терен.

Освен това дневникът ще направи по-смирен търсещия, тъй като той ще открие колко слаби и преходни са най-добрите му намерения. С възвишени идеали и сурова непоколебимост решаваме да се отдадем на различни, духовни практики. И ние започваме, изпълнени с най-добри намерения, дори и с капка превъзходство в поведението ни. Работим върху себе си в продължение на няколко дни или седмици, но след това започваме да пропускаме ден или два, след това седмица или две, докато накрая, леко изумени, не си зададем въпроса: „Какво се случи?“

И така започваме отново, но този път ще е различно, твърдо решаваме, че сега вече ще се придържаме към програмата си, но се проваляме отново и отново. Дневникът, който водим всеки ден, ни позволява да проследяваме опитите си, началото, прекъсванията, периодите на продуктивност и застой. Дори опитът за водене на дневник всеки ден е показателен. Отначало пишем в него ежедневно, след това пропускаме няколко дни и внезапно се връщаме към дневника си, за да открием, че са минали три седмици или три месеца, без да сме написали нищо. Какво се е случило?

Това е работа, която не подлежи на разбиране. Никога не трябва да се подценява мащабността на задачата. Тук има много повече от видимото на пръв поглед.

Трябва да сте наясно с истината. Ще се проваляте отново и отново. Ще се препъвате и ще падате стотици, дори хиляди пъти. Преди да забележите истински напредък и стабилност, ще се отчайвате, ще губите вяра, ще се обезкуражавате, съмнявате, ще се самосъжалявате, ще се чудите дали някога въобще ще се случи нещо.

Означава ли това, че сте изгубили пътя? Не, изобщо не. Ето нещо ценно, което трябва да знаете — това е пътят. В началото чувството за безсилие е силно — при зараждането на нашата духовност — и точно в този момент се нуждаем от търпение и самоотверженост. Човек се мята между възторга и пълното отчаяние. Възторг, когато благодарение на милостта на Великата Мистерия, Светият Дух ни изпълва и ние напълно осъзнаваме и сме опиянени от неговото съществуване, той е жив и е вътре в нас, сигурни сме в това. В нас цари увереност, вътрешен мир и радост. Откриват ни се истини и осъзнаваме всичко в дълбочина.

Обаче ни завладява пълно отчаяние, когато това осъзнаване изчезне също така внезапно, както се е появило, и ни остави зачудени дали не сме си измислили цялата случка. Съмнение се прокрадва и ни поглъща тъмнина, нямаме лампа или газ и оставаме в това състояние с дни, може би дори седмици. Отчаяно се стремим към същото чувство, към състоянието на единство със Светията, но всичките ни старания са напразни и ни се струва, че е минала цяла вечност. И тогава, внезапно, усещането се завръща.

Търсещият ще си спести много вътрешни терзания, ако осъзнае, че има върхове и спадове на съзнанието, че пътешествието навътре е свързано с приливи и отливи, така реални като тези на океана. Трябва да вземете това предвид при изграждането на светилището вътре във вас.

Иска ми се да знаех това преди много години, когато неуморно се борех да достигна до светлината, само за да ме обземе чувството за безсилие, когато тя изчезнеше. Постоянно се питах, Защо?… Защо изчезна?, мислех си, че аз не правя нещо както трябва, че съм неспособен. Може би не бях достатъчно откровен? Но сега знам и разбирам приливите и отливите и когато тъмнината ме обгърне, имам лампа и газ, и само чакам светлината да се появи отново. Чакам спокоен и уверен. Вече съм опитен моряк. Плавал съм в тези води. Имам карта на територията. Напълно спокоен съм в тъмнината.

Духовните практики, извършвани, докато човек тъне в тъмнина, също имат своята полза. Те са отсечки от пътя, които не могат да бъдат прескочени и неимоверно укрепват вътрешното ни Аз. Без тях не бихме имали напредък. Трябва да сме благодарни за тези възможности. Ако искате да рискувате и да се потопите надълбоко, трябва да се научите да плувате, не само по течението, а и срещу него. Това не е пътешествие за плахи или слабохарактерни хора.

Така че заредете се с безкрайна доза съчувствие към себе си и вътрешните си борби. Съвземайте се отново и отново. Всичко върви, както трябва.

Тези, които са се посветили на пътя, получават всичко.

Плащане на сметки, ходене на зъболекар, готвене, оправяне на леглото, ходене на работа — животът е низ от подробности. Разговор с приятел по телефона, ходене до магазина за продукти за вечерята, пране, гладене на риза, гледане на филм. Подробности. Обичайни подробности. И все пак точно чрез тези подробности се разкрива тъканта на живота. Материя, така сложно оплетена. Различни конци и цветове, смесени така ненатрапчиво. Тъканта е едно цяло и все пак всяка нишка е част от това цяло. Ако нямаше части, нямаше да съществува и цялото, затова аз обичам и се радвам на частите, тъй като обичам цялото.

Кое в живота е маловажно? Кое трябва да бъде игнорирано, претупано, избегнато? Какво е животът без подробностите?

Брат Лорънс, християнският мистик, който постига духовност чрез пълно себеотрицание при изпълняването на задълженията си като готвач в манастира, казва: „Господ не гледа размера на делата, а количеството любов, което човек влага при изпълнението им.“ Брат Лорънс, притежаващ простота и душевна чистота в изобилие, е обърквал другарите си монаси, като е твърдял, че времето за молитви е без значение за него, тъй като всяко негово действие е молитва. Той е бил смаян от необходимостта да ходи в параклиса да се моли по времето, определено за молитви и така да засвидетелства предаността си, тъй като самият му живот е изразявал предаността му. Смятал е това време за загубено, тъй като в действителност е трябвало да бъде в кухнята, да работи и да приготвя ястия за братята си.

Ако мога да се докосна до Светия Дух по време на молитва и медитация, защо да не мога и докато бърша съдовете? Или в колата, докато пътувам за уговорена среща? И ако не мога да го постигна в тези моменти, що за връзка е това?

Всичко става по-мащабно, сякаш гледано през лупа, когато човек разбере, че подробностите са проявление на Светията и че е част от чудото. Обикновено? Нищо не е обикновено, освен ако не искаме да наречем най-красивия скъпоценен камък обикновен. Освен ако плачът на новороденото е нещо обикновено. Освен ако блестящите краски на залеза са обикновени. Всяко нещо е необикновено, притежава своя собствена красота. И дори когато забравим това, когато се паникьосаме, объркаме, почувстваме се съкрушени — не е ли това също част от подробностите на живота? Трябва ли да избягваме тези чувства? Или напротив, да ги прегръщаме, обичаме, приемаме като част от това, което сме?