Колкото и да е неуловима, тя се движи в мен. Винаги е била там, но рядко съм я виждал, оставям я да влезе в мен, да ме погълне и да ме преобрази. Тук и Сега оживява, става сияйно, всеобхватно. В Тук и Сега се съдържа всичко. Нищо не ми е необходимо, когато се изгубвам в присъствието му. Желания, тревоги: какво са това? Колко немощни. Колко жалки. Изчезват засрамени, препускайки като обезумели. Те знаят, че не притежават величието на това, което е тук сега и се разгръща. Дори самите мисли изглеждат ограничени, покорни, плахи.

Обедно време е. Слънцето пече. Имам да свърша някои неща. Време да отида на пазар. Тук и Сега идва с мен до магазина. Тук и Сега пазарува с мен. Тук и Сега ми помага да избера продуктите. На път за вкъщи Тук и Сега липсва или по-скоро аз не съм там с него. Замислил съм се, правя планове какво да сготвя за вечеря. Приятели ще ни дойдат на гости. Обещах на жена си да сготвя. Всичко това ми минава през главата, докато карам към вкъщи. Откривам, че Тук и Сега не обича мисленето. Рядко е с мен, когато правя някакви планове.

7 часа вечерта е. Режа зеленчуците за вечерята, само дето не режа зеленчуци. То реже зеленчуци. Аз съм свидетел на чудото. Тук и Сега е с мен. Държа моркова в ръката си, виждам оранжевия му цвят, усещам повърхността му, знам, че идва от почвата, където слънцето и земята са го подхранвали щедро. Това са дълбоки усещания, докато държа моркова. Той е дълъг, виждам дължината му. Усещам я. Вътре в себе си. Виждам колко кръгъл и червен е доматът, и червеното е доматено червено, плътно. Виждам частиците на дървената дъска за рязане, усещам повърхността й.

Чувам как Силвия се смее и говори с приятели в другата стая. Гостите са пристигнали, гласовете им, като напев на вятъра, ме вълнуват. Отвън, пред кухненския прозорец се спуска малко клонче с червени боровинки. Червено почти като червеното на домата, но още по-блестящо, дълбоко, типично боровинково. Малки, дребни плодове, които споделят Тук и Сега с мен и морковът, и доматът, и Силвия, и гласовете, и дъската за рязане.

Разрязвам моркова и звукът от ножа по дъската е звукът на живота. Като малък химн. Завършен и цял само по себе си. Парчето морков лесно се отделя. Дръжката на ножа е гладка в ръцете ми. Звучи музика. Хора се смеят. И всичко това се случва за част от секундата. Всичко, осъзнавам го. Всичко, това ме докосва и ме вълнува.

Загубвайки се в Тук и Сега, сякаш някаква плавност ме обзема, сякаш се втечнявам. Сплав от сто милиона усещания, наблъскани в един миг. Танцът на Шива. Звуци, цветове, събития, вселената се разгръща. Къс по къс, тя се открива. Тук и Сега я дарява с целувката на живота. Прави всичко толкова ярко и живо.

Тук и Сега поставя всичко на пиедестал. Боготвори го. Обявява го за по-свято от всичко останало. И по този начин всяко нещо царува по свой собствен начин, със своя собствена слава и величие. Недокоснато. Великолепно. Свято. Никога не съм се чувствал по-жив.

Празнувам този ден, този миг. Нямам нужда от нищо. Не искам нищо. В тази секунда в мен се съдържа всичко. Къде да съм, ако не тук? Кой да съм, ако не самият себе си? Кое време е по-добро от това, което внезапно изниква пред мен?

Внезапно, напълно неочаквано, аз го виждам ясно. Виждам царството ясно. Сега знам. Царството е тук, точно в този миг. Царството, което търсих така упорито, не е нищо друго, а моето пробудено съзнание. Бил съм по следите на царството през целия си живот, а не съм го знаел.

О, колко ефирно е била скрита тайната. Царството се съдържа във всяка секунда. Във всеки човек и предмет от секундата. Колко време напразно търсене? А сега го виждам навсякъде.

Очите ни на смъртни не го съзират, толкова сме ангажирани с ежедневните си занимания, но духовните усещания, веднъж пробудени, литват към него като птица към гнездото, и ни пренасят, изведнъж се озоваваме в царството. Човек, не влиза в царството чрез истини и учения, а чрез всеки миг, предавайки се на Мистерията.

Всеки миг е свято място. Всеки миг е мой любим. Поглъщам дълбоко всеки миг. Опознавам го напълно. Изпивам същността му. Наблюдавам го. Всичко се съдържа в мига. И ето аз съм в самия му център. Жив. Щастливо жив. Развълнуван съм, че нещо толкова невероятно се случва с мен.

О, виждам Великия Светия — великолепието му господства навсякъде около нас. Царството е вътре и отвън. Не е нещо несъществуващо и недостижимо. Сега, когато воалът е повдигнат, всичко е лъчисто и величествено живо. Да знаете това, означава да живеете в царството и занапред.

Сега разбирам. Аз съм огледалото, през което се вижда всичко… И нищо не е нечисто и опетнено, освен ако аз не го направя такова.

Аз съм призмата на всяко възприятие. Не трябва да се променям, да ставам по-добър или по-красив — трябва просто да се видя красив и в призмата ще бъда такъв. Грозен, такъв, съм… Прекрасен, такъв съм. Недостоен, такъв съм. Всичко съществува и всичко е вътре. Така е било и така ще бъде занапред.

И така, избирам да гледам на себе си и на живота си, чрез представата, дадена ми от Великата Мистерия. Мое ще бъде това, което съм видял и почувствал в най-величавите си мигове.

Ще бъда като пекаря, който смесва маята с брашното, за да може тестото да бухне и двете да станат едно цяло.

Животът ще бъде тезгяха, над който ще се трудя. Преживяванията ми ще минават през ръцете ми, а аз с любов и вещина ще меся и ще изпека хубав хляб.

Когато се издигам и излизам от рамките на нормалните усещания, виждам, че всичко е великолепно и такава ще е представата ми. С тази палитра ще нарисувам живота си.

Ще виждам великолепието на живота в болест и в здраве.

Ще виждам великолепието на живота в провалите и успехите.

Ще виждам великолепието на живота в отчаяние и надежда.

Ще виждам великолепието на живота в тъга и радост.

И това ще е моят дар. Това е свещената ми песен. Да виждам величието и чудото и да го оповестявам високо и ясно, така че всички да чуят.

Не виждам по-голяма чест, от честта да почитам себе си. Да почитам живота си. Дъха, който поемам. Всичко, което очите могат да видят, а ръцете ми да пипнат. Да почитам земята, по която стъпвам и всеки човек, когото срещам. Може да не постигна нищо по-велико в живота си, но ако успея да направя това, то аз съм се справил.

Всеки ден за мен ще е чудо, не заради някое специално, чудесно събитие. Не, а само защото съм жив и живея с, и вътре в, Обичания от мен. Живея във Великата Мистерия, движа се и съществувам — това е чудото.