— Много смешно — сопна се Стефани.
— Да, малката, такъв си е нашият Винсънт, истински Оскар Уайлд — рече Дейв. — Поне когато не е Оскар Мърморкото от „Улица Сезам“. Та тъй, видях младия господин Дивейн да се подписва в приемателния формуляр и да го пъха обратно в джоба най-отпред в плика с веществени доказателства. После го видях да се връща, за да наблюдава как онез здравеняци товарят трупа в катафалката. Винс вече беше дошъл в редакцията да се заеме с репортажа и аз също си тръгнах, казах на хората, които ме разпитваха — дотогаз вече се бяха струпали бая хора, привлечени от оназ глупава жълта лента като мравки от разсипана захар — че ще могат да прочетат всичко само за четвърт долар, колкото вървеше по онуй време „Айлендър“.
— Та тъй — приключи Дейв, — тогаз за последен път видях Пол Дивейн, вторачен в онез двамата широкоплещести мъжаги, дето товареха трупа в катафалката. Ама случайно знам, че момъкът е нарушил заповедта на О’Шани да не поглежда в плика с веществени доказателства, щото след по-малко от година и половина ми се обади в редакцията. Дотогаз вече се беше отказал от мечтата си да се занимава с криминалистика и се беше върнал в университета да учи за адвокат. За добро или зло, туй се дължеше на двамата детективи от прокуратурата О’Шани и Морисън, ама тъкмо Пол Дивейн превърна непознатия от Хамък Бийч в Колорадеца и накрая позволи на полицията да го разпознае.
— А ний получихме изключителните права да го отразим — съобщи Винс. — До голяма степен, щото Дейв Боуи почерпил оня момък с донът и му дал нещо, което не можеш да купиш с пари — разбиране и мъничко съчувствие.
— А, туй е доста силно казано. — Дейв се поразшава на стола си. — Аз бях с него не повече от половин час. Или три четвърти час, ако прибавиш и времето, докато висяхме на опашката във фурната.
— Понякога и толкова стига — отбеляза Стефани.
— Амчи да, понякога стига и к’во му е лошото? — попита старецът. — Колко време според теб е нужно човек да умре от задавяне с парче месо и после вечно да е мъртъв?
Никой нямаше отговор на този въпрос. В пролива яхтата на някой богат курортист изсвири с куха надутост, за да извести приближаването си към пристанището на Тинък.
9.
— За известно време ще оставим Пол Дивейн — рече Винс. — Дейв може за няколко минути да ти дообясни останалото. Мисля обаче, че първо трябва да ти разкажа за аутопсията.
— Амчи да — съгласи се главният редактор на „Айлендър“. — Туй не е истинска история, Стеф, ама ако беше, сигур щеше да е наред таз част.
— Не оставай с впечатлението, че Каткарт веднага е направил аутопсията, щото не е тъй — продължи Винс. — Двама души бяха загинали при пожара в жилищния блок, дето беше довел О’Шани и Морисън из нашите затънтени краища, и те имаха предимството. Не само щото бяха умрели първи, а щото бяха жертви на убийство, пък непознатият като че ли беше жертва просто на злополучна случайност. Когато Каткарт все пак стигна до него, детективите вече се бяха прибрали в Огъста и прав им път. Аз присъствах на аутопсията, когато най-после се стигна до нея, щото по онуй време в околността нямаше друг професионален фотограф и те искаха да му направя „спяща снимка“. Туй е европейски термин и означава портретна фотография, достатъчно прилична, та да става за вестниците. С две думи, трупът би трябвало да изглежда тъй, все едно е задрямал.
На лицето на Стефани се изписа едновременно и ужас, и интерес.
— Получава ли се?
— Не — отвърна Винс. И добави: — Еее, сигур за някое хлапе. Или ако я погледнеш набързо, и то като мижиш с едното око. Трябваше да се направи преди аутопсията, щото Каткарт си мислеше, че зарад задавянето и прочее може да се наложи малко повече да му разпъне ченето.
— А ти не смяташе, че ще има вид на заспал, ако е стегнат с колан през брадичката, за да си държи устата затворена, така ли? — попита Стефани и се усмихна въпреки волята си. Беше ужасно, че такова нещо може да е смешно, ама наистина си беше — някакво страховито създание в главата й упорито раждаше един след друг кой от кой по-извратен образ.
— Точно тъй — съгласи се Винс, също се усмихваше. Както и Дейв. Ще рече, даже да беше извратена, не бе единствената. Слава Богу. — Таквоз нещо би приличало, струва ми се, на труп със зъбобол.
Сега вече и тримата се смееха. Стефани си помисли, че обича тези двама дърти лешояди, наистина ги обичаше.
— Почваш да се присмиваш на Оназ с косата — заяви Винс и вдигна чашата си с кола от парапета. Отпи една глътка и я остави обратно. — Особено когато си на моята възраст. Усещам я таз гадина зад всяка врата, надушвам дъха й на възглавницата до мен, дето по-рано полагаха глави съпругите ми, Бог да ги прости и двете, след като угасях нощната лампа… Но пък човек
— В туй време обаче Каткарт се захвана за работа и след като онез двама дембели от Огъста си бяха отишли там, откъдето бяха дошли, той нямаше възражения да се навъртам наоколо, стига да не пиша във вестника каквото не ми позволява. Казах му, че няма, естествено, и естествено, удържах на думата си. Почна отгоре надолу и първо стигна до онуй парче пържола, което доктор Робинсън вече беше видял в гърлото му. „Ето ти я причината за смъртта, Винс“ — рече ми Каткарт, и мозъчната емболия, която установи много след като си бях тръгнал, за да хвана ферибота за Мууси, тъй и не промени заключението му. Каза, че ако наблизо имало кой да му приложи техниката на Хаймлих или ако си я бил приложил сам, можело да не свърши на стоманената маса с канали от двете страни. Сетне, стомашно съдържание номер едно, и с туй имам предвид парчето месо най-отгоре, среднощната закуска, която едва имала възможност да почне да се смила, когато нашият човек умрял и всичко се прекратило. Просто пържола. Общо шест-седем хапки, добре сдъвкани. Стотина грама, пресметна Каткарт. Накрая, стомашно съдържание номер две, и става дума за вечерята на човека. Туй беше бая много — е, не искам да навлизам в подробности, да речем само, че храносмилателните процеси толкоз били напреднали, та без задълбочени изследвания доктор Каткарт със сигурност можеше да определи само, че човекът е вечерял риба и сигур салата с пържени картофки шест- седем часа преди смъртта си. „Не съм Шерлок Холмс, докторе — викам му, — ама мога да ти кажа нещо повече“. „Нима?“ — малко скептично пита той. „Амчи да — отвръщам. — Мисля, че е вечерял в «При Кърли» или «На кея при Иън» ей тук, или «При Янко» на Муус-Лук“. „И що тъкмо там, когато в радиус от четирийсет километра трябва да има петдесет ресторанта, в които сервират риба, макар и през април? — учудва се Каткарт. — Що не в «Сивата чайка» например?“ „Щото в «Сивата чайка» не биха се унизили да сервират риба с пържени картофи — светвам го аз, — пък нашият човек точно туй е вечерял“. — Старецът се ухили. — Глей сега, Стефи, издържах през по-голямата част от аутопсията, ама вече определено започваше да ми се драйфа. „В онез три заведения, дето ги споменах, сервират риба с пържени картофи — казвам му, — а когато му разряза корема, усетих и оцета“. После трябваше да изтичам в малката тоалетна и повърнах. Ама се оказах прав. Същата вечер проявих „спящите снимки“ и още на другия ден обиколих с тях кръчмите, дето сервираха риба с пържени картофки. В „При Янко“ никой не го позна, но момичето на щанда в „На кея при Иън“ веднага се сети за него. Привечер в деня преди да го открият му продала кошничка риба с пържени картофки плюс обикновена или диетична кока-кола, не си спомняше точно. Настанил се на една от масите, седнал, нахранил се и позяпал водата. Попитах я дали е казал нещо и тя вика, не, само „моля“ и „благодаря“. Попитах я дали е забелязала накъде е тръгнал, след като се е нахранил, а именно около пет и половина, и тя рече, че не била видяла.
Той погледна Стефани.
— Лично аз предполагам, че е слязъл на градския кей, за да хване ферибота за Мууси в шест и половина. Часът приблизително съответства.
— Амчи да, винаги съм смятал тъй — рече Дейв.
Стефани се понадигна на стола си. Беше й хрумнало нещо.
— Било е април. Средата на април по мейнското крайбрежие, но когато са го намерили, не е имал
