същата онази свобода, от която го беше освободила. Случаят беше довел в ръцете му човек, за когото най- сетне можеше да действува, и сега този човек го тласкаше обратно към нежеланата, проклета свобода. Случаят бе помогнал и на двамата, а сега и на двамата не можеше да се помогне. В онзи миг, когато работата му доби смисъл, защото бе намерил Корнелия, той изгуби работата. И понеже изгуби работата, изгуби и Корнелия.

Жаден, той бе държал в ръката си съд за вода и не беше желал да го носи, защото съдът беше празен. И тогава, когато почти бе изгубил всякаква надежда, съдбата се бе смилила и беше напълнила съда. И той се беше надвесил над него и най-сетне щеше да пие. „Не — казала бе тогава съдбата, — не, ти не държеше съда с желание!“ И бяха избили съда от ръцете му и водата изтече през шепите му на земята.

Ура! Сега беше свободен. Изсмя се тъй високо и злобно, че останалите пътници, неприятно изненадани, се дръпнаха от него. Слезе. Безразлично бе къде ще слезе, нали беше свободен — Корнелия, дявол знае къде, си осигуряваше посредством спане кариера или отчаяние, или и двете заедно.

На „Шосещрасе“, по дължината на полицейските казарми, той видя през отворените врати зелени автомобили, проблясваха прожектори. Полицаи се катереха по колите и заставаха решително, в безмълвна колона. Няколко автомобила запърпориха в северна посока. Фабиан тръгна след тях. Улицата гъмжеше от хора. След колите се носеха подвиквания. Подвиквания, тежки като камъни. Полицаите гледаха право пред себе си.

На площад „Вединг“ те препречиха „Райникендорферщрасе“, по която се приближаваха работнически тълпи. Зад веригата, заградила пътя, конни полицаи чакаха заповед за атака. Униформени пролетарии чакаха с щурмови ремъци под брадичката цивилните пролетарии. Кой ги тласкаше едни срещу други? Работниците бяха наблизо, все по-силно звучаха песните им, и ето че полицията тръгна напред с бавна, отмерена крачка, на метър разстояние от човек до човек. Яростен вой смени песента. Не можеше да се види точно какво става, но от шума, от начина, по който нарастваше той, се долавяше, че там, отпред, работниците и полицията ей сега ще се сблъскат. След минута писъци потвърдиха предположението. Бяха се срещнали, полицията вече атакуваше. И сега конните редици се люшнаха напред, прекосиха в тръс празното пространство, копитата им тракаха ритмично върху паважа.

Нейде отпред отекна изстрел. Пръснаха се счупени стъкла. Конете се понесоха в галоп. Хората от площад „Вединг“ се опитаха да нахлуят след тях. Втора верига от постове препречи достъпа към „Райникендорферщрасе“, почна бавно да се придвижва напред и очисти площада. Полетяха камъни. Някакъв старши беше ранен с нож. Полицаите вдигнаха гумените си палки, втурнаха се напред бегом. С три камиона им докараха подкрепление. Нови полицаи наскачаха от бавно движещите се коли. Работниците бяха принудени да побягнат, спряха отново по най-отдалечените краища на площада и по улиците, които се вливаха в него. Фабиан си проби път през тая жива стена и продължи пътя си. Шумът се отдалечаваше. През три улици по-нататък навсякъде цареше спокойствие и ред.

Пред една врата стояха няколко жени.

— Хей, вие! — извика едната от тях. — Вярно ли е, че на „Вединг“ имало пердах?

— Взимат си мярка едни на други — отговори той и отмина.

— Да пукна, ако Франц не е пак там — извика жената. — Ах, само да ми се върнеш у дома!

Сред редицата на фасадите, там, където най-малко би могло да се очаква, между стари, солидни блокове с жилища под наем, имаше панаир, наречен „Северният парк на чичо Пеле“. Музика на латерни заглушаваше разговорите на момичетата, които, хванати ръка за ръка, се разхождаха в дълга верига пред входа. Младежи, влезли в ролята на отчаяни смелчаци, сновяха наоколо с накривени каскети и подвикваха дързости. Момичетата се кискаха поласкани и даваха недвусмислени отговори.

Фабиан влезе през вратата. Обстановката беше като в сушилня на открито. Ацетиленовите пламъчета примигваха и оставяха алеите и бараките в полумрак. Земята бе лепкава и обрасла с кичури трева. Поради недостатъчна клиентела въртележката бе покрита с платнища. По алеята пред бараките крачеха мъже с груби якета, стари жени със забрадки и деца, които отдавна трябваше да са в леглата.

Чуваше се тракането на рулетка. Хората стояха плътно скупчени около нея и не откъсваха погледи от въртящия се диск. Той забави своите обороти, подмина още няколко номера и спря.

— Двайсет и пет! — извика човекът, който съобщаваше номерата.

— Ето, ето!

Някаква възрастна жена с очила на носа вдигна високо билета. Подадоха й печалбата. Какво бе спечелила? Половин килограм захар на бучки.

Колелото отново забръмча:

— Седемнайсет!

— Хей, това съм аз!

Млад човек размаха билета си. Получи сто грама кафе на зърна.

— Нещо за мама — рече доволен той и си отиде.

— Сега идва редът на голямата печалба! Който спечели, може да избира!

Колелото забави хода си, изтрака, спря, не, превъртя се с още няколко номера.

— Девет!

— О, тук!

Млада фабрична работничка плесна с ръце. Зачете списъка на печалбите.

— Главната печалба се състои от две кила първокачествено пшенично брашно или половин кило краве масло, или триста грама кафе на зърна, или седемстотин и петдесет грама бекон.

Работничката поиска да й дадат половин кило краве масло.

— Не е малко за десет пфенига — извика тя. — Заслужава човек да си го вземе.

— Започва следващото теглене — изрева човекът край рулетката. — Кой не е играл още, кой иска пак да играе? Хей, бабо! Тук е Монте Карло за бедняците! Никаква марка, никаква половин марка, само десет пфенига!

Отсреща имаше друго подобно заведение. Само че томболата там се разиграваше за месо и наденици и билетите струваха двойно по-скъпо.

— Главната печалба, уважаеми дами и господа, този път главната печалба е половин хамбургска гъска! — крещеше съпругата на някакъв месар. — Двайсет пфенига, само малко смелост, моите хора!

Помощникът й режеше с огромен нож тънки парченца кървавица и ги раздаваше за проба на ония, които купуваха билети. Устата на останалите се наливаха със слюнки. Бързо измъкваха по двадесет пфенига от портмонетата и протягаха ръка.

— Какво ще кажеш за печена гъска? — обърна се към жена си някакъв мъж без връзка и без яка.

— Жалко ще бъде за парите — каза тя. — Ние нямаме късмет, Вилем.

— Чакай — рече той, — понякога все пак е забавно.

Купи един билет, пъхна в устата на жена си късчето кървавица, което му подадоха, и впери в колелото поглед, изпълнен с очакване.

— С това тегленето започва! — извика съпругата на месаря.

Колелото забръмча. Фабиан продължи пътя си. „Хиподром и танци“ беше написано над една голяма палатка. 20 пфенига вход. Той влезе. Заведението се състоеше от два кръга. Горният от тях стърчеше като наколно жилище под купола и на него се танцуваше. По средата му се намираше духов оркестър, който свиреше тъй, сякаш музикантите бяха скарани помежду си. Момичета стояха облегнати на парапета. Младите мъже посягаха към тях. Не се церемониха много. Другият кръг представляваше настлан с пясък манеж, гдето под звуците на оркестъра се носеха в тръс три съвсем закъсали кранти. Да не заспят ги възпираше само ръководителят на манежа, който бе нагизден с цилиндър, размахваше камшик и повтаряше:

— Хоп!

Върху дребен, бял едноок кон яздеше в мъжка стойка някаква жена. Полата й се беше дръпнала над коленете. Яздеше по немски маниер и всеки път, когато паднеше върху седлото, се засмиваше.

Фабиан седна край манежа и изпи една бира. Щом наближеше да мине покрай него, ездачката смъкваше полата си. Начинанието й беше безсмислено. Полата тутакси се дръпваше пак нагоре. Когато мина за четвърти път край масата на Фабиан, тя се усмихна леко и не смъкна полата си. При петата обиколка белият кон спря пред масата и втренчи сляпото си око в бирената чаша.

— Там няма захар — рече жената и погледна Фабиан право в лицето.