— Не, сър.
— Може ли пиколото да се погрижи за колата ни? Тя е под наем. Все още не сме решили дали ще я задържим или не.
— Разбира се, сър.
— Благодаря. Може ли да ни покажете стаите?
— Да. Вие сте на първия етаж… извинете, на втория, както казвате в Америка. Франц — викна той.
Английският на прислужника беше също толкова добър.
— Оттук, господа, ако обичате. — Нямаше асансьор, а стълбище, покрито с червен килим, което водеше директно към нечий портрет в цял ръст, който изглеждаше наистина много внушителен с бялата военна униформа и красивите бакенбарди.
— Кой е този? — попита Доминик портиера.
— Император Франц Йосиф, сър. Посетил е хотела при откриването му през деветнайсети век.
— Аха. — Това обясняваше отношението на персонала тук, но мястото наистина имаше стил.
След още пет минути се настаниха в стаите си. Брайън влезе удивен в стаята на брат си.
— По дяволите! Дори жилищното крило на Белия дом не може да се сравнява с нивото тук.
— Така ли мислиш? — попита Доминик.
— Не мисля, а знам, глупако. Бил съм там. Чичо Джак ме разведе, когато получих офицерското звание. Всъщност не, беше след като завърших школата. Мама му стара, това място наистина си го бива! Питам се колко ли ще ни струва.
— Голяма работа, нали е за моя сметка. А и нашият приятел е наблизо в „Бристол“. Да ходиш на лов за богати копелета е твърде интересно, нали?
Това ги върна пак към работата. Доминик извади лаптопа от сака си. В „Империал“ бяха свикнали с гости с компютри и приспособленията за това бяха много ефикасни. На първо време той отвори най-новия файл. Преди само го беше погледнал, но сега се постара да изчете всяка дума.
Гренджър мислеше: Гери иска да изпрати някоя бавачка на близнаците и, изглежда, е твърдо решен да го направим. В отдела за разузнаване на Рик Бел имаше много способни хора, но като бивши агенти на ЦРУ и на други места те бяха вече твърде стари, за да бъдат подходяща компания на близнаците, които си изглеждаха още като момчета. Нямаше да изглежда много добре, ако двама младежи се разхождаха из Европа с някой наближаващ петдесетте. Значи трябва да е по-млад. Такива не бяха много, но имаше един… Той вдигна телефона.
Фаад беше само на две преки, на третия етаж в хотел „Бристол“, известен и много луксозен, отчасти поради великолепния си ресторант и близостта си до държавната опера. Тя беше на отсрещната страна на улицата и беше осветена в памет на Волфганг Амадеус Моцарт, който е бил придворен музикант на Хабсбурга, преди да умре млад тук, във Виена. Обаче Фаад ни най-малко не се интересуваше от подобни истории. Неговата страст бяха текущите събития. Беше станал свидетел как Анас Али Атеф беше умрял пред очите му и здравата се беше разстроил. Това не беше смъртта на някой неверник, нещо, което можеш да наблюдаваш по телевизията и тихо да злорадстваш. Беше стоял там и беше видял как животът неусетно напуска тялото на неговия приятел, беше наблюдавал как германският екип на Бърза помощ се бореше напразно за живота му. Те очевидно правеха всичко, което е по силите им, дори и за човек, когото може би презираха. Това го изненада. Да, те бяха германци, които просто си вършеха работата, но я вършеха със забележително упорство, а след това бяха откарали максимално бързо неговия приятел до най-близката болница, където германските доктори вероятно бяха сторили същото, но без успех. В чакалнята при него дойде един лекар и с тъга му съобщи новината, като му каза, без да се налага, че са направили всичко възможно. Предположенията бяха, че става дума за масиран инфаркт, но за да се разбере със сигурност, щяха да бъдат извършени още лабораторни изследвания, които да докажат, че причината за смъртта е точно тази. Накрая докторът поиска някои сведения за семейството на починалия, ако има такова, за да разбере кой ще се погрижи за тялото, след като приключат с аутопсията. Странни хора бяха германците. Колко акуратни бяха във всичко. Фаад успя, доколкото можа, да уреди нещата, а след това се качи на влака за Виена и седна сам в едно купе в първа класа, опитвайки се да се успокои след ужасното събитие.
Сега приготвяше доклада си до организацията. Връзката му за това беше Мохамед Хасан ал Дин. В момента той вероятно беше в Рим, макар че Фаад Рахман Ясин не беше съвсем сигурен. Не беше и нужно. Електронната поща беше добро и напълно анонимно средство за целта. Беше много тъжно, че такъв енергичен и ценен другар беше паднал мъртъв на улицата. Ако в това имаше някакъв смисъл, то само Аллах би могъл да знае какъв е той. Аллах предварително планираше всичко, но хората не винаги трябваше за знаят какво е то. Фаад извади миниатюрна бутилчица коняк от барчето и пи направо от нея, вместо да използва чаша. Независимо дали беше грешно или не, но алкохолът му помагаше да си стабилизира нервите, а и той никога не го правеше открито. Какъв лош късмет! Отново погледна към барчето. Бяха останали още две бутилчици коняк заедно с още няколко с шотландско уиски — любимото питие в Саудитска Арабия, независимо от това какво казваше шериатът.
— Имаш ли паспорт? — попита Гренджър, веднага щом младежът седна.
— Ами да. Защо? — заинтересува се Райън.
— Заминаваш за Австрия. Самолетът ти излита довечера от летище „Дълес“. Ето ти билета. — Директорът на операциите му го подхвърли през бюрото.
— Защо?
— Имаш запазена стая в хотел „Империал“. Там ще се свържеш с Доминик и Брайън Карузо, за да им помагаш в разузнаването. Можеш да използваш редовната си сметка за електронна поща, а твоят лаптоп ще бъде снабден с нужната технология за кодиране.
— Извинете, господин Гренджър, може ли да се върнем малко по-назад? Какво точно става тук?
— Един-два пъти баща ти зададе същия въпрос — рече Гренджър с усмивка, която би разтопила бучка лед в чаша с вода. — Гери е на мнение, че близнаците се нуждаят от помощ в разузнавателната част и ти си определен да им я осигуриш. Ще им бъдеш нещо като консултант в оперативната работа. Това не означава, че ще вършиш някакви конкретни неща. Просто ще следиш разузнавателните сведения чрез виртуалния кабинет. Вече успя да свършиш доста добра работа в това отношение. Имаш добър нюх за такива неща в мрежата — далеч по-добър от този на Доминик и Брайън. Участието ти в операцията може да се окаже полезно. По тази причина те изпращаме там. Можеш да се откажеш, но на твое място аз бих се съгласил. Е?
— Кога излита самолетът?
— Написано е в билета ти.
Джак кимна.
— Мамка му, трябва да побързам.
— Ами побързай. Чака те кола, която ще те закара до летището. Тръгвай.
— Да, сър — отвърна Джак и се изправи. Това, че имаше на разположение кола, беше добре. Не му се искаше да оставя своя „Хамър“ на паркинга на летище „Дълес“. Крадците много харесваха такива коли. — О, щях да забравя, кой е оторизиран да знае за мен?
— Рик Бел ще каже на Уилс. Друг никой, повтарям, никой, ясен ли съм?
— Разбрано, сър. Е, аз тръгвам. — Той погледна в плика със самолетния билет и видя вътре черна кредитна карта на „Америкън Експрес“. Е, поне пътуването щеше да бъде за сметка на фирмата. „Колко ли такива карти има в разните чекмеджета на Колежа?“ — запита се Джак. Засега и тази му беше напълно достатъчна.
— Какво е това? — взря се Доминик в компютъра си. — Алдо, утре сутринта ни идва компания!
— Кой? — попита Брайън.
— Не се казва. Уведомяват ни само, че не трябва да предприемаме никакви действия, докато той не се свърже с нас.
— Господи, кого ли според теб ще ни изпратят? Сигурно ще е някой смотаняк. Не сме виновни, че
