5 ноември. Оставих мисис Мина заспала в светения кръг и поех по пътя, водещ към замъка. Ковашкият чук, който носех от Верещи, ми влезе в работа; въпреки че портите бяха отворени, счупих ръждясалите панти, та да не може по-късно излизането ми да бъде злонамерено възпрепятствано. Воден от спомените си за прочетеното в дневника на Джонатан, лесно намерих посоката към параклиса, защото знаех, че там предстои главната ми работа. Въздухът бе възтежък и на моменти ми се повдигаше. До мен продължаваше да долита далечният вълчи вой.

Не се бях осмелил да доведа бедната Мина, а и знаех, че в светения кръг е извън обсега на вампирите, ала се опасявах от вълците. Но в края на краищата вълците бяха за предпочитане пред участта човек да легне във вампирски гроб!

Продължих диренето си. Знаех, че ще намеря поне три „обитаеми“ гроба и ги търсих неуморно, докато не попаднах на единия от тях. Жената почиваше унесена във вампирския си сън, наглед толкова пълна с живот и чувствена красота, че потръпнах от острото усещано, че ще извърша убийство. Не трябваше да се бавя, тъй като, предполагам, в миналото е имало немалко мъже, проявявали колебание при такива обстоятелства, за да попаднат постепенно под чародейството на подобно същество, докато то се събуди при залез-слънце и им поднесе сластните си устни за целувка. Така и аз вече започнах да усещам, че ме обхваща странна омая. Може и да беше от естествената нужда за сън или от задухата, но бавно се потопявах в нещо като вцепенение, от което ме изтръгна един нежен и протяжен стон, изпълнен с тревожност и достигнал до мен незнайно откъде. Сепнах се, тъй като той отекна в главата ми като фанфара и в него разпознах гласа на мисис Мина.

И тогава трескаво се впуснах в изпълнение на страшното си дело. След като извърших нужното с тази красавица, веднага намерих и гроба на другата тъмнокоса. Този път не се загледах в нея, както при предишната, от страх да не попадна отново в плен на познатата вцепененост. Бях бърз и точен в действията си. Продължих да търся и в един каменен гроб, по-висок и широк от останалите, какъвто е обикновено предназначен за някой многообичан, намерих русокосата. Тя бе тъй ослепителна в хубостта си и тъй сластна на вид, че усетих, че в мен с неподозирана сила се събуждат някои позадремали вече чисто мъжки вълнения. Ала слава богу, смогнах да призова цялата си воля и със заучени вече движения да потретя кървавия ритуал.

Кръвта ми се смрази, приятелю Джон, като си спомня цялата тази страховита касапска вакханалия! Да не беше мисълта за многото други застрашени хора и най-вече за ориста на Люси и Мина, нямаше да ми стигне кураж за онова, което направих. Нямаше да мога да издържа на пронизителния писък, който отекваше всеки път, когато колът пронизваше сърцето на някоя от тези полуживи вещици, нито на гледката от техните силни гърчове, нито на вида на бълбукащата от устните им кървава пяна. А когато с големия нож отрязвах главите им, телата им се разпадаха на прах, като че ли за пръв път от векове, на смъртта даваше най-сетне възможността да каже: „Тук съм!“

До този момент бях обиколил всички гробове из параклиса и се бях убедил, че няма повече полумъртъвци. Склепът, който се издигаше на най-висок постамент от всички останали и имаше най- внушителен вид, носеше надпис, състоящ се от една-единствена дума!

„Д р а к у л а“

Тук беше леговището на Големия вампир. То беше празно. Посипах го с парчета нафора и тичешком излязох от параклиса. Преди да напусна самия замък, взех и мерки графът да не може никога да премине през портала му.

Едва стигнал до кръга, в който мисис Мина още спеше, тя се събуди и като ме видя, извика:

— Да си тръгваме от това ужасно място! Да вървим насреща на съпруга ми, който се е насочил насам.

Тя бе бледа и немощна, но погледът й бе чист, което вся успокоение в душата ми.

6 ноември. Бе вече късен следобед, когато професорът и аз поехме в източна посока. Въпреки че вървяхме по надолнище, напредвахме бавно, тъй като поради студа и снеговалежа бяхме наметнати с тежки пелерини, от които не можехме да си позволим да се лишим. Освен това носехме и някои провизии, защото около ни се простираше само пустош, без признаци за наличието на населено място. Бяхме изминали почти километър, когато седнах да си отдъхна. Погледнахме назад, към замъка на Дракула, извисяващ се на небосклона с цялото си великолепие. Местността бе много красива; отнякъде продължаваше да долита вълчи вой. Доктор Ван Хелсинг вече се оглеждаше за някое място, удобно за отбрана в случай на нападение от тяхна страна. Под натрупалия се сняг едва успявахме да следваме стръмния път.

Малко по-късно професорът, който се бе поотдалечил, ми направи знак да се присъединя към него. Беше намерил чудно място; една скална пещера с възтесен вход, но не толкова, че човек да не може да се промъкне през него. Той ми помогна да вляза вътре и ми каза:

— Тук сте на сравнително сигурно място. Ако дойдат вълците, ще мога да ги посрещна един по един.

След това примъкна и вещите ни, застла ми един удобен кът и ме подкани да хапна малко. Но аз не можах; само като опитах, ми се повдигна и колкото и да исках да му угодя — напразно. Забелязах, че лицето му се помрачи, но не ми каза нищо. Взе далекогледа, възкачи се на една скала и заоглежда хоризонта. Изведнъж извика:

— Погледнете, мисис Мина! Погледнете!

Отзовах се тутакси на вика му, изкачих се на скалата и застанах до него. През далекогледа, който той ми подаде, отначало не видях нищо друго освен снежните повесма, носени насам-натам от усилващия се вятър. Но постепенно погледът ми свикна и в далечината успях да различа един лъкатушещ път, отвъд който се извиваше като черна лента реката. Срещу нас, на значително по-близко разстояние препускаше група ездачи, сред които се поклащаше една каруца. По очертанията на одеждите им на фона на снежната белота разпознах, че са цигани.

В каруцата имаше голям дървен сандък. Като го видях, сърцето ми се преобърна, тъй като разбрах, че краят на всичко е близък. Започваше да се свечерява и ако и да не го виждах, знаех, че слънцето клони към залез. А това беше часът, в който вампирът възвръща свободата си и може по различни начини да избегне преследването. Изплашена, се обърнах към Ван Хелсинг, но установих, че вече не е до мен. Стоеше на една друга скала, по-надолу. Наоколо бе очертал една окръжност като онази, в която бяхме намерили спасение предишната нощ. След като приключи работата си, се върна при мен и ми каза:

— Тук поне ще си недосегаема за „него“.

Взе отново далекогледа и след като се взря в далечината, възкликна:

— Движат се с луда бързина. Препускат бясно, защото слънцето залязва. Може би е твърде късно за нас. Нека бъде божията воля!

Един пристъп на вихрушката покри изгледа, но скоро отмина; професорът отново вдигна далекогледа и възбудено извика:

— Вижте! Откъм юг двама конника ги гонят в пълен галоп. Трябва да са Куинси и Джон. Ето ви далекогледа и се убедете сама.

Наистина, като че ли бяха въпросните двама. Във всеки случай Джонатан не бе сред тях. Обаче имах чувството, че и той е някъде наблизо. Насочих далекогледа в северна посока и видях други двамина, които също се носеха натам, пришпорвайки конете си с все сила. Не бе далече от ума, че това бяха Джонатан и лорд Годалминг. Когато съобщих това на професора, той изпусна радостен вик и след като се взря за малко, на свой ред, приготви „уинчестъра“ си за стрелба с думите:

— Идват насам. Не след дълго ще бъдем заобиколени от цигани.

Аз от своя страна заредих пистолета си, защото освен всичко останало и воят на вълците ставаше все по-близък. Огледах се отново; пред погледа ми се простираше странна природна картина: околовръст снегът