сви болезнено и осъзна, че всъщност с него са станали повече от приятели. — Греховно ли ти звучи? Притеснявам ли те? — попита я тревожно той. — Знам, че съм прекалено възрастен за теб. Нямам право да се намесвам в живота ти, нито да ти преча, особено ако искаш да се завърнеш в Америка. Но открих и осъзнах, че единственото нещо, което искам, е да бъда с теб. Ти какво мислиш? Какво, чувстваш?

— Трогната съм — отвърна сериозно Мари Анж. — Не съм допускала, че може да имаш подобни чувства към мен, Бернар. — Той бе толкова умен, начетен и щедър и тя бе поласкана от любовта му към нея, радваше се, че е започнала да означава нещо повече за него. Никога не бе си позволила да си помисли подобно нещо, защото смяташе, че са само приятели. Но Бернар бе отворил не само дома си, но и сърцето си за нея. Тя бе влязла в живота му, бе останала в замъка, а сега сама не искаше да си тръгва. Чудеше се дали това е животът, отреден от съдбата, и дали Бернар е мъжът, с когото да го сподели.

— Е, какво ще правим, любов моя? — попита я с безкрайна нежност в очите Бернар и я целуна под дървото, където си бе играла като дете. Този път Мари Анж не бе изненадана от целувката и му отвърна със страст.

— Не знам. Никога преди не съм била влюбена отвърна просто тя. Беше девствена не само физически, беше девствена и емоционално. Не бе изпитвала силата на любовта, не бе имала никаква любовна връзка. Всичко бе неочаквано и ново за нея и доста замайващо, както самият Бернар.

— Може би ще е по-разумно да изчакаме известно време — предложи той.

Те останаха в Шато де Мармутон по-дълго, отколкото бяха планирали първоначално. Той й носеше цветя и малки смешни подаръци. Целуваха се непрекъснато и Бернар беше толкова нежен и мил, че Мари Анж се носеше на вълните на щастието. През ноември те се любиха за пръв път. Беше минал около месец от деня, в който се бяха срещнали. И докато лежаха в прегръдките си, той й каза всички онези неща, които тя дори не смееше да мечтае, че ще чуе някога от устата на мъж.

— Искам да се оженя за теб — прошепна Бернар. — Искам да имам деца от теб. Искам да бъда с теб през целия си живот. — Каза й, че когато загубил жена си и сина си, осъзнал колко кратък е животът. Затова сега не искал да губи нито минута от скъпоценното време. Мари Анж не бе изпитвала подобно щастие. — Опасявам се, че не е особено прилично, любов моя — продължи той. — Аз съм на четиридесет и една години, а ти си съвсем младо момиче. Няма да ти хареса какво ще говорят хората, когато разберат, че помежду ни има любовна връзка. Не е честно, не е почтено спрямо теб. — Изглеждаше потиснат и тя се уплаши, защото си помисли, че по този начин той иска да сложи край на връзката им. Но Бернар веднага изясни нещата и Мари Анж въздъхна с облекчение. — Ти нямаш семейство, нямаш никого на този свят. Зависиш изцяло от моята милост и си съвсем сама.

— Мисля, че да завися от твоята милост ми е много приятно — шеговито отвърна Мари Анж.

— Аз обаче не мисля така. Ако имаше семейство зад гърба си, нашата история би била съвсем различна. Но ти нямаш.

— Е, и какво предлагаш? Искаш ли да ме осиновиш? — Закачаше го, защото вече бе сигурна, че той няма намерение да скъса с нея. Харесваше й начинът, по който се тревожеше за нея, харесваше й желанието му да я предпази и защити от всичко. Досега никой не бе я закрилял, освен Били, но той беше само момче. А Бернар бе истински мъж. Достатъчно възрастен, за да й бъде баща. И действително понякога постъпваше точно като такъв. Но понеже бе загубила своя собствен баща на съвсем крехка възраст, тя оценяваше защитата, която й предлагаше, както и очевидната му загриженост. Всъщност беше безнадеждно влюбена в него, макар, сама да не го осъзнаваше. Той бе покорил изцяло сърцето й.

— Не, не искам да те осиновя — изрече тържествено Бернар, почти с благоговение, като посегна й докосна ръката й. — Искам да се оженя за теб. Струва ми се, че не можем да чакаме много дълго. Наистина не се познаваме отдавна, но сме много по-близки от редица други, които се женят след пет години връзка. Нямаме тайни един от друг и откакто сме се срещнали, почти всеки миг прекарваме заедно. Мари Анж — той я погледна нежно, — обичам те повече от всичко, което съм обичал в живота си.

— И аз те обичам, Бернар — призна тихо тя. Всичко беше станало бързо, но й изглеждаше точно и правилно. Повече нямаше да мисли за учене и университети. Щеше да има Бернар и да се върне да живее в замъка. Щеше отново да има семейство. Той й предлагаше живот, за какъвто дори не бе посмяла да мечтае. Нищо друго не й трябваше.

— Хайде да се оженим тази седмица. Тук, в Мармутон. Можем да се венчаем в църквата и да започнем живота си заедно. Това ще бъде едно ново начало за теб и за мен. — И двамата го искаха повече от всичко на света. — Е, какво ще кажеш?

— Аз… ами добре. Съгласна съм.

Той я прегърна и я притисна към себе си. Останаха така дълго време, след което се върнаха в замъка ръка за ръка. Този следобед се любиха часове наред.

После Бернар повика свещеника и направи всички приготовления. А Мари Анж се обади на Били, като този път използва телефона в замъка. Нямаше никаква представа как да му съобщи вестта.

Затова просто избълва новината наведнъж, без каквито и да е уводи и въведения. Страхуваше се, че ще го нарани, макар че винаги бе твърдяла, че между тях не може да има каквито и да е любовни истории. Но знаеше колко много я обича Били и колко се страхува за нея.

— Какво? Какво смяташ да направиш? — извика изумено той. — Нали каза, че сте само приятели! Гласът му звучеше ужасено. Очевидно беше потресен. Обвини я, че откакто е заминала за Франция си е изгубила напълно ума. Никога преди не е бил импулсивна. Винаги е била разумна.

Но Мари Анж бе толкова луда от любов по Бернар, че сега в живота й той бе единственият и най- силният двигател. Беше завъртял главата й за нула време и тя бе безнадеждно влюбена в него.

— Така е. Бяхме приятели, но нещата се промениха — отговори Мари Анж съчувствено. Не бе очаквала, че Били ще се разстрои до такава степен.

— Очевидно! Слушай, момиче! Не бързай! Просто изчакай малко и виж дали чувствата ти са истински. Та ти току-що пристигна там, емоционално си объркана. Посещението ти в замъка… Спомени от детството… Сигурно ти е дошло в повече. — Той се опитваше да я накара да мисли разумно.

— Не, не е така — настоя тя.

Били не смееше да я попита дали вече е спала този мъж, но предполагаше, че е така. Беше направо съкрушен след разговора си с нея, но знаеше, че не може да направи нищо. Мари Анж щеше да се омъжи за един абсолютно непознат човек, мислеше си той, при това, защото този човек живееше в замъка на баща й. Пък и беше граф. Почувства се ужасно безпомощен. Но не можеше да направи нищо.

— С кого говори? — попита я Бернар, когато тя затвори телефона.

— С моя най-добър приятел в Америка. — Тя се усмихна измъчено. — Мисли, че съм си загубила ума. — Много й беше жал за Били и съжаляваше, че го бе разстроила така, но бе напълно сигурна в Бернар, в любовта му към нея и в своите чувства към него.

— Аз също — засмя се Бернар. — Сигурно е заразително.

— Какво каза свещеникът? — попита Мари Анж. Тя не се тревожеше за думите, които й наговори Били. Той подозираше Бернар и това бе разбираемо, но времето щеше да покаже, че приятелят й греши. Все пак трябваше да му каже, че ще се омъжи за Бернар. Той беше най-добрият й приятел, беше й като брат. В края на разговора им я бе помолил да го държи в течение, ако вземе друго решение, пък дори и да не вземе. Обеща, че винаги ще остане неин приятел каквото и да се случи и ще бъде насреща. Но въпреки че го обичаше много, Мари Анж смяташе, че няма да има нужда от него. Беше напълно погълната от Бернар, от новия живот, който я очакваше, и се чудеше какво ли ще си помислят неговите приятели, когато разберат за сватбата им. Бернар обаче явно не се тревожеше за това. И двамата бяха напълно сигурни, че предприемат най-правилната стъпка.

— Свещеникът каза, че ще трябва първо да сключим граждански брак в кметството. Утре, в петък. След това ще ни венчае в църквата. Ще обяви имената ни още днес и ще съкрати малко периода на изчакване. Как ти звучи, госпожо графиньо? Мари Анж съвсем бе забравила за титлата му. Щеше да бъде графиня. Преди няколко месеца беше робиня на леля Карол, а ето че най-неочаквано бе станала наследница на приказно състояние и сега се женеше за граф, който я обожаваше, когото и тя обожаваше и който щеше да й върне родния дом Мармутон. Главата й бе напълно замаяна и продължаваше да се върти, когато на другия ден отидоха в кметството, за да сключат брак. А ден след това тя застана в малката църква на територията на замъка и стана жена на Бернар пред очите на Бог. Свидетели на церемонията бяха мадам Фурние и Ален. Старата жена плака през цялото време, благодарейки на Господ, че Мари Анж най-сетне се е