деветнадесетия или икономисти от двадесетия век. И все пак старецът беше ненадминат. Фабиан намери едно типологично тълкувание и зачете:
„Тъкмо това е разликата, обозначена от Платон чрез изразите ??????? ????????. Същото би могло да се отнесе и за твърде различната впечатлителност, проявявана от различните хора към приятните и неприятните възприятия, поради което един се смее на нещо, докарало друг вече почти до отчаяние; при това възприемчивостта към приятни усещания е толкова по-слаба, колкото по-силна е възприемчивостта към неприятните, и обратно. При равна възможност за щастлив или нещастен завършек на някаква работа, ???????? ще се ядосва или тормози при нещастния, но няма да се радва при щастливия завършек; докато ??????? няма да се ядосва и тормози при нещастния, но ще се радва при щастливия край. Ако ???????? успее в девет от десет свои начинания, той не им се радва, а се ядосва на едното, в което не е сполучил; а ??????? е в състояние при точно обратния случай все пак да се утеши и да се развесели с единствения си успех.
Но тъй като няма недъг без съответни компенсации, и в дадения случай ???????? тоест мрачните и плахи характери, трябва да се справят общо взето с множество въображаеми, но затова пък с далеч по-малко реални несполуки и страдания, отколкото веселите и безгрижните характери; защото онзи, който вижда всичко черно, винаги се опасява от най-лошото и съответно взема предпазни мерки, не се излъгва в сметките си толкова често, колкото оня, който винаги гледа на всичко с увереност и откъм веселата страна.“
— Какво бих могла да ви предложа? — запита възстара госпожица.
— Имате ли памучни чорапи? — попита Фабиан.
Възстарата госпожица го погледна с възмущение и отвърна:
— На първия етаж.
Фабиан остави книгата на масата и заслиза по стълбите. Имаше ли право Шопенхауер да поставя на едно равнище тия два човешки типа? Нима самият той не бе заявил в своята психология, че чувството на охота в същност представлява духовен минимум от неохота?
В отдела за порцеланови изделия и керамични произведения на изкуството се беше стълпила развълнувана навалица. Фабиан се отправи нататък. Купувачи, продавачки и празноскитащи бяха заобиколили малко разплакано момиченце, което трябва да беше около десетгодишно, носеше на гърба си училищна чанта и беше облечено бедно. Цялото тяло на детето трепереше и то се взираше ужасено в злобните, възбудени лица на възрастните около него.
Дойде управителят на отдела.
— Какво става тук?
— Пипнах това нагло същество, тъкмо като крадеше един пепелник — заяви някаква стара девица. — Ето!
И тя вдигна малка пъстра съдинка и я показа на своя началник.
— Веднага при директора! — изкомандува шефът.
— Това е то днешната младеж — рече някаква безвкусно натруфена гъска.
— Хайде, при директора! — извика една от продавачките и грубо хвана момиченцето за рамото.
То заплака още по-силно.
Фабиан си проби път през навалицата.
— Пуснете веднага детето!
— Но моля ви се — обади се управителят на отдела.
— Отде накъде се месите вие? — запита някой.
Фабиан перна продавачката през пръстите, за да пусне детето, после притегли момиченцето към себе си.
— Защо си взело точно пепелник? — запита го той. — Да не би да си пропушило вече пури?
— Нямах пари — каза момиченцето. После се надигна на пръсти. — Днес татко има рожден ден.
— Значи, чисто и просто краде, защото няма пари. От хубаво по-хубаво! — възмути се натруфената гъска.
— Напишете ни касова бележка — обърна се Фабиан към продавачката. — Ще вземем пепелника.
— Но детето заслужава наказание! — настояваше управителят на отдела.
Фабиан пристъпи към него.
— Ако се възпротивите на предложението ми, ще направя на сол целия ви порцеланов щанд.
Управителят сви рамене, продавачката написа бележка и изпрати пепелника на щанда за получаване. Фабиан отиде на касата, плати и взе пакетчето. Сетне придружи детето до изхода.
— Ето ти пепелника — каза му той. — Но внимавай хубаво да не го счупиш. Имало едно време едно малко момченце и то купило голямо глинено гърне за готвене. Искало да го подари на майка си за Коледа. И когато празникът дошъл, то взело гърнето в ръка и се запътило към полуотворената врата. Коледната елха блестяла приказно. „Ето мамо, тук има за теб едно…“ — започнало то и искало да каже: „Тук има за теб едно гърне“. Но в този миг се чул силен трясък, гърнето се счупило в ръба на вратата. „Ето ти, мамо, дръжката“ — рекло момчето, защото в ръката му била останала само дръжката.
Момиченцето го погледна, стисна здраво с две ръце своя пакет и каза:
— Но моят пепелник е без дръжка.
Поклони му се и побягна. После се извърна още веднъж, извика: „Благодаря!“ и изчезна.
Фабиан излезе на улицата. Дъждът беше спрял. Застана на бордюра и се загледа в автомобилите.
Една от колите спря пред него. Някаква стара дама, натоварена с пакети, се надигна тежко от мястото си, за да слезе. Фабиан отвори вратата, помогна на дамата, свали шапка и отстъпи встрани.
— Ето! — каза някой до него.
Беше старата дама. Тя тикна нещо в ръката му, кимна и влезе в универсалния магазин. Фабиан разпери пръсти. Върху дланта му имаше дребна монета. Без да желае, бе спечелил един петак. Нима вече беше добил вид на просяк?
Прибра монетата в джоба си, после пристъпи напук отново до бордюра и отвори вратата на още една кола.
— Ето! — рече някой.
Пак му подадоха монета.
„Че то се разраства вече в занаят“ — помисли си Фабиан, когато след четвърт час печалбата му стана шестдесет и пет пфенига. „Ако сега мине оттук Лабуде и види как отварям автомобилни врати, аз, завършилият история на литературата!“ — помисли си той.
Но тази мисъл не го изплаши. Не би искал да среща сега само майка си, а и Корнелия.
— Бихте ли приели едно скромно подаяние? — запита някаква жена и му подаде една по-едра монета.
Беше госпожа Ирене Мол.
— От доста време те наблюдавам, момчето ми — каза тя и се усмихна злорадо. — На нас все ни върви да се срещаме. Толкова зле ли ти е тръгнало вече? Ти постъпи прибързано, като отхвърли предложението на мъжа ми. Пък можеше да запазиш и ключовете. Все се надявах да те видя пак. Въздържаността ти само раздразва още повече желанието у мен. Хайде, помогни ми сега да си отнеса пакетите. Бакшишът вече е в джоба ти.
Фабиан й позволи да го натовари с пакетите си и я последва мълчаливо.
— Какво мога да сторя за теб? — запита замислено тя. — Уволнили са те от служба, така ли? Аз не съм злопаметна. За съжаление на Мол не може да се разчита вече. Той отпътува с параход за Франция или кой го знае за къде. И сега в жилището ни се е заселила криминалната полиция. Мол злоупотребявал с парите, дадени под негов нотариат. И то не напоследък, а от години насам. Никога не съм очаквала от него подобно нещо. Подценявали сме го.
— От какво живеете сега вие? — запита Фабиан.
— Отворих пансион. В днешни дни големите жилища са евтини. Мебелите ми подари един стар познат, тоест познанството ни е отскоро, стар е самият познат. В негова собственост останаха няколко дупки по вратите, откъдето може да наднича.
