отхвърлени.

Заради безброй поколения, през които е бил пренебрегван, потокът на съзнанието на нашата раса е бил замърсен от страх, съмнение и слабост, а това е породило многобройни ограничаващи убеждения. Като пиявици, те смучат жизнената ни сила. Заслепяват ни за истинската ни мощ и слава. О, паяк, чието ухапването ни кара да халюцинираме. Майка на всички илюзии. Мръсно, жълто, двуглаво куче, което говори с двете си усти едновременно. Лъжец. Измамник. Крадец. Нямаш място в храма.

Тези убеждения са раните на моето поколение, кървим и страдаме заради тях. Рани, които всеки от нас трябва да излекува, за да можем да се почувстваме завършени…

Това не е някакво просто, интелектуално упражнение. А е работа за вълшебник. За майстор. За ясновидец. Бъдещето ни ще се развие, в зависимост от успеха или провала на начинанието. Съдбата ни се определя от убежденията, които запазваме и онези, които отхвърляме. Каквото и да съчетаем в нас, в това ще се превърнем. Това, което липсва в храма, няма да присъства и в живота ни. Такъв е законът. Свещен закон. Велик закон.

Готов съм да отхвърля моята действителност. Да отрека сетивата си. Да преобърна небе и земя, ако това се иска, за да построя храм, достоен за това призвание. Трябва да създам свой собствен храм. Никой да не може да пристъпи, освен ако не позволя… Храмът е мой и мога да го оформям, украсявам и строя по свой си начин. Не е необходимо да приемам неща, приети от други преди мен. Не трябва да следвам ничии други представи, освен моите собствени. Необходимо е само да съм верен на себе си и на гласа вътре в мен.

О! Възторгът от гледката на храма в мен. Тук ще живея. Тук ще се докосвам до Великата Мистерия. Оттук ще се втурвам в непознати светове. Това ще бъде моят параклис и моят потир. Моята лодка. А лодката ще бъде здрава, способна да издържи на най-бурните вълни, тъй като възнамерявам да изследвам нашир и длъж. Ще следвам потока на съзнанието в непознати води. Очаква ме толкова много.

Моят свят се отваря. Зрението ми е чисто. А гласът в мен говори, „Бъди дързък. Не чакай. Построй ми храм, ще живея с теб и ще ти донеса големи съкровища.“ Сега виждам и разбирам, че няма неща, които да не мога да направя. Няма място, където да не мога да отида. Ето така стои въпросът с човешките същества, така е стоял и така ще бъде завинаги. Велика и благородна съдба очаква всеки, който се осмели да следва този път.

Следващите няколко месеца са период на отражение. Период на самоанализ. Период на смут и объркване. Подобно на това да живееш в къща в ремонт. Сякаш нищо не си е на мястото, пълен хаос. Много ограничаващи убеждения биват отхвърлени незабавно. Някои напускат доброволно. Други се налага да бъдат влачени, те пищят и ритат с крака, и това понякога се повтаря отново и отново. Мисля, че вече са си отишли, че съм се очистил от тях, само за да ги открия отново седмица по-късно, а понякога дори и след час.

Възприети са нови убеждения. Някои се чувстват като у дома си и свикват бързо. Други обаче трябва да бъдат придумвани и връщани от време на време, защото бягат щом им обърна гръб. По-трудно е, отколкото очаквах. Понякога ми се иска да се предам. Струва ли си? Питам се. Но гласът в мен винаги ме окуражава да продължавам.

За смяната на даден модел за действителността с друг е необходимо време и търпение. Изглежда странно. Нереално. Понякога ефектът сякаш е отрицателен. Този период на преход възбужда страхове, води до безпокойство, усложнения. Иска ми се да ви кажа, че е бил гладък преход, но не е така. Споменавам това, само заради тези, които искат да следват пътя — да бъдат по-добре запознати с терена. Това не е път за плахи сърца или мързеливи хора. Необходимо е много да дадеш, преди да получиш, каквото и да било. Хората, търсещи бързи резултати, скоро изоставят този път, наричайки го път за глупаците. Но те са глупаците, защото няма друг начин храмът да бъде построен, освен камък по камък. Издига се с тежък труд и пот на челото.

При строенето на храма използвам много източници. Пия на големи глътки от извора на предците ми. Не се налага да съм предан на нито една система и така избирам най-добрите убеждения. Убеждения, които ми прилягат на сърцето. Нямам никакви ограничения или табута да заимствам, изтривам или добавям от една система към друга, стига да отговаря на целта ми. Онези, които не се съгласят с мен относно моя подход, са в пълното си право, ако това е тяхното убеждение. Бъдете верни на себе си.

Започвам с цитат от Библията: „Светият Отец на драго сърце ви дава всичко, което поискате“.

Започвам с това убеждение, тъй като то съдържа няколко вдъхващи сила елемента, които мога да използвам. Първо, Отецът, Бог, Първоизточникът, Великият светец. Нещо по-голямо от мен съществува. Нещо, наричано Бог. Обръщат се към него с „Отче наш“. Свързан съм с него. Изглежда връзката е близка. За него е удоволствие да ми дава всичко, което поискам? Това е много могъщо убеждение… ако можете да повярвате в него.

И така работата започва. Окуражавам ума си да се спира за дълго на това твърдение. Да го обмисля. Какво означава? Кой е този Отец? Да ми даде всичко, което поискам? Звучи невероятно. Прекалено хубаво, за да е истина, но все пак е написано в Библията. Идва от предците ми. Вярвам ли в това? Няма значение. Няма значение? Трудно ми е да повярвам на собствените си думи.

Съвсем неочаквано по гърба ми полазват тръпки — нагоре, надолу. Чувствам се така развълнуван като дете току-що направило първите си крачки и открило свободата. Като човек, видял нови хоризонти и възможности да се разкриват пред него, знаейки, че повече няма да е ограничен. Няма значение дали вярвам или не. Няма значение!

Колко чудесно. Колко освобождаващо. Колко стимулиращо. Отсега нататък всичките ми убеждения ще се избират вътре в мен, а няма да ми бъдат налагани отвън. Аз ще решавам. Сам ще избирам в какво да вярвам. Ще изградя света си въз основа на вътрешната представа, а не чрез външните си сетива. Да избера ли това убеждение? Това е единственият въпрос, който ще трябва или ще искам някога да си задавам. Ще направи ли храма по-красив? Ще укрепи ли основите му? Достатъчно ценно ли е това убеждение, че да го допусна в съзнанието си? Това са единствените въпроси, които трябва да си задавам.

И така аз си изготвям дневна програма, за да се съсредоточа и да размишлявам върху нещата, в които искам да вярвам. Запечатването им в съзнанието наподобява много метода на запомняне на таблицата за умножение — чрез безброй повторения. Знам, че всяка мисъл или схващане, подхранвани и наторявани чрез повторение, ще пуснат корени в мен. Накрая, ако съм достатъчно упорит, ще оживят вътре в мен. Знам това благодарение на опита си, така че съвестно полагам усилия.

„Светият Отец на драго сърце ми дава всичко, което поискам“. Светият Отец? Какво е Отецът? Представям си любящ, щедър, грижовен Бог, само дето думата Бог не е добра. Не е подходяща. Прекалено натоварена е с религиозен смисъл. По-скоро си представям как вселената се разгръща щедро, с любов. А това е по-добре. И удовлетворява вселената, така че да ми дава нещата, които поискам. По някакъв начин съм свързан с нея. С Великата Мистерия. Обичам това понятие. Показва, че не е нужно да знам какво точно е. Велико е и е мистерия. Това ме задоволява. Удобно ми е да съм в неизвестност. Достатъчно вълнуващо е да знам за съществуването на нещо толкова прекрасно, без да ми е известно какво точно е. Ако се налага да знам повече, ще ми бъде казано повече, сигурен съм. И така Великата Мистерия без усилия прави реални