обичате.

— Но нали вече знаете кой съм?

— Просто за да сме сигурни — каза тя, но на устните й не затрептя и намек за усмивка. Сигурно не е лесно да се занимаваш ежедневно със склерозирали заядливци като мен.

Подадох шофьорската си книжка, акта за раждане и националната си лична карта. Тя ги взе, измъкна изпод бюрото една плочка, включи я в компютъра и я постави пред мен. Сложих дланта си върху нея и изчаках положителна идентификация. Жената пъхна личната ми карта в страничния процеп за потвърждение и пак каза:

— Вие сте Джон Пери.

— Е, върнахме се там, откъдето започнахме.

Тя ме игнорира отново.

— Преди десет години, в деня, когато сте заявили желанието си да постъпите на служба, сте получили необходимата информация относно Колониалните отбранителни сили, правата и задълженията ви, свързани с постъпването в тях. — Говореше с тон, който подсказваше, че произнася тази реч поне веднъж дневно, вероятно и по-често. — В промеждутъчния период сте получавали опреснителни материали, с които сме ви напомняли за поетото от вас задължение. Питам ви — на този етап нуждаете ли се от още информация по въпроса, или сте в състояние да декларирате, че осъзнавате и разбирате напълно правата и задълженията, които предстои да поемете? Имайте предвид, че изискването на допълнителна информация и материали в този момент все още не подлежи на съдебно наказание.

Припомних си пояснителната лекция. Първата част се състоеше от досадна реч, посветена на човешките колонии и произнесена от монотонен апаратчик на КОС: присъстваха десетина застаряващи граждани от областта, които не спираха да се тъпчат с понички и да се наливат с кафе. След това ни раздадоха брошурки, посветени на службата в КОС — ако се съдеше по тях, нещата там не се различаваха от военната служба където и да било. Когато се стигна до частта с въпроси и отговори, узнахме, че лекторът всъщност не служи в КОС, а е нает да изнася лекции в нашата област.

Втората част бе кратък медицински преглед. Взеха ми кръв, остъргаха вътрешната страна на бузата ми с тампон за тъканна проба и ми направиха скенер на мозъка. Изглежда, го преминах успешно. Оттогава всяка година ми пращаха нова брошурка по пощата. След втората година ги изхвърлях, без да ги чета. Не надзърнах в нито една.

— Разбирам — отвърнах лаконично.

Тя кимна, бръкна отново в бюрото, извади лист и писалка и ги сложи пред мен. Върху листа имаше няколко параграфа, под всеки имаше място за подпис. Документът ми беше познат, бях подписал подобен на този преди десет години, за да потвърдя, че разбирам и съм съгласен с това, което ще ми се случи след десет години.

— Ще ви прочета изброените параграфи един по един — каза тя. — В края на всеки, ако ги разбирате и сте съгласен с тях, ще ви помоля да поставите подписа си и да напишете собственоръчно датата. Ако имате въпроси, бъдете така добър да ги задавате след прочитането на поредния параграф. Ако не разбирате или не сте съгласен с прочетеното, моля, не подписвайте. Ясна ли съм?

— Напълно.

— Чудесно — рече тя. — Първи параграф: „Аз, долуподписаният, разбирам и заявявам, че напълно доброволно и по собствена воля, без каквато и да било принуда и натиск, постъпвам на служба в Колониалните отбранителни сили, с продължителност не по-малка от две земни години. Разбирам и съм съгласен също така споменатата продължителност да бъде удължавана едностранно и по преценка на Колониалните отбранителни сили за период до осем години при избухване на война или възникване на военна заплаха“.

Клаузата за тези „десет години общо“ не беше новина за мен — макар да не бях чел брошурките от последните години, се бях натъкнал на нея в първата, пък и тя не бе тайна за обществото. Сигурно много хора я смятат за незначителна, но ако питате мен, КОС нямаше да я поставят, ако не смятаха да се възползват от нея. Заради Карантинните закони, ние тук, на Земята, не знаем почти нищо за колониалните войни. Все пак от малкото, което дочуваме, става ясно, че вселената в никакъв случай не е арена на нестихващ мир.

Подписах.

— Втори параграф: „Разбирам и потвърждавам, че с доброволното си встъпване в Колониалните отбранителни сили давам съгласието си да нося оръжие и да го използвам срещу враговете на Колониалния съюз, между които може да има и други човешки сили. По време на службата си нямам право да отказвам да нося оръжие или да отказвам да изпълня дадените ми заповеди, нито да се позовавам на морални и религиозни причини за изпълняване на воинския си дълг“.

Колко от доброволците за постъпване в КОС по-късно заявяват, че не могат да воюват по религиозни подбуди? Подписах.

— Трети параграф: „Разбирам и потвърждавам, че ще изпълнявам точно и безпрекословно всички заповеди и разпоредби на висшестоящите офицери съгласно Общия устав на Колониалните въоръжени сили“.

Подписах.

— Четвърти параграф: „Разбирам и потвърждавам, че с доброволното си встъпване в Колониалните отбранителни сили ще приема всякакви медицински, хирургични или терапевтични процедури и намеси, смятани за необходими от страна на Колониалните отбранителни сили за повишаване на моята бойна готовност“.

Ето я и основната причина, поради която аз и безброй други седемдесет и пет годишни старци постъпваме в КОС всяка година.

Веднъж казах на дядо ми, че докато се дотътря до неговата възраст, учените ще измислят начин да удължат съществено нормалния човешки живот. Той се засмя, а после ми призна, че навремето мислел по същия начин, а ето, че вече го докарал до дълбока старост без промяна в статуквото. Сега съм в неговата позиция. Проблемът в остаряването не е, че ти се случва едно, а после други неприятни неща — случват се всичките накуп.

Човек не може да спре стареенето. Генното лечение, заместващите органи и пластичната хирургия водят непрестанна борба с него. Но рано или късно то се докопва до теб. Слагат ти нов бял дроб и някоя сърдечна клапа изпуска. Сменят ти сърцето и черният ти дроб се надува като детско басейнче. Сменят дроба и тогава те прасва някой удар в мозъка. Това е главният коз на стареенето — още не са се научили да сменят мозъци.

От доста време средната продължителност на живота се покатери до деветдесет години и напоследък се задържа там. Сиреч, Господ Бог ни пусна да минем центъра, но когато наближихме първата защитна линия, стовари тежкия си крак отгоре. Хората могат да живеят и по-дълго и някои от тях наистина живеят по- дълго, но си остават старци и нищо повече.

Погледнете себе си: когато сте на двайсет и пет, трийсет и пет, четирийсет и пет и дори петдесет и пет, все още имате достатъчно сили да вземете от света каквото пожелаете. Когато сте на шейсет и пет и тялото ви започва да сдава багажа, споменатите мистериозни и малко плашещи „медицински, терапевтични и хирургични процедури и намеси“ започват да ви се струват интересни. После навършвате седемдесет и пет, някои от приятелите ви вече ги няма, сменили сте поне един жизненоважен орган, ставате да пикаете по четири пъти на нощ и не можете да изкачите втория етаж, без да се задъхате, а хората ви успокояват, че „изглеждате доста добре за възрастта си“.

Да замениш това за десет години живот в младо и здраво тяло, макар и в зона на военни действия, изглежда доста добра сделка. Особено след като ако не го направиш, след същите тези десет години ще си на осемдесет и пет и единствената разлика между теб и стафидата ще е, че докато и двамата сте сбръчкани и без простата, стафидата поначало не е имала простата.

Добре, ще попита някой, как в КОС успяват да се преборят със стареенето? Никой тук, на Земята, не знае отговора. Земните учени не са в състояние да обяснят как го правят, нито да копират техния успех, макар да не е заради нежелание или липса на опит. Колониалните отбранителни сили не действат открито, тъй че не можете да попитате и някой ветеран. Изглежда, колонистите също не знаят отговора, дори и да ги попитате, което всъщност не можете да направите. Каквито и процедури и лекарствени средства да се