— Тоз хайдучага видите ли го? — каза бай Ганьо, след като излиза Данко Харсъзина. — За псувни като бъде — остави го! Ще те изпсува тъй, че бъбрека ще те смъдне. Мати-маскара направя човека. Ама било право, било криво, и окото му не мига. Страшен вагабонтин!

Гочоолу и Дочоолу не може да се каже, че са били възхитени от тия качества на Данка Харсъзина; не може да се каже също, че в тяхното представление за вестникарството Данко се явяваше подходящ редактор. У тях все се съхраняваха възпоминания от друго време и от турско време, когато печатното слово все пак мътеше водата им, но не изригаше тая лава от адски хули и проклятия. Но бурята на диви страсти, бушующа в течение на цял ред години, но деморализующето влияние на деморализуваната преса, но грубият всепоглъщающ материализъм, но възможността за леко обогатяване при едно приспиване на съвестта по примера на ръководящите елементи — всички тия явления са покрили с такъв дебел слой техните по-чисти чувства, щото е нужно една цяла, не по-малко дълголетна и нова в същността си епоха да разкопава този слой от мерзости, додето изпъкнат като остатъци от минало величие тия заровени чисти чувства.

И сега, когато бай Ганьо им излага плана си за издаването на вестник, за неговото направление и за лицата, които ще вземат участие — Гочоолу и Дочоолу усещат, че нещо ги смъдва в един затънтен край на техните сърца, сещат те, че има нещо опак в тая работа, има нещо таквоз, което не трябва да бъде; но върху тежкия слой, който притиска към дъното тия чисти чувства, бай Ганьо при-бавя нов пласт и ги задушава. Той сладкодумно, с увлечение, със страст им излага материалните изгоди, които ще се получат от тяхното предприятие. А по-убедителни аргументи не са нужни за Гочоолу и Дочоолу.

Вратата се отварят и на прага се показва Гуньо Адвокатина със своята лисича остра муцунка, след него влиза Данко Харсъзина.

— Гуньо бе, ти какво ще речеш? — обръща се приятелски бай Ганьо. — Ний искаме да издаваме един вестник, а?

— Защо не, да издаваме. Кьораво има ли? — пита Гуньо с подмигване и с бързо шаване на пръстите си.

— Ти си гледай кефа.

— Ама има ли?

— Има, има, гледай си кефа.

— Добре. Какъв вестник да издаваме — за правителството ли, или опозиция? Казвай скоро, че ме чакат клиенти.

— Сега там е цаката — дали правителствен, дали опозиция? Не знам, дявола да го вземе, колко ще изтраят днешните.

— Казвай скоро, че ме чакат клиенти.

— Знаеш ли какво, Гуньо? — съображава бай Ганьо, без да обръща внимание на думите на адвокатина. — Аз мисля сега засега да я караме с правителството…

— Тъй, тъй, най-добре с правителството — бързат да заявят Гочоолу и Дочоолу.

Бай Ганьо ги изглежда сърдито, задето му пресичат думата, и продължава:

— … Па сетне, като подушим, че им се разклатят краката, да им ритнем едно текме и с новите пак на власт, а?

— Става. Обещаха ли ви нещичко?

— То се знай, без него не може.

— Като е тъй, да почнем — решава Гуньо Адвокатина и тук се захваща един разговор за начина, по който ще издават вестника, и за един вид направление, което ще следва техният орган по известни въпроси. Взема се решение да се съобразяват с времето и с обстоятелствата, па и с келепира, ако е „рекъл господ“. За Русия „ще пущаме по едно: нашата освободителка, братския руски народ, да живей Царя Освободителя (бог да го прости), ама инак, като видим зор, ще си караме пак старата Задунайская губерния“. За Македония ще се поумълчаваме, знаеш, не иде някак си, времето не помага. Австрия кое, туй-онуй, тройствен съюз — хич не уйдисва…

— Ами с младежите, с младежите какво ще правим? — обажда се Гочоолу. — И те почнаха да шават!

— Ще ги залъгваме, какво ще правиш, белалии хлапета, по някой път и шапка даже ще им клатиш, време таквоз дошло, няма какво да се стори — дума с въздишка бай Ганьо.

— Няма какво да се стори ли?! — ръмжи Данко Харсъзина и очите му тъмнеят. — Пуста сопа неокастрена! Аз да ги пипна тях, че…

— Стой мирно, Данко…

— П… п-п-ррах и пепел…

— Остави ги сега, недей! Седни си на мястото. Има време.

— Хайде по-скоро, бай Ганьо, че клиенти ме чакат — извиква нетърпеливо Гуньо Адвокатина.

— Я чувай, Гуньо, знаеш ли… (холан, остави се с твоите пусти клиенти!)… знаеш ли какво? Ти седни тази вечер, па напиши една уводна статия. Тегли му едно верноподаничество, че сам княза да се слиса. Тури му там: Ваши смирени чада, Наш баща и татко, в праха на Августейшите Ви нозе, нареди ги там като броеница, ти знаеш как. Па помени и за народа една-две думи, както му е реда. Разбра ли ме? Така. Па сетне тегли един калай на опозицията. Кажи там: Онези предатели, онези…

— Предатели остаря вече, да турим мерзавци — поправя Гуньо.

— Е добре, тури мерзавци. Па да не забравиш да туриш и фаталния за българския народ. Дявол да я вземе, много ми се харесва тази дума „фаталния“! Като кажа така ф… ф… фаталния, сякаш че ффащам някого за гушата… Страшно ми се харесва!

— А пък мен най ми харесва, като напопържам някого — изтърси чистосърдечно Данко Харсъзина, — отлеква ми н’ам как на душата!

— Ашколсун бе, Харсъз, да живейш! — провиква се възхитен бай Ганьо и потупва Данка по рамото. — Работата е опечена. Ти, Гуньо, ще напишеш, както рекох, уводната статия, тъй ли? А вий, Гочоолу, и ти, Дочоолу, някои дописки, някои телеграми да изкалъпите.

— Че какви телеграми, какви дописки? — запитват в недоумение двоицата.

— Какви ли? Всякакви. Не виждате ли другите вестници? Пишете там: Ваше Царско Височество, народа ликува коленопреклонно и едногласно моли Всевишния… и прочее; наблъскайте там, каквото ви дойде на ума. Кажете там: Българският народ е дал хиляди доказателства, че когато се коснат до правата му, всички до един стават на крак… и… таквозинака… със сълзи на очите… и тъй нататък. Най-сетне какво ще ми дращете много-много; напсувайте опозицията, па вер селям. Ами! Какво ще седнем сега да се лигавим с разни философии. И кой ще те разбере! Нали е работата да замажем очи — карай колата. Не е ли тъй?

— Е, хайде сбогом, че ме чакат клиенти — измъмра Гуньо Адвокатина и си взе шапката.

— Чакат те тебе дяволите… Нейсе. Хайде, сбогом. Па чувай, Гуньо, утре рано уводната да бъде готова. Много здраве!

Гуньо се упътва към вратата. След него стават Гочоолу и Дочоолу, на които бай Ганьо дава нужните инструкции.

— Чувайте бе, господа, че най-важното сме забравили — извика бай Ганьо подире им, — ами че как ще кръстим нашия вестник?

— Добре, кайш бе, бай Ганьо, ама че сме… такива! — отзовават се Гочоолу и Дочоолу.

— Туй е един сериозен въпрос — казва Гуньо Адвокатина — и знаете ли защо е сериозен? Защото онези дяволи взели всичките хубави имена, не оставили за нас. Ама все ще се намерят. Аз мисля, най си е на мястото да кръстим нашия вестник Справедливост, па ще прибавим в скоби едно фин дю сийекъл1.

— Какво?

— Тя е французка дума, вий не я разбирате.

— Не щеме ний французки; латински, ако можеш, тури нещо, колкото за адет.

— Да му теглим едно Tempora mutantur?…