— А кой живее в този надзираван пансион?

— Млади мъже, драги мой. Безплатно жилище и храна. А към това получават и трийсет процента от доходите.

— От кои доходи?

— Моят клуб на антихристиянски настроени млади мъже се посещава от дами от най-доброто общество. Тия дами не винаги са хубави и стройни и никой не им вярва, че са били млади. Но имат пари. И колкото и да им поискам, плащат. Моите питомци печелят. А дамите се чувствуват щастливи. Откупиха вече от мен трима млади мъже. Те имат значителни доходи, собствено жилище и малки приятелки, тайно, разбира се. Единият — той е унгарец — беше закупен от жената на някакъв фабрикант. Живее си като принц. Ако е умен, след една година ще има цяло състояние. И тогава ще може да прати по дяволите старото плашило.

— С други думи, публичен дом с мъже! — каза Фабиан.

— Днес един подобен институт има много по-голямо право на съществуване, отколкото женските публични домове — заяви Ирене Мол. — Пък и аз, от млади години още, винаги съм си мечтала да притежавам подобно заведение. Много съм доволна. Имам пари и почти всекидневно ангажирам нови сътрудници към предприятието.

Спряха.

— Стигнахме — каза тя.

Пансионът се помещаваше в голяма елегантна къща.

— Ще ти направя едно предложение. Ти не ставаш за пансионер, драги. Прекалено си придирчив, пък и вече си твърде стар за бранша — клиентките ми предпочитат двайсетгодишни момчета. Освен това страдаш и от криворазбрана гордост. Но бих могла да те използувам като секретар. Малко по малко става необходимо да се води редовно счетоводство. Би могъл да работиш, пък и да живееш в личните ми помещения. Какво мислиш по тоя въпрос?

— Ето пакетите — каза Фабиан. — Не ми се иска да предизвиквам гаденето, което се надига в гърлото ми.

В този миг от дома излязоха две млади момчета. Бяха облечени елегантно; когато видяха госпожа Мол, поколебаха се и свалиха шапки.

— Гастон, имаш ли днес право да излизаш? — запита тя.

— Маки смяташе да идем заедно да видим колата, която му е обещала номер седем. След двайсет минути се връщам.

— Гастон, ти се връщаш веднага в стаята! Що за безпорядък; Маки ще отиде сам. Марш! Номер дванадесет се е обадила, че ще дойде в три часа. Дотогава ще спиш. Върви!

Младият човек се върна в къщата, другият поздрави още веднъж и продължи пътя си.

Госпожа Мол се обърна към Фабиан.

— Пак ли не искаш? — Тя взе пакетите си. — Давам ти една седмица срок да си помислиш. Сега вече знаеш адреса. Помисли си добре. Да умреш от глад — това е въпрос на вкус!

Тя влезе в къщата.

— Прилича едва ли не на принуда — промърмори Фабиан и тръгна в обратна посока.

Яде в една кръчма наденица с картофена салата, а освен това прочете вестниците, оставени там на разположение на посетителите, записа си обявленията за работа. После купи от някаква влажна и мрачна книжарничка хартия и пликове и съчини четири писма до фирмите, които предлагаха работа. След като ги пусна в пощенската кутия, реши, че е вече време. И, доста уморен, се отправи към цигарената фабрика.

— Ще ви виждаме ли пак сред нас? — запита го портиерът.

— Искам само да се срещна тук с майка си — отвърна му Фабиан.

Портиерът му намигна.

— Разчитайте напълно на мен.

Фабиан изпита неприятно чувство, загдето този човек, както изглежда, разбра цялата комедия. Бързо отиде в сградата на управлението, настани се в нишата на един прозорец и почна да поглежда всеки пет минути часовника си. Щом чуеше стъпки, притискаше се плътно към прозореца. След десет минути работният ден трябваше да свърши. Чиновниците бързаха. Никой не го забелязваше.

Готвеше се вече да напусне скривалището си, когато отново чу стъпки и гласове.

— Утре на дирекционен съвет ще докладвам за конкурса, изготвен от вас, драги Фишер — каза единият глас. — Предложението е забележително. Ще се научат да ви ценят.

— Господин директорът е много милостив — отвърна другият глас. — Но всъщност нали аз само наследих проекта от господин доктор Фабиан!

— Наследството е собственост като всяка друга собственост, господин Фишер! — Тонът на директора беше станал неблагосклонен. — Неприятно ли ви е предложението ми? Имате ли нещо против да се поувеличи заплатата ви? Е, тогава? Освен това проектът се нуждае от някои подобрения. Ей сега ще продиктувам на машина един доклад въз основа на вашия материал. Повярвайте ми, нашият конкурс ще има великолепен резултат! Е, вие вече можете да си вървите в къщи. Добре ви е на вас.

— „Майсторът винаги трябва да се мъчи.“ Тъй е писал Шилер — забеляза Фишер.

Фабиан излезе от нишата. Фишер уплашено отскочи крачка назад. Директорът Брайткопф се мъчеше да поотпусне с пръст яката на ризата си.

— Аз съм по-малко изненадан, отколкото вие — рече Фабиан и се отправи към стълбите.

— Ето го, идва вече — каза портиерът, който разговаряше с майката на Фабиан.

Тя беше оставила на пода куфара си; върху него бе сложила пътната си чанта, чантичката и чадъра си и кимна на своя син.

— Поработи ли както трябва? — запита тя.

Портиерът се усмихна добродушно и се върна обратно в своята будка.

Фабиан подаде ръка на майка си.

— Имаме още половин час време — рече той и вдигна багажа.

След като запазиха във влака едно място до прозорец (в средния вагон, тъй като госпожа Фабиан смяташе за целесъобразно предварително да намалява до възможния минимум неприятните последици от някоя евентуална железопътна катастрофа), двамата се заразхождаха насам-натам пред купето.

— Да не се отдалечаваме толкова! — дръпна тя за ръкава сина си. — Много лесно е да се открадне един куфар. Докато се обърнеш, и той изчезнал.

В края на краищата Фабиан стана по-подозрителен и от майка си и непрекъснато поглеждаше през прозореца към мрежата с багажа.

— Сега вече мога да си замина — рече тя. — Закачалката на палтото ти е зашита. Стаята ти пак има горе-долу приличен вид. Госпожа Холфелд изглеждаше обидена. Но човек не може да се съобразява с това.

Фабиан изтича до един от подвижните бюфети и донесе оттам сандвич с шунка, пакетче кейк и два портокала.

— Колко си лекомислен, момчето ми! — каза майка му.

Той се засмя, качи се в купето, пъхна тайно една банкнота от двадесет марки в ръчната й чанта и слезе обратно на перона.

— Кога най-сетне ще си дойдеш пак у дома? — запита тя. — Всеки ден ще ти готвя някое от твоите любими яденета и ще ходим на гости в градината на леля ти Марта. В магазина и без това има толкова малко работа.

— Щом мога, ще дойда — увери я той.

Когато застана на прозореца на купето, майка му рече:

— Пази си здравето, Якоб! И ако тук не потръгне както трябва, стегни си вързопчето и се върни в къщи.

Той й кимна. Гледаха се и се усмихваха един другиму тъй, както хората се усмихват по пероните на гарите — също като при фотограф, само че надлъж и шир не се виждаше никакъв фотограф.

— Всичко хубаво! — прошепна той. — Чудесно беше, дето дойде.