден на ръст, набит мъж. Жената подскочи от мястото си. Неговото лице се навъси.

— Наздраве на всички присъствуващи! — каза той и пристъпи към жената.

Тя почна да се отдръпва заднешком, и преди той да беше успял да стигне до нея, бързо отвори вратата на спалнята, намери се с един скок вътре, затръшна вратата и сложи резето. Човекът извика:

— Има време да си видим после сметките и с тебе!

След това се извърна към Фабиан, който се бе изправил смутено, и каза:

— Моля, разположете се спокойно на мястото си. Аз съм съпругът.

Известно време седяха един срещу друг, без да проговорят нито дума. След това човекът взе в ръка шишето с мозелското вино, огледа етикета му от всички страни и си наля една чаша. Изпи я и каза:

— През тоя сезон влаковете са страшно претъпкани.

Фабиан кимна утвърдително.

— Но виното е добро. Услади ли ви се? — запита човекът.

— Не разбирам особено много от бели вина — заяви Фабиан и стана.

Мъжът тръгна след него.

— Отивате ли си вече? — запита той.

— Не бих искал да досаждам повече — отвърна Фабиан.

Внезапно търговският представител сграбчи с две ръце шията му и почна да го души. Фабиан го удари с пестник по зъбите. Човекът го пусна, седна и се хвана за бузата.

— Извинявайте много! — каза печално Фабиан.

Човекът махна с ръка, изплю в носната си кърпичка нещо червено и бе зает изцяло със себе си.

Фабиан напусна жилището. Къде да иде сега? Отправи се с трамвай към дома си.

При все че Фабиан отключи вратата съвсем тихо, госпожа Холфелд го посрещна в коридора. Тъй като беше вечер, тя носеше пеньоар и бе извънредно развълнувана.

— Нарочно оставих вратата на стаята си отворена, та да ви чуя — каза тя. — Криминалната полиция беше тук. Искаха да ви откарат.

— Криминалната полиция? — запита той изненадан. — Кога идваха тук?

— Преди три часа, а преди един час още веднъж. Трябва да им се обадите незабавно. Аз, естествено, им разказах, че нощес не сте се прибирали в къщи и че вчера госпожица Батенберг, без да каже думичка, е опразнила стаята и е изчезнала.

Вдовицата искаше да пристъпи крачка към него, вместо това отстъпи крачка назад.

— Ужасно е — промълви силно развълнувана тя, — какви каши сте забъркали?

— Драга госпожо Холфелд — отвърна Фабиан. — Явно е, че фантазията ви я прихваща нещо. Ще ви се една малка любовна драма с трагичен завършек, нали? Снимките на госпожа Холфелд в траур, в качеството си на свидетелка, и на нейните двама наематели — отпечатани във всички вестници; убиецът Фабиан на подсъдимата скамейка… Я не си въобразявайте подобни дивотии!

— Е — каза тя, — мен в същност не ме засяга.

Неговата студенина я обиди дълбоко. Две години беше живял при нея този човек. Нима не го беше гледала, нима не се беше грижила за него като за собствен син? А сега той дори не намираше за необходимо да й каже какво тежи на сърцето му.

— Къде трябва да се обадя? — запита той.

Хазайката му подаде едно листче. Фабиан прочете адреса.

— Ето на! — възкликна тържествуващо тя. — Защо пребледняхте така?

Той отвори с рязко движение вратата и се втурна надолу по стълбите. На „Нюрнбергерплац“ спря едно такси, каза адреса и добави:

— Карайте колкото може по-бързо!

Колата бе стара и раздрънкана, друсаше дори по асфалта. Фабиан дръпна междинното стъкло:

— Карайте по-бързо! — извика той.

Сетне се опита да запуши, но ръката му трепереше и вятърът гасеше запалените кибритени клечки. Облегна се назад и затвори очи. От време на време ги отваряше, за да види къде се намират. Тиргартен, Тиргартен, Тиргартен, Бранденбургската порта, Унтер ден Линден. На всеки ъгъл трябваше да спират. На