— Точно така, това е сигурно.

— И тя е осребрявала чековете? Надявате се да я свържа по някакъв начин с Джарет? Преди двайсет години, това е било в 1947, все още го познавах отскоро и никога не сме се виждали извън работата. Всичките ни контакти са били служебни. — Той ми върна снимките. — Разбира се, за вас е важно да установите каква е връзката й с Джарет.

— Абсолютно съществено е.

Той отиде до огромното бюро, седна, натисна един бутон и каза:

— Свържете ме с мистър Макрей от „Сиборд“.

Радвам се, че в старата кафява къща нямаме интерком. Би било досадно да съм в стаята си, да се каня се да вляза под душа и точно като посегна да пусна водата, да чуя гласа на Улф: „Къде е онова писмо от мистър Хюит?“.

Не се наложи Балу да чака дълго. Телефонът звънна и той вдигна слушалката.

— Здравей, Бърт. При мен е един човек, казва се Арчи Гудуин… Точно така, вчера ти споменах, работи при Ниро Улф… Той има един въпрос, на който не мога да отговоря, но ти сигурно ще можеш. Да го изпратя ли при теб? Няма да е дълго… Да, разбира се… Не, облечен е прилично, със сако, вратовръзка — дявол да го вземе, той е по-елегантен от мен… Добре, знаех, че ще ми помогнеш.

Балу затвори телефона и се обърна към мен.

— Ще обядвате в Клуба на банкера с Бъртрам Макрей. — Той произнесе името буква по буква. — На Бродуей № 21. Ще ви чака там след десет минути. На входа кажете, че сте гост на Макрей. Той е вицепрезидент на „Сиборд“. Преди двайсет години беше секретар и протеже на Джарет — често ходеше в дома му. Не го обича, защото Джарет не си мръдна пръста през 1950 да го направи президент — това, разбира се, беше абсурд и Макрей премина на наша страна в 1953. Той ми даде информацията за чековете вчера. Каза, че би искал да се запознае с Ниро Улф, така че може да го питате каквото ч искате. Запомнихте ли?

Кимнах. Той пак натисна бутона на интеркома и съобщи:

— Готов съм да приема човека от Бостън.

И така, в един часа седях на маса до стената в помещение с общо стотина маси. При средно трима души на маса, предполагам, че присъстваха около двайсет милиарда долара, представен и както лично, така и чрез пълномощници. Добре, че си бях сложил вратовръзка. Срещу мен седеше домакинът ми — човек с възголеми уши, прекалено малък нос и лек тик в ъгълчето на дясното око. Той беше или много учтив, или му липсваше инициатива — аз си избрах филе „Вероник“, салата и лимонов сладолед и той си поръча същото след мен. И двамата се държахме любезно — поговорихме за горещата вълна, замърсяването на въздуха и летните безредици, докато свършим с филето и салатата. Чакахме да ни донесат сладоледа и кафето, когато каза, че обедната му почивка е само час, а Балу споменал, че искам да го питам нещо. Отвърнах, че от Балу знам за дългогодишното му познанство със Сайръс М. Джарет и може би ще е в състояние да идентифицира една жена, от която Ниро Улф се интересува, извадих снимките и му ги подадох, Той погледна първата, тази, която беше в полуфас, очите му се разшириха от учудване, разгледа следващата в профил, върна се пак на първата и се обърна към мен.

— Та това е Лоти Вон!

Помъчих се да запазя невъзмутимото си изражение.

— Добре. Сега поне знаем името й. Коя е Лоти Вон? — Осъзнах обаче, че се държа глупаво — вече бях казал на Балу и затова продължих: — Името, което ние знаем, е Елинър Деново. Това са нейни снимки, направени преди двайсет години.

— Как така? — Той се намръщи. — Нищо не разбирам. — Той пак разгледа снимките. — Това е Карлота Вон, абсолютно сигурен съм. Как така ще е Елинър Деново?

— Това са единствените нейни снимки, с които разполагаме и те ни трябват — казах аз и протегнах ръка.

В това време пристигнаха сладоледите и кафето и аз го оставих да се колебае, докато келнерът ни сервира и се отдалечи. После се пресегнах и той ми върна снимките.

— Това е дълга история — започнах аз — и в по-голямата си част представлява конфиденциална информация, получена от нашия клиент. От думите на мистър Балу останах с впечатление, че едва ли ще предадете нещо на Джарет. Сигурен съм, че няма да му кажете, но като банкер знаете, че малко повече предпазливост никога не е излишна. Известно ви е също, че мистър Улф се надява да постави Джарет в твърде неизгодно положение. Затова ще ви бъда много благодарен, ако ми разкажете за Карлота Вон. Джарет познаваше ли я?

— Там се срещнахме с нея, в неговия дом.

— На гости ли му е била?

— Не. Когато се запознахме, беше секретарка на жена му. След смъртта на мисис Джарет той я задържа на работа при себе си. По онова време, аз бях негов секретар, като разпределях времето си между неговата къща — по-точно, неговите къщи — и офиса. Може да се каже, че тя ми беше нещо като помощничка. Беше много интелигентна и способна.

Сладоледът си остана недокоснат, кафето почти неизпито, а обедната почивка на Макрей свърши. В случая способността ми да помня — в това отношение съм готов да се състезавам с всекиго — ми беше от полза, защото не се наложи да вадя бележника си. Съмнявам се дали домакинът ми би одобрил това, при всички тези милиарди долари около нас. Предавам ви следните факти за Карлота Вон, разбира се, изцяло според Бъртрам Макрей.

Запознал се с нея, когато започнала работа като секретарка на мисис Джарет в 1942. Тя работила като такава до ноември 1943, когато мисис Джарет починала от рак и след това останала на работа при Джарет. По онова време Макрей прекарвал около две трети от времето си в банката и една трета в някоя от къщите на Джарет, и Карлота му била изключително полезна. Тя много рядко вършела нещо в банката — два-три пъти на четири-пет месеца. Що се отнася до миналото й, знаеше, че е от Уисконсин, от някакво градче близо до Милуоки, и това беше всичко. Нямаше представа кога е пристигнала в Ню Йорк, къде е учила, как е започнала работа при мисис Джарет. Толкова за явяването й на сцената. За описанието на излизането й от сцената му писах двойка. Откакто работела при мисис Джарет, живеела с нея, а в началото на пролетта на четирийсет и четвърта, доколкото си спомняше — към края на март, изведнъж изчезнала, но може би все още работела при Джарет, защото идвала в къщата три-четири пъти през следващите шест-седем месеца. Видял я за последен път в края на септемри или началото на октомври 1944, когато прекарала част от вечерта в библиотеката с Джарет.

Край. Завеса.

Макрей не ми даде много сведения за отношенията й с другите. Била му симпатична и й се възхищавал — според него и тя го харесвала, но се бил оженил само преди година, на трийсетгодишна възраст, току-що се бил родил първият му син, така че интимните му интереси били другаде. Спомняше си смътно как веднъж си помислил, че може би между нея и сина на Джарет — Юджийн, който бил на двайсет през 1944, има нещо, но не се сещаше за конкретни случаи. Относно отношенията й със самия Джарет, полагаше толкова очевидни вътрешни усилия да не се засмее, че и аз едва се сдържах. Разбира се, Балу му беше предал всичко и той много искаше да ни помогне с някаква полезна пикантна информация, но страдаше по рождение от прекалена честност или от липса на въображение. Повтори вече известната история, че Джарет и Карлота прекарвали дълго време насаме. Той обаче не си спомняше нищо, което би го накарало да се усъмни, че услугите на Карлота са били изключително секретарски.

Това е информацията, която запечатах в паметта си. Изпратих го по краткия път до офиса му, за да погледна централата на „Сиборд Банк“ отвън, поблагодарих за обяда и прекарах десет минути за най- трудното нещо в Ню Йорк — да намеря празно такси. Накрая успях да изпреваря един куцащ господин. Таксито спря пред старата кафява къща в три без двайсет, а аз вече имах напълно готов текст за пишещата машина: