реч в Народното събрание. Браво бе, Кочо! Е, право да ти кажа, просълзих се от радост. Малко остана да дойда при теб и да те цалуна пред всичките депутати. Ама ще почнат да ми тропат с крака, да възражават… Сещаш ли се за коя реч? Как да не се сещаш? Цял свят говори за нея. Ама имаш право бе, Кочо! Хич толкова хиляди избиратели да не вземат да разкъсат двайсет души жандарми и петдесет души пияна шайка. Голяма работа! Жандармите щяха да разстрелят най-много стотина избиратели! Е, та голяма работа ли е? Всичко на всичко щяха да се почернят около двеста къщи. Да речем, на другата неделя ще дойде войска и тя да разстреля, да избие най-много, най-много триста души. Колко къщи сирачета — петстотин къщи! Хепидже маслахат!…
Ами те, диванетата, взели да укротяват тълпата, косъм да не падне! Как да не се възмущаваш?… Благодарение на такива мекушави диванета ти цели осем години чака в Халки… Да им пишеш толкова стихотворения за звездите и за въздишките, а те да те карат да чакаш осем години. Осем години! Срам за българския народ. Поне сто хиляди души избиратели от цяла България да бяха отишли под куршумите, ти можеше много по-рано да заемеш днешното си топло място. Ама калпав народ! Страхливци! За кой бяс е тази законност и свобода, ако не се изтребят барем хиляда избиратели?… Дръж се, драги Кочо, тъй те харесвам. Дръж по-често такива речи, за да вдъхнеш по-голямо доверие на големите капии… па си гледай кефа! Че щяло младото поколение да негодува, че щял народът да се вълнува — хич окото ти да не мига! Народът! Народът е стадо, като му завъртиш сопата… Па най-сетне аз ли ще те уча на тия работи!…
Аз най-много се радвам, че именно ти прибърза да държиш тази реч, не можа никой да те изпревари. Артък и сега ако не си им вдъхнал доверие, повече къде!… Всичките чорбаджии те хвалят! Аферим, казват, Кочо стана наш човек, дойде му най-сетне ума в главата. Опичай си сега ума, дръж този път, па се не бой!… Ама все гледай брей, Кочо, тури някоя пара настрана, зере не се знай — свят като цвят!
Кочо, като прочетеш това писмо — съдери го, да не падне в ръцете на оногози, дето беше ме описал как пътувам по Европа, че пак ще ме изтипари някъде. Чух го онзи ден, говореше на едного: „Брей, язък, хич не очаквах тия думи от нашя Величков“… — па я го слушам и му се чудя на ума. Вятър го вей… Кочо бе, защо издавате още този пусти „Прогрес“? Зарежи го! Аслъ и името му таквоз хлапашко, не прилича вече като на теб солиден човек. Па ако толкова те сърби за писане — пиши си, ама най на място ще бъде да наречеш вестника
Донесох в дисагите си няколко мускала. Не можеш ли да изкалъпиш някое законче да се попръскват обществените сгради с гюлово масло?
Из кореспонденцията на бай Ганьо Балкански
Почитаемий г. Балкански,
Може да сте ме вече забравили, но аз ще Ви наумя някои обстоятелства и вярвам, че ще си припомните кой съм. Помните ли, като пътувахте по Европа, бяхте се отбили и в Прага и всичките българи-студенти се отнесоха тъй хладно към Вас, даже Иречек, само аз бях единственият, който Ви поканих у дома си и пренощувахте няколко дена. Помните ли, като ме заварихте с дъщерята на хазяйката? А помните ли, като останахте сами, как Ви гощавали и сте им пели „Нощ ужасна“? Аз съм същия, Бодков, свърших вече висшето си образование и се завърнах в отечеството си. Понеже нямам между познатите си друго влиятелно лице освен вас, обръщам се с молба към Вас и Ви моля да помолите някоя от редакциите на някой правителствен вестник да напечата приложената тук дописка, от която изпращам копие и за Вас, ако би в случай да се загуби в редакцията. Аз вярвам, че тази дописка е достатъчна, за да си състави правителството понятие за моите идеи; аз даже съм в състояние да напиша много повече от това, ако стане нужда. Аз съм свършил по философията, господин Балкански! Освен това имам към Вас една молба: баща ми е предприемач и сега му бракуват за петдесет хиляди лева обуща, та ще Ви моля да походатайствувате да му ги приемат, както приеха от същия материал на един евреин. Това патриотично ли е?
Да не помислите, че аз пиша дописката си да угодя на правителството. Съвсем не. Бракуването на обущата няма нищо общо с дописката и най-сетне трябва да знаете, че аз не съм человек, който търгува със своите убеждения.
Приемете уверение в моето отлично към Вас почитание.
P. S. Редакцията може да измени моята дописка, както намери за добре, аз не съм претенциозен човек.
P. P. S. Обущата са бракувани преди три дена.
Ето и дописката, за която се поменува в горното писмо:
Копие.
Господин редакторе,
Кръвта ми леденее в жилите, мозъкът ми се сковава към черепа, сърцето ми престава да бие и аз с трепет на душата си взивавам към почитаемото Правителство и го моля да отговори, ще има ли край неговото търпение спрямо разрушителната разюзданост на опозиционната преса? Народът иска да знае (смело мога да утвърдя това) кога ще се пречупят светотатствените пръсти на опозицията, които се осмеляват да докосват — о, ужас! — до Девствената и Свещена Особа на нашия общ Баща, залогът на нашето щастие и благоденствие. Вместо безропотно благоговейно преклонение пред светлото олицетворение на нашата независимост, вместо коленопреклонна готовност към удовлетворение на Височайшите похоти и желания у нас се явяват българи (изроди на българския народ), които се осмеляват да приписват на недосегаемата Особа человечески слабости!!… Туй е повече от предателство на отечествените интереси. Това е небивал в историята разврат! Даже намериха се такива разбойници на перото, които въстанаха и се постараха да спрат и да осквернят най-голямата добродетел на нашите общини, дето подаряват общински гори, острови и градини на своя Височайши Любимец. Величието на трона е същевременно величие на народа и вместо да се гордеем, че общините ни доказват нагледно своята любов към Короната и Династията, вместо да ликуваме, че нашето доскоро диво отечество се покрива с разкошни дворци и вили, намират се българи — въобразете си, българи! — които и след това не са доволни! Такива недоволници сеят разврат в обществото и българският народ трябва с отвращение да
