голяма старомодна китара, която бе задигнал отнякъде. Звуците отекваха из пустата улица, сякаш се намирахме в концертна зала.

Сузи задъхано спря пред нас.

— Много си гаден, Бърни.

— Хайде, Сю, обърни плочата — адски е скапана от тази страна.

— Копеле! Тъп, безчувствен гадняр! Мръсник!

— Разкарай се, или ще те напляскам! — извиках. — Да пукна, ако не го направя.

Тя отново зациври — много я биваше да се прави на нещастна. Кори се приближи до нея и се опита да я прегърне. Сузи го удари в слабините, а той я заплю в лицето.

— Ще те убия!

Момичето се нахвърли върху него — крещеше, плачеше и размахваше ръце като вятърна мелница. Кори отстъпи назад, залитна, сетне подви опашка и побягна. Сузи се спусна след него, като го ругаеше истерично. Нийдълс отметна глава и се засмя. Шумът на прибоя почти заглушаваше радиото.

Кели и Джоан незабелязано се бяха отдалечили. Съзрях ги долу на плажа, досами водата, вървяха прегърнати през кръста. Напомниха ми реклама на туристическа агенция: „Посетете живописния остров Сейнт Лорка“. Изпитвах удоволствие като ги гледах — чувствата им бяха толкова искрени…

— Бърни?

— Какво? — Седях, пушех и си представях как Нийдълс отваря капачето на запалката, завърта колелцето и запалва огън с помощта на камъче и стомана, също като първобитен човек.

— Загазил съм — продължи Нийдълс. Разтревожено го изгледах.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Имам страхотно главоболие, стомашни спазми… боли ме, когато пикая.

— Може да е обикновен хонконгски грип. Сузи го беше пипнала и си мислеше, че ще умре.

Засмях се. Това се бе случило седмица преди да затворят завинаги нашия университет и месец преди да започнат да изнасят телата на мъртвите с камиони и да ги заравят с булдозери в масови гробове.

— Погледни! — Той драсна кибритена клечка и я поднесе към лицето си. Видях първите триъгълни петна и характерните отоци. Да, безсъмнено се беше заразил от А6.

— Май че си прав — промълвих.

— Знаеш ли, не се страхувам колкото очаквах — тихо рече Нийдълс. — За разлика от теб. Убеден съм, че непрекъснато мислиш за това.

Побързах да отрека:

— Не е вярно.

— Не можеш да ме заблудиш. Знам, че и този тип, когото изгорихме, не ти излиза от ума. Не се измъчвай — мисля, че всъщност му помогнахме. Съмнявам се, че изобщо е разбрал какво става.

— Грешиш.

Той вдигна рамене и се обърна на другата страна.

— Няма значение.

Пушехме мълчаливо. Взирах се във вълните, които се разбиваха в брега и се връщаха обратно. Ето че и Нийдълс се бе заразил от страшната болест. Това ме накара отново да осъзная жестоката действителност. Беше краят на август, след една-две седмици щяхме да почувстваме първия полъх на есента. Време бе да се преселим по-далеч от океана. Но има ли смисъл — до Коледа може би всички ще бъдем мъртви. Представих си как безжизнените ни тела лежат в нечий хол; скъпото радио на Кори стои върху библиотеката, претъпкана със съкратени издания на популярни романи, а бледото зимно слънце нахлува през затворените прозорци и рисува безсмислени шарки върху килима.

Картината, която се появи във въображението ми беше толкова ярка, че потръпнах. Не бива да мисля за зимата още през август…

Нийдълс се ухили.

— Видя ли? Действително се страхуваш.

Не знаех какво да отговоря. Изправих се и заявих:

— Отивам да потърся Сузи.

— Бърни, хрумвало ли ти е, че може би сме последните оцелели хора на Земята?

Под бледата лунна светлина той вече изглеждаше полумъртъв, с тъмни сенки под очите и бели, тънки като молив пръсти.

Пристъпих няколко крачки напред и се загледах в необятната водна шир. Виждаха се само високи вълни с разперени гребени. Шумът на прибоя беше оглушителен като че се бе разразила гръмотевична буря. Затворих очи и почувствах студения и влажен пясък под босите си крака. Помислих си: „Голямо чудо, че сме последните хора на Земята. Приливът ще бъде вечен, докато има луна, която да привлича водата.“ Открих Сузи и Кори на плажа. Тя го яхаше, като че бе непокорен жребец и натискаше главата му в разпенената вода. Кори безпомощно размахваше ръце. И двамата бяха мокри до кости. Приближих се и леко я изритах. Кори побърза да изпълзи встрани, докато се задавяше и кашляше.

— Мразя те! — изкрещя ми Сузи. Разтегнатите й устни наподобяваха ухилен полумесец. Напомняха ми вход на цирк. Когато бях малък, майка ми ме водеше в Държавния парк „Харисън“. Там имаше циркова палатка, върху предната част на която беше изрисувано лице на клоун, а публиката влизаше през устата.

— Хайде, Сузи, ставай.

Протегнах й ръка. Тя колебливо я пое и се изправи. Мокрият пясък беше полепнал по дрехите и по лицето й.

— Не трябваше да ме риташ, Бърни. Никога повече не го…

— Я стига!

Не можех да я сравня дори с джубокс: при нея не трябваше да пускаш монета, но и никога не преставаше да дрънка.

Тръгнахме по брега към централната сграда. Очевидно мъртвият управител на курорта е обитавал апартамента на последния етаж.

Всъщност Сузи не заслужаваше да спи в легло, но Нийдълс имаше право — вече всичко беше безсмислено, нямаше пред кого да си придавам важност.

Преди да се кача по стълбата, за миг се загледах в счупената витрина на магазина и в изложените прашни стоки, които никой не си беше направил труда да открадне: купища тениски (с щамповани отпред небе, море и надпис „Курорт Ансън“), лъскави гривни, които потъмняват на втория ден, след като ги сложиш на ръката, разноцветни пластмасови обеци, плажни топки, грозни керамични мадони, пластмасови гадории, изобразяващи повръщане („Колко реалистично! Изпробвай го пред съпругата си!“), фойерверки за Четвърти юли, който вече никога няма да се празнува, плажни кърпи с щампована пищна красавица по бикини и имената на стотина прочути курорти, флагчета, балончета, бански костюми. До магазина се намираше закусвалня, на витрината й се мъдреше огромен надпис: „Опитайте нашия специалитет с миди“.

Когато бях в гимназията, често идвах на този плаж. Това беше седем години преди избухването на А6; по онова време имах гадже на име Морийн. Беше едро момиче и носеше розов бански костюм на бели карета. Занасях я, че прилича на покривка за маса. С нея често се разхождахме боси по пътеката пред закусвалнята, усещахме под краката си горещите, покрити с пясък дъски. Но така и не опитахме специалитета с миди.

Сузи ме изтръгна от спомените ми.

— Какво гледаш, Бърни?

— Нищо. Хайде, ела.