— Отдавна ли е излязло?…
— Не съм обърнала внимание…
Влезе инспекторът Льороа, нервен.
— Знаете ли, господин комисар, кметът е бесен… И той е от големците… Каза ми, че е братовчед на
Мегре изчовърка бавно лулата си.
— Какво ще направите?
— Съвсем нищо…
— Но все пак…
— Млад сте, Льороа! Взехте ли интересни отпечатъци във вилата на Доктора?…
— Изпратих всичко в лабораторията… Чашите, кутиите от консерви, ножа… Снех дори гипсови отпечатъци от следите на човека и на кучето… То беше мъчно, защото тукашният гипс е лош… Какво смятате да правим?…
Вместо отговор Мегре извади от джоба бележника си и инспекторът, все повече и повече объркан, прочете следното:
„
Ернест Мишу е бил женен, след това разведен. Бившата му жена е съпруга на един нотариус в Лил.
Тип на изроден човек. Почти неплатежоспособен.“
Инспекторът погледна началника си така, като че искаше да каже:
„Е, и по-нататък?“
Мегре му показа следните редове:
„
„
— Не разбирам! — измърмори инспекторът.
— По дяволите! Дайте ми вашите бележки…
— Но… кой ви е казал, че аз…
— Дайте ги…
Бележникът на комисаря беше тефтерче от тия по петдесет сантима, с хартия на квадратчета и с муша-мени корици. Бележникът на инспектора Льороа бе бележник с листа, които се сменят, закачени на спирала.
С бащински вид Мегре прочете:
„1.
Освен ако целта е била да се тероризира населението.
2.
3.
4.
Мегре се усмихна, върна бележника на своя другар и рече:
— Много добре, моето момче…
Сетне, като изви смръщен поглед към силуетите на любопитните, които непрестанно се виждаха през зелените стъкла, той добави:
— Хайде да ядем!
Малко по-късно, когато останаха сами в трапезарията с търговския пътник, пристигнал сутринта, Ема им съобщи, че доктор Мишу, комуто станало по-зле, поискал да му занесат в стаята лек обед.
Следобед „Адмиралското кафене“ с малките синкаво-зеленикави стъкла на прозорците беше като клетка от Зоологическата градина, пред която дефилират празнично пременените любопитни. И след това ги виждаха, че отиват в края на пристанището, дето колата на Сервиер, пазена от двама полицаи, беше втори забавен номер.
От разкошната си вила в Белите пясъци кметът три пъти телефонира.
— Арестувахте ли някого?…
Мегре почти не си даваше труд да отговаря. Младежта от осемнадесет до двадесет и пет години бе изпълнила кафенето. Шумни компании, насядали По масите, поръчваха питиета, без да ги пият.
Но достатъчно бе да останат пет минути в кафенето — и разговорите замлъкваха, смеховете замираха и стеснението се заместваше с празни приказки. И едни след други те си отиваха. Разликата стана по- чувствителна, когато трябваше да запалят лампите. Беше четири часът. Обикновено по това време множеството продължаваше да минава.
Но тая вечер тук беше пустинно и мъртвешки тихо. Би казал човек, че всички, които се разхождаха, се бяха сговорили. В по-малко от четвърт час улиците се из-празника и когато отвреме-навреме прокънтяваха стъпки, то бяха бързите стъпки на разтревожен минувач, който искаше да се прибере на сигурно в къщи.
Ема се беше облакътила на масата. Стопанинът сновеше от кухнята до кафенето, дето Мегре продължаваше да не слуша жалбите му.
Към четири часа и половина Ернест Мишу, все така по пантофи, слезе отгоре. Брадата му бе пораснала.
