може за ограничено време да се получи точен отговор на някои задачи. Ето например „теоремата на търговския пътник“. Той трябва да посети един куп градове, съединени с мрежа от пътища. Има ли начин да се открие най-рационалния маршрут, включващ всеки град, за да не се губи време за минаване през вече посетено място, и при това начинът да е приложим за всички възможни градове в страната? Стандартният отговор е отрицателен, но тогава изскача компютърът със своите шантави предложения — мрежова топология, експертни системи, комбинации и т.н.

Но главното е, че съществувам аз и моите хора.

Върнах се в лабораторията за качествен контрол. Амин изглеждаше страшно замислен.

— Какво мислиш? — попитах го от вратата.

Той ми подаде копието.

— Изглежда хитро. Още не съм му загрял всичко докрай, но много прилича на истина.

— Как работи?

Амин сви рамене.

— Значи, имаме някаква топологична трансформация. Знаеш, че NP-пълните задачи, като тази за търговския пътник, са горе-долу еднакви. И всички те се свеждат до пресичане на криви. Въпросът е как да се намери правилният ред за изпълнение на операциите. Или как да се посети всяка възлова точка в правилен ред. Значи, статията дава метод за привеждане на тия задачи в по-проста форма. Авторът използва някаква нова теорема в теорията на графите, за нея чух нещо миналата година, но не обърнах внимание. И ако това е истина…

— Толкова ли е сериозно?

Лицето на Амин се разтегли в усмивка.

— Ще трябва да пренапишеш кода за намиране на маршрута.

Излязох от адския филиал, наричан за простота офис, и тръгнах към паркинга, присвивайки очи срещу светлината. Осем години лежаха провалени зад гърба ми; от разкъсаните им тела струеше кръв… Войната бушуваше на три фронта, съсредоточена около горящата планета. Но въпреки всичко този свят съвсем не бе най-лошият от всички възможни. Да, ние също имахме проблеми, но нищо сериозно… до днес. Сега получихме зееща рана в гърдите: всички останали войни изглеждаха не по-сериозни от някой прищипан пръст в сравнение с кошмара, който ни чакаше.

Вкарай ключа в ключалката, отвори вратата. Тръгни си, а тайната остави да се носи от ветровете. Всичко се провали в пъкъла и изчезна навеки.

Трябва да позвъня на Ив. Трябва да обявим евакуация.

Имах банкова сметка, спестявания и две кредитни карти. Ако в близкия четвърт час организирам турне по всички близки банкомати, общата сума ще бъде достатъчно солидна. Анонимни и осезаеми налични пари. Е, не стотици хиляди, но нали трябва да изкарам само няколко дни.

Когато се прибрах вкъщи, леко ми се виеше свят. Включих телевизора, но и CNN, и BBC не съобщаваха нищо за края на света. Пълно спокойствие. Седнах в хола пред стария си компютър, пуснах го и влязох в Интернет.

Още поща… втори бюлетин от comp.risks, с подробни коментарни статии. Погледът ми се спря в самия долен край на екрана: послание от казионната академична „Няма такава агенция“, твърдящо, че теоремата още не е била публикувана открито и може да се окаже грешна (подтекст: вярвайте на правителството, то е ваш приятел). Неведнъж бяха обявявани разни велики открития, а после всичко тихо се опровергаваше и забравяше. Но все пак сега не бяха дали опровержение, така че писмото всъщност не носеше никаква полезна информация. Отново опитах да се добера до интернет-сайта и този път дори не получих съобщение ЗАБРАНЕН ДОСТЪП. Статията просто бе изчезнала, и само разпечатката в джоба ми потвърждаваше, че не съм я сънувал.

Мащабът на катастрофата не се осъзнава веднага. Математикът, публикувал откритието си в Интернет, трябва да е вписан в директорията на университета, нали? Затова аз скочих на административния им сайт и едновременно вдигнах слушалката на телефона. Набрах два-три несъществуващи номера, почаках, докато линията се развали и в слушалката се чуе пращене от статичните разряди. Скоростта на разрядите с всяка секунда се увеличаваше и едва ли можеше да се определи техния източник. След това позвъних на университетската централа, където ми дадоха нужните сведения.

— Кабинетът на Джон Дюрант. Кой звъни?

— Здравейте, аз прочетох статията с новата му теорема — прекалено бързо изговорих аз. — Мога ли да говоря с Джон Дюрант?

— Кой сте вие? — повтори женският глас на другия край на линията с дрънчащ акцент от Средния Запад.

— Изследовател. Там ли е доктор Дюрант?

— Той е в отпуск. Стрес поради преумора.

— Аха.

— Между другото, как ви беше името? — заинтересува се гласът.

Аз прекъснах връзката.

— Ив?

— Боб?

— Зелени полета.

— Звъниш да ми кажеш, че познаваш някой със сенна хрема?

— И двамата имаме сенна хрема. Която може да е смъртоносна.

— Аз знам къде да намерим лекарство.

— Този път лекарството няма да ни спаси… Това прилича на новите дрехи на царя.

— Така значи? Повтори, моля ти се.

— Новите дрехи на царя: гол е и нищо вече не може да се скрие. Разбра ли?

— Да, разбрах какво искаш да кажеш. Просто съм малко шашната. Мислех, че не е толкова страшно. Но дойде толкова внезапно. Какво мислиш да правиш?

Погледнах часовника си.

— Най-добре да се срещнем до аптеката след четвърт час.

— В шест и половина? Вече навсякъде е затворено.

— Не се притеснявай, централната аптека „Буутс“ работи денонощно.

— Надявам се.

— Знам със сигурност. До скоро.

На изхода изведнъж се спрях. Квартирата ми беше малка и доста занемарена: при моята работа не