— Не. Нямам никакви роднини.

— Трябва да имате. Всеки има роднини.

— Не. Нямам. Естествено, може и да имам някакви роднини под истинското й име.

— Нямате ли братовчеди, чичовци, лели?

— Не.

Ставаше много объркано. Или по-скоро — прекалено просто и ясно. Познавам хора, които обичат да се преструват на самотници, но Ейми Деново наистина беше съвсем сама — в нейния случай не ставаше въпрос за фантазии. Предложих й да опитаме сандвичите, тя взе един и отхапа. Естествено, когато за първи път седя на една маса с някого, независимо дали е мъж или жена, следя дребните неща — те казват много за човека, но този път не се занимавах с това, защото начинът, по който се хранеше, дъвчеше, преглъщаше и облизваше устни, нямаше отношение към неприятностите й. Забелязах, че не страда от липса на апетит, а тя доказа, че обича сандвичи с яйце и аншоа, като си изяде всичко. Попита ме дали тези сандвичи влизат в любимото меню на Ниро Улф, а аз отвърнах, че той вероятно би се изсмял презрително само като чуе за това. Щом опразнихме чиниите, тя ми каза, че не е предполагала колко ще огладнее, когато разкрие на някого тайната, пазена толкова дълго време, но станало точно така. Усмихна се леко и трапчинките пак се появиха на бузите й.

— Всъщност толкова малко познаваме самите себе си, нали така?

— Зависи — отвърнах. — Едни хора се познават прекалено добре, други — недостатъчно. Аз например не искам да знам защо някои сутрини ставам от леглото като в мъгла. Ако знаех, може би щях да си загубя съня. Но не ми пука, винаги се оправям. Що се отнася до вас, вие не, сте в мъгла, а под светлината на прожектор, който сте насочили към себе си. Защо просто не го загасите?

— Не съм го запалила аз. Виновни са други, най-вече майка ми. Аз не мога да го загася.

— Добре. Кой е най-важният въпрос за вас? Истинското име на майка ви и така нататък, или баща ви?

— Баща ми, разбира се. В края на краищата, живях с майка ми цял живот и сигурно това, че искам да науча истинското й име и разни неща за нея, е чисто любопитство. Но все нещичко трябва да знам за баща си. Жив ли е? Кой е той? Какъв е? Нали нося неговите гени.

Кимнах.

— Да, завършили сте колежа Смит и там сте научили прекалено много неща за гените. Веднъж мистър Улф каза, че учените трябва да пазят откритията си за себе си. Споделяйки ги с другите, те само им усложняват живота. Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Тук има хубави пасти. Тя поклати глава.

— Признавам, че бих могла да изям всичко. Направо се учудвам, че съм толкова гладна, но ще откажа. Според вас… Казахте, че може да ми дадете съвет.

— Да. — Сложих ръка на масата. — Това не е лесна работа. Боя се, че ви трябва нещо повече от съвет. Дори да е от единствения човек, на когото може да се доверите. Естествено, никога няма да забравя тези думи. Вероятността след около седмица проучване истината да излезе наяве и да постигнете каквото — искате е едно на милион. Това обаче ще е трудно и много скъпо. Колко пари имате?

— Не много. Разбира се, ще ви платя.

— Не на мен. Вече ви обясних. Ниро Улф обаче има раздута представа за хонорарите — ето защо трябва да знам точно с какви средства разполагате. Стига да искате да ми кажете.

— Защо да не ви кажа? Аз самата не съм спечелила нищо, никакви сериозни суми, пък и все едно, вече съм ги похарчила. Имам единствено каквото остана от майка ми, след като платих за кремацията. Такова беше нейното желание. В банката имам малко над две хиляди долара, това е всичко. Нямам дългове и не дължа нищо на никого.

Погледнах я с учудване.

— С какво се е занимавала майка ви? Не, това е без значение. Имала е достатъчно пари да ви изпрати в скъп колеж. Освен ако някой не е помогнал.

— Не, тя се справяше с всичко сама. Попитахте с какво се е занимавала. Работеше при един телевизионен продуцент, все един и същ, откакто се помня. Сигурно е получавала петнайсет хиляди годишно, може би повече. Никога не ми е казвала. — Ейми ме изгледа изпитателно: — Ако платя на Ниро Улф двете хиляди долара, ще ви накара да работите по случая, нали?

Поклатих глава.

— Няма дори да ви изслуша. Той знае, че такава работа може да продължи година, а не му мига окото да поиска от клиент пет бона на седмица. Споменахте, че знаете за него, но явно не е така. Улф е твърдоглав, високомерен и надут и се мисли за най-добрия детектив на света, а аз споделям това мнение, иначе отдавна щях да напусна. Според мен заслужавате да ви се помогне, ясно е, че имате нужда от помощ, пък и ми харесват трапчинките ви, но ако му опиша случая и го помоля да ви определи час, той само ще ме изгледа възмутено. Ще си помисли, че не съм с всичкия си. Хрумна ми една идея, върху която може да помислите. Мис Роуън обича да прави услуги на хората, има куп пари и ако вие…

— Да не сте посмели да й кажете!

— Не ставайте. Нямам никакво намерение да й казвам.

Просто си помислих, че вие самата можете да й кажете и…

— Няма да кажа на никого!

— Добре, и аз няма да кажа на никого. Очите ви придобиха приятен блясък. — Продължих да я оглеждам. — Вижте какво, мис Деново. Затварям ви вратата само защото така трябва. Лично аз бих искал да се захвана със случая, защото вероятно ще се явят някои интересни страни и обрати и не е зле да имам клиентка с толкова приятна външност. Освен това съществува възможността да разследвам убийство. Когато научите…

— Убийство?

— Естествено. Засега това е само възможност. Чуете ли, че някой е прегазен от неизвестен шофьор, такава възможност винаги съществува. Споменавам това единствено, защото е още една причина, поради която бих се заел със случая. Но няма никаква надежда да убедите мистър Улф и не може да се направи ниша Съжалявам. Наистина.

Тя поклати глава без да откъсва поглед от мен.

— Но, мистър Гудуин! Оставам съвсем безпомощна. — Очевидно възможността за убийство не я развълнува много. — Какво да правя? Не мога да се обърна към никого.

Така приключи този разговор. Двайсет минути по-късно, когато спрях едно такси на Парк Авеню и дадох на шофьора адреса на Сол Панцър, вече не се чувствах така нафукан. Да работиш с най-добрия детектив на света не сте длъжни да ми вярвате — е много хубаво. Но когато някое красиво момиче ви каже, че сте единственият човек, на когото може да се довери, дори само да ви четка, а вие го отблъснете, не изпадате в особено добро настроение. Отпуснах се на седалката и се помъчих пак да мисля само за бейзбол. Пристигнах на ъгъла на Трийсет и осма и Парк Авеню в осем без шест минути. Що се отнася до благосъстоянието на приятелите ми, да не говорим за моето, ще ви спестя подробностите. Понякога на човек просто не му идват карти.

За изпълнението на петъчната програма трябваше единствено да следвам сценария. В десет без петнайсет излязох от старата кафява къща на Западна трийсет и пета улица, отидох до гаража на ъгъла на Десето авеню да взема херона, който Улф само притежава, а аз само карам, и потеглих към Лонг Айлънд — той беше там на тридневно гостуване при Луис Хюит, собственик на десет хиляди орхидеи в две трийсетметрови оранжерии. На връщане към Манхатън Улф седна на задната седалка, вкопчи се както обикновено в монтираната по поръчка дръжка, защото според него човек не бива да се доверява нито за миг на никой автомобил и се наложи да внимавам за неравности по пътя и да избягвам резки маневри. Само че не заради Улф, защото според моята теория за него е полезно да бъде пораздрусан, а заради саксиите с орхидеи в багажника, които не бяха опаковани в сандъчета, а две от тях бяха нови кръстоски Laelia, получени от schroederi и ashworthiana. Сигурно струваха няколко бона, но по-важното беше, че никой в