разузнаване хората са изчезнали преди около четири и половина седмици. Точно когато Агамемноновата флотилия наближавала Пелопонес.

— Господи — промълвява Хокънбери.

— Да.

— Видяхте ли ги как изчезват? На сателитните си камери, сонди или там каквото и да е?

— Не съвсем. Както си бяха там, изведнъж вече ги нямаше. Случи се към два през нощта. Гръцко време, така че нямаше много движение за наблюдение… искам да кажа, в гръцките градове.

— В гръцките градове… — тъпо повтаря бившият схоластик. — Искаш да кажеш… Искам да кажа… и други хора ли са изчезнали?… Да речем… в Китай?

— Да.

Внезапно вятърът връхлита уютното им убежище и пръска искри във всички посоки. Хокънбери скрива лицето си с шепи от огнената буря и после изтупва наметалото и туниката си от въгленчетата. Когато поривът стихва, той хвърля последните съчки в огъня.

Освен Троя и Олимп — който изобщо не е бил на Земята, установил е той преди осем месеца — Хокънбери е ходил само на още едно място на тая някогашна Земя и това е праисторическа Индиана, където е оставил единствения друг жив схоластик, Кийт Найтенхелзър, при индианците — да го пазят от гибелно развихрилата се муза. Без съзнателно да има такова намерение, Хокънбери докосва телепортаторния медальон под ризата си. „Трябва да проверя как е Найтенхелзър“.

— Всички останали са изчезнали — всички на повече от петстотин километра от Троя — сякаш прочел мислите му, казва моравекът. — Африканците. Индианците в Северна Америка. Индианците в Южна Америка. Китайците и австралийските аборигени. Северноевропейските хуни, датчани и бъдещи викинги. Протомонголите. Всички. Изчезнало е и последното човешко същество на планетата — изчислихме, че е имало около двайсет и два милиона души.

— Невъзможно — заявява Хокънбери.

— Така изглежда.

— Що за сила…

— Божествена — отвръща Манмът.

— Но със сигурност не и тия олимпийски богове. Те са просто… просто…

— По-могъщи хуманоиди ли? — пита моравекът. — Да, и ние така смятаме. Тук действат други сили.

— Бог ли? — прошепва Хокънбери, който е отгледан в строго баптистко семейство в Индиана, преди да замени вярата за образованост.

— Е, възможно е, но в такъв случай Той живее на или около планетата Земя — отговаря Манмът. — В момента на изчезването на Агамемноновите жена и деца от Земята или от земна орбита се отдели огромно количество квантова енергия.

— Енергията е идвала от Земята, така ли? — повтаря Хокънбери и се озърта — гледа нощта, погребалната клада, оживяващия нощен град, далечните огньове на ахейците и още по-далечните звезди. — От тук ли?

— Не от тази Земя — казва моравекът. — От другата. От твоята. И изглежда, че ще ходим там.

В продължение на около минута сърцето на Хокънбери бие толкова бясно, че го е страх да не му призлее. После разбира, че Манмът не говори за неговата Земя — света на XXI век, представляващ полуизплували в паметта му късчета от живота му, преди боговете да го възкресят от стара ДНК, книги и Бог знае още какво, бавно завръщащия се в съзнанието му свят на Университета на Индиана, жена му, студентите му — а за синхронната с тераформирания Марс Земя почти три хиляди години след краткия, не особено щастлив живот на Томас Хокънбери.

Изнервен, той се изправя и започва да крачи из полуразрушения единайсети етаж на кулата — първо отива до срутената североизточна стена, после до вертикалната бездна на южната и западната. Сандалът му подритва камъче, което пропада на повече от трийсет метра и потъва в тъмните улици на Илион. Вятърът развява наметалото и дългата му прошарена коса. С разума си той от осем месеца знае, че оня Марс, който сега се вижда през Дупката, съществува в някаква бъдеща слънчева система със Земята и другите планети, но никога не е свързвал тоя елементарен факт с мисълта, че другата Земя наистина чака някъде там.

„Костите на жена ми почиват на оная Земя — мисли си Хокънбери и тъкмо преди от очите му да бликнат сълзи, едва не се засмива. — Мама му стара, та и моите кости са там“.

— Как ще отидете на оная Земя? — пита той и моментално разбира, че е задал глупав въпрос. Чувал е разказа за пътешествието на Манмът и неговия грамаден приятел Орфу до Марс от космоса на Юпитер с още неколцина моравеки, които загинали в първия сблъсък с боговете. „Те имат космически кораби, Хокънбуш“. Макар че се появяват като по вълшебство през квантовите дупки, в чието създаване е участвал Манмът, повечето моравекски и астровекски съдове са предназначени за космически пътешествия.

— Тъкмо с тази цел строим кораб на и близо до Фобос — тихо пояснява моравекът. — Този път няма да отидем сами. Нито невъоръжени.

Хокънбери не може да престане да крачи. Когато стига до ръба на разрушената площадка, изпитва желание да скочи — желание, което го изкушава още от малък, когато се качва нависоко. „Дали точно затова обичам да идвам тук? Замислям да скоча, така ли? Да се самоубия? — Съзнава, че е така. Съзнава, че през последните осем месеца е бил ужасно самотен. — А сега го няма даже Найтенхелзър — сигурно е изчезнал заедно с индианците, всмукан от космическата прахосмукачка, превърнала в спомен всички хора на света освен тия нещастни троянци и гърци“. Знае, че може да завърти телепортаторния медальон, който виси на гърдите му, и за нула време да се озове в Северна Америка, за да потърси стария си приятел в оная част от праисторическа Индиана, където го е оставил преди осем месеца. Но знае и че боговете могат да го проследят през пролуките на Планковото пространство. Затова от осем месеца не се е телепортирал.

Връща се при огъня и застава до дребния моравек.

— Защо ми го казваш, по дяволите?

— Каним те да дойдеш с нас — отвръща Манмът.

Хокънбери тежко сяда.

— Защо, за Бога? С какво мога да ви бъда полезен в такава експедиция?

Моравекът свива рамене почти по човешки и казва простичко:

— Ти си от онзи свят. Макар да не си от онова време. На другата Земя има хора, нали разбираш.

— Наистина ли? — Хокънбери чува колко смаяно и глупаво звучи собственият му глас. Изобщо не му е хрумвало да попита.

— Да. Не са много, повечето, изглежда, са еволюирали в някаква форма на постчовеци, които преди около хиляда и четиристотин години са напуснали планетата и са построили градовете си като орбитални пръстени, но нашите наблюдения предполагат, че са останали неколкостотин хиляди старостилни хора.

— Старостилни хора — повтаря Хокънбери, без да се опитва да скрие изумлението си. — Като мен.

— Точно така — потвърждава Манмът и се изправя. Визьорът му едва стига до кръста на бившия схоластик. Хокънбери, който не е висок, изведнъж разбира как трябва да са се чувствали олимпийските богове в присъствието на обикновени смъртни. — Смятаме, че трябва да дойдеш. Може да си ни извънредно полезен, когато се срещнем и разговаряме с хората от твоята бъдеща Земя.

— Боже Господи! — Хокънбери пак отива до ръба на площадката и отново разбира колко лесно ще е да направи още една крачка напред в мрака. Тоя път боговете няма да го възкресят. — Боже Господи.

Ясно вижда тъмния силует на Хектор при кладата на Парис — Приамовият син продължава да излива вино на земята и да нарежда на хората си да хвърлят още дърва в пламъците.

„Аз убих Парис — мисли си Хокънбери. — Аз убих всеки мъж, жена, дете и бога, който умря, защото се преобразих в Атина и отвлякох Патрокъл — преструвайки се, че го убивам — за да накарам Ахил да нападне боговете. — Той се засмива горчиво, без да го е срам, че дребната човекоподобна машина зад него ще го помисли за луд. — Изгубил съм си ума. Това е шантаво. Досега не съм скочил от тая тъпа площадка отчасти защото имам чувството, че така ще изоставя поста си… като че ли трябва да продължавам да наблюдавам, сякаш още съм схоластик и докладвам на музата, която от своя страна докладва на боговете. Съвсем съм си изгубил ума“. Не за пръв, нито за петдесети път едва не избухва в ридания.

— Ще дойдеш ли с нас на Земята, доктор Хокънбери? — тихо пита Манмът.