като промъмра, скърцайки со зъби:„Че в механата ми отбиха път —и ти ли пък ще ми отбиваш вкъщи!“През нея нощ во мъки тя добибез време първа — и последня рожба.Ненавремните мъки не понесеи легна тя на одъра, за нивгада се не дигне. Грижните съседкиоколо нея шетаха, а тябезпаметна се мяташе в леглото,нашепнувайки с устни загорелинесвестни думи и на подкървениочи со поглед неподвжижно вгледан.Нерядко тя дохождаше на себеи все, напусто, с думи и со погледза рожбата си пита: ала никойне посмей дори да й загатнекъде е тя, какво со нея стана,и само я тешаха со измами,че някоя и н̀ам-къде си уждетето е прибрала на кърма,докато се от болест тя продигне.Кой би й казал и какво — на майкапри смърт, за рожба мъртвородна?Събрани бяха привечер веднъжсъседките при болната родилкаи нея те — за време укротенаот огницата — со поволни думиразтушваха. А тъкмо се и Бойкотогаз завърна вкъщи. Пред вратататой, без да иска, се възпря и вслушаво говора, що идеше отвътре.И чу той ясно думи на жена си:„Подхлъзнах се из стълбата, а тоне му бе време… подир месец, два…Нали било му писано… Понесохпо стълба менци, и н̀ам как со тяхна подплес стъпих — та на двора чак…Ех, божичко, па нея нощ!“ И нищоне чу нататък Бойко. Спря се тойи като се че нещо вби в душа му,зави му памет и сърцето стисна,като приклещен пръст между врати.Какво бе туй? С лъжовни думи тязакриля тоя, който младостта йпочерни, който с първата си рожбауби? Не е ли туй насън? С какво лиза нея той е драг, та го закриляпред хората?! И цяла нощ се тойпо двора лута, сякаш тия думив душата му откриха пропасттаи в ужас той дълбоко и дълбокосе в тая пропаст взира — и потърсенсамичък се от себе си отвърна…И дълга бе за него тая нощ,по-дълга от денете, преживенис извърнато сърце от всичко мило,милеящо за него во неволя.И неведнъж през нея нощ пристъпякъм прага той — а не посмя да влезе.-------------------------------------На третий ден, с приведена глававървеше той след черното носилона своята неволница невяста…Затвориха новоотворен гроб —разидоха се хората — тъмнейчерковний двор… Потихия вечерниклюлей надгробни бурени и тямпотайно нещо като че ли шепне.Над току-що засипания гробзастанал, Бойко като вкаменен,като надгробен камък, неподвижнос оборена глава на гръд стоя,докле се спусна тъмна нощ. Тогаваупъти се към къщи той. И пакне посмей през къщний праг да влезе,а седна вън на ниския чардак,закри лице с ръка — и първи пътстудената самотност го обгърнаи из очи му хлътнали изтръгнасълзи, незнайни досега за него…А надалеко нейде си из село,унесено нехайник някой младизвиваше с цафарата си медна.Подкършената изподтихом песенехтеше с пуста жалба зарад младости чезнеше за дваж по-пуста обич. ,
