от казиното на „Дезърт Ин“ до улицата и предполагам, че е тръгнала за насам. Някъде към четири сутринта.

— Казваш „насам“. Тук ли си в момента?

— Във фоайето съм.

— Защо не ми каза? Идвай.

Той затвори преди Карч да успее да му отговори. Карч влезе в асансьора и натисна бутона за втория етаж. По пътя извади носната си кърпичка, смачка я на топка и я напъха в джоба на гърдите си така, че да не се вижда, но да го държи отворен. После потърси дребни и намери монети от по двайсет и пет и десет цента. Бяха от последната емисия и още лъщяха. Джак се наведе и ги натика в обувките си. Надяваше се, че Канън не го следи с камерата в асансьора.

Когато излезе, тръгна наляво към входа на залата на охраната и натисна звънеца. След пет секунди вратата се отвори.

Дон Канън бе едър як тъмнокос мъж с брада и очила. Най-вероятно отначало го бяха взели на работа именно заради ръста му, но през годините го бяха повишили и сега виждаше казиното само на екраните в залата. Както винаги, двамата се ръкуваха и сгънатите банкноти незабелязано смениха собственика си. Подобно на повечето хотели в Лас Вегас, „Фламинго“ не позволяваше служителите му да взимат възнаграждение за незаконни разследвания. Карч обаче знаеше стойността на бакшиша — следващия път стоманената врата отново щеше да е отворена за него.

— Днес съм малко поолекнал — тихо каза Джак. — По-късно ще се оправим, става ли?

— Няма проблем. Докато идваше, заредих чипа от четири часа. Влизай.

Канън прибра парите в джоба си и го въведе в залата, която много приличаше на тази в „Клеопатра“. Служителите седяха пред редици сложни пултове, плъзгаха очи от екран на екран и тракаха на клавиатурите, за да манипулират ъглите и увеличението на камерите. Наблюдаваха всичко, но най-вече парите. Всичко се свеждаше до парите.

Канън се качи на подиума в дъното на помещението. От това място началник-смяната можеше едновременно да следи и хората, и мониторите.

— Каза, че жената дошла от „Дезърт Ин“, нали? Пеш ли?

Той седна на стола си и го придърпа към пулта. Карч застана зад него.

— Така изглежда. Малко след четири.

— Разстоянието е доста голямо. Добре, да видим. Първо ще опитаме със северния вход.

Докато тракаше по клавиатурата, той продължи да говори:

— От последното ти идване тук минахме на дигитална система. Супер е.

— Чудесно.

Карч не разбираше от техника, но пък това не го интересуваше.

— Добре, ето го входа. Започваме от четири часа. Ще го превъртя на бързи обороти, докато не забележиш нещо.

Канън махна към големия екран пред себе си, разделен на двайсет и четири прозореца, които показваха различни части от казиното. Премести джойстика и когато стрелката посочи един от прозорците, натисна „ентър“. Образът зае целия екран. Виждаше се автоматична двукрила врата. Заради ускореното превъртане автомобилите по улицата сякаш профучаваха с пълна скорост и хората препускаха по тротоара. Карч напрегнато следеше фигурите, които от време на време влизаха в казиното.

— Спри! — след около три минути каза той. — Мисля, че е тя. Върни.

— Добре.

Канън превъртя записа назад, докато фигурата, толкова бързо изчезнала от поглед, се върна заднишком и излезе навън.

— Ето.

Образът замръзна, после се раздвижи. Автоматичните врати се отвориха и жената, която Карч беше видял на екрана в „Клеопатра“, влезе вътре. Раницата и куфарчето бяха с нея.

— Тя е.

— Добре изглежда за проститутка. Колко ли взима?

— Моят човек ми каза, че искала най-малко пет стотака.

Канън подсвирна.

— Че това си е жив обир. Не ми пука как изглежда — и най-готиният гъз не си заслужава петстотин кинта.

Джак се насили да се засмее.

— Взела е и багажа на твоя човек, нали?

— Да. Но той не се интересува от него. Иска си часовника и пръстена.

— Това куфарче прилича на миниатюрен Форт Нокс5.

Карч започна да се поти. Беше се надявал, че Канън няма да се задълбочи толкова.

— Е, да видим къде отива — каза Джак, за да го накара да престане с анализа на записа.

Това като че ли подейства. Дон млъкна и проследи жената от камера на камера, докато тя не напусна казиното през задния изход и не влезе в осеметажния гараж на Ковъл Роуд.

— Сигурно носи перука, но все пак ми се струва, че е нова — отбеляза той след пет минути мълчание. — Ако искаш, можем да я проверим. Имаме компютърни досиета на повечето от работещите момичета в града. Възможно е да открием името й. Проблемът е, че изобщо не поглежда нагоре и до този момент лицето й никъде не се вижда ясно.

„Няма и да се види“ — помисли си Карч.

— Е, нека първо разберем какво ще направи. После ще се занимаваме с това — отвърна той.

В гаража жената се качи на осмия етаж и отиде при необозначен син бус, паркиран в най-отдалечения от асансьора ъгъл. По това време на нощта горните етажи бяха почти празни и около буса нямаше други автомобили.

— Без номер е — отбеляза Канън. — По дяволите, изглежда, че е взела предпазни мерки. Сигурен ли си, че е курва? Не ми изглежда позната, пък и повечето от тези момичета използват шофьори. Особено ако взимат по пет стотачки на час.

Джак не отговори. Взираше се напрегнато в екрана. Жената отключи предната лява врата и остави вътре куфарчето и раницата. После се качи и запали двигателя. Фаровете светнаха. Преди да включи на скорост, тя се пресегна назад и почука по преградата между кабината и товарното отделение. Карч видя, че устните й помръдват, и разбра, че казва нещо. Очевидно отзад имаше човек.

— Можеш ли пак да ми покажеш този момент, Дон?

— Няма проблем.

Канън превъртя назад дигиталния образ и с помощта на клавиатурата се опита да подобри качеството му. После го пусна на бавни обороти.

— Казва нещо — рече той. — Не знам… май нещо от рода на „Как си?“ или „Как е?“. Нещо такова.

— „Как е там отзад?“ — отвърна Карч.

— По дяволите, Джак, май имаш право. Страхотен си бе, пич. Можем да те използваме във „Фламинго“.

— За една седмица ще се побъркам тук вътре. Можеш ли да ми покажеш буса отзад?

— Веднага щом тръгне да излиза.

Канън отново раздели екрана на прозорци, които този път показваха само образите от камерите в гаража, и проследи буса, докато излезе на „Ковъл“. Разположената ниско долу камера ясно показа задната част на колата.

Липсваше и вторият регистрационен номер.

— По дяволите! — извика Карч и сам се изненада от избухването си.

— Чакай малко — рече Канън, върна записа и го пусна на бавни обороти. После замрази картината и я увеличи. Джак местеше поглед между него и екрана, докато най-сетне не разбра какво прави. Номерата на буса бяха свалени, но от лявата страна на бронята имаше стикер от паркинг. По-големите букви и цифри постепенно започнаха да се изчистват. Карч видя текущата година и докато се мъчеше да разчете буквите, Канън подсвирна.

— Какво?